Протестът отвътре – български фотограф живя 12 дни на площад Таксим

Фотографът Никола Михов с каска, защитни очила и намазан със смес против сълзотворния газ. Снимка: личен архив

„Отидох в Истанбул от солидарност“. Така 31-годишният фотограф Никола Михов* обяснява причините да прекара 12 дни на площад Таксим. Солидарност… една позабравена дума. Кога за последно, честно казано, сме я изричали?

„Турците са солидарни, те не мразят“, казва Никола. Малко по-късно група от протестите в София крещеше срещу буса на ТВ7: „Турци сте!“

Това не е първи протест за Никола. Бил е на демонстрациите срещу Г8 в Германия . Живеейки в Париж през 2006, е станал свидетел и на масовите протести срещу закона за първо назначаване. „Разбрах, че в Истанбул се случва нещо историческо и заминах без да се замислям“, обяснява Никола.
През 2009 година той вече е бил в Истанбул, за протестите срещу Световната банка. Решава да се включи и сега. Приютява го Хакан – човек от протестиращите, с когото се запознава на площада. Никола спи 10 дни при него, намира и други нови приятели сред демонстрантите на Таксим. „Всеки втори човек, с който се заговорех ми казваше, че ако имам нужда от нещо, мога да му се обадя и да остана у тях. Въпреки фотоапарата, хората не ме приемаха като журналист, а като един от тях.”
Фотографът пристига в Истанбул на третия ден от началото на демонстрациите. Тогава започва масовата окупация на парка Гези и площад Таксим, след като предишния ден полицията изненадващо се оттегля.

Среднощна демонстрация. Снимка: Никола Михов

Oколо обяд на площада вече имаше близо 50 хиляди души. Нямаше нужда някой конкретно да ми разказва защо е там. Може би графитът „I Feel Revolution”, който видях върху един банкомат, най-точно описва емоцията, която се носеше във въздуха. Имаше хора от различни възрасти, с различно възгледи и политическа принадлежност, но  всички бяха заедно като един. С всеки изминал ден от окупацията на парка сякаш се създаваше един паралелен свят, в който всички правила и прегради, които познаваме от реалния живот, не важат. Солидарността достигна до такива размери, че хора от цял Истанбул започнаха да изпращат храни, медикаменти, одеяла и какво ли не в помощ на окупиращите. Хората бяха солидарни не само във Фейсбук, всеки следобед, без дори да е обявена демонстрация на площада, идваха все повече и повече хора…

Организацията на Таксим

Всяка вечер парка и площада се напълваха с хора. Около осем часа вече буквално нямаше къде да стъпиш, нито пък  място да си опънеш палатката. Имаше всевъзможни музиканти, хора с тъпани, зурли, акордеони, гайди и китари, организираха се концерти, а на сцената всеки можеше да каже своето мнение. На където и погледнеш виждащ само усмихнати лица, всички пееха и танцуваха, сякаш Турция току-що е спечелила световната титла. В същото време хората на площада скандираха името на Ататюрк и лозунги срещу правителството. Околните улици бяха блокирани с барикади, като всяка вечер демонстрантите строяха нови и укрепваха старите.
Всичко беше организирано така, че нямаше боклуци по земята. Доброволци, най-често ученици почистваха всички окупирани територии, до които не идваха почистващите служби на града. Дори на барикадите, направени от изкъртени огради, тротоари, спирки и стълбове, имаше доброволци, които събираха боклуците.
И сутрин, отивайки на работа, хората минаваха през площада, за да помогнат с каквото могат. Една жена беше направила кекс, даде го на демонстрантите, прегърна ги и продължи по пътя си. Някои си носеха електрически кани от вкъщи  и раздаваха чай на останалите, други готвеха на място. Постепенно на всеки щанд, организиран от неправителствени организации, партии, солидарни с протеста, разпространяваха свои брошури и същевременно предлагаха, гевреци, бисквити и чай. На третия ден вече имаше няколко  импровизирани кухни. Ставаха километрични опашки за храна, но никои не се буташе, всеки беше готов да ти отстъпи реда си.

Испанският пианист Даниеле прекарва едно денонощие на пианото сред демонстрантите. Снимка: Никола Михов

Испанският пианист Даниеле прекарва едно денонощие на пианото сред демонстрантите. Снимка: Никола МиховНадписът "Солидарност от България", написан от фотографа Никола. Снимка: Никола МиховСлед "изчистването" на демонстрантите, по заповед на премиера, никой от тях не успява да си вземе донесените палатки и вещи. Снимка: Никола МиховДемонстранти на барикада в Истанбул. Снимка: Никола МиховПоглед към площада отвисоко. Снимка: Никола МиховОбърнат автомобил на площада. Снимка: Никола МиховЗапален автомобил по време на битките между полицията и демонстрантите. Снимка: Никола МиховДемонстрант, качил се на барикадата. Снимка: Никола МиховСреднощна демонстрация. Снимка: Никола МиховНадпис на английски "Усещам революция" на улиците в Истанбул. Снимка: Никола МиховПротестиращите палят свещ за загиналите, по време на сблъсъците с полицията. Снимка: Никола МиховСнимка: Никола МиховХората не си тръгват през нощта, площадът остава окупиран. Снимка: Никола МиховГези парк се превръща в "Чапулинг парк", след като Ердоган нарича демонстрантите "чапулджу" (рушители). Снимка: Никола МиховПолицията настъпва. Снимка: Никола МиховМузика, песни и танци по време на протеста. Снимка: Никола МиховСутрешно почистване на барикада в града. Снимка: Никола МиховДемонстрант отвръща на нападението на полицаите в Истанбул. Снимка: Никола Михов

По улиците, където имаше сражения с полицията, хората нарочно оставяха отключени вратите на входовете, за да могат демонстрантите да се крият от сълзотворния газ. В някой райони нямаше как да влезе линейка, затова доброволци с бели престилки пренасяха пострадалите и им оказваха първа помощ. В първите редици винаги седяха доброволци със смес против обгазяване и пръскаха пострадалите.

I’m going to resist

Сутрин, когато тръгвах за площада питах Хакан какво ще прави днес, а той винаги отговаряше: „I’m going to resist!” (от англ. – отивам да се противопоставям – бел. ред.) Той е на 36 години, работи в продуцентска компания, но беше зарязал работата си, за да се посвети на протестите. Спеше по няколко часа и постоянно пишеше във форумите, качваше снимки, предаваше информация.
Големите сблъсъци през първите дни бяха в близост до седалището на партията на премиера Ердоган в Истанбул, в съседния на Таксим квартал Бешикташ. Демонстрантите и полицията водеха битка за всяка улица. Едните строяха барикади, а другите се опитваха да ги превземат и разрушат. Първата вечер присъствахме  на голямо сражение по уличките в търговската част на Бешикташ. Хората разбираха чрез Туитър, къде се случва нещо и тръгваха на големи групи натам.
Демонстрантите бяха екипирани с подръчни сраства срещу сълзотворния газ – различни видове предпазни очила, очила за гмуркане, медицински маски.  Имаше и по-нестандартни методи – да се увиеш със стреч фолио, като това с което у нас търговците увиват дините. Разпространяваше се и смес от мляко, калций на някакви медикаменти, които успокояват паренето от сълзотворния газ. Повечето хора си я носеха от вкъщи, но край барикадите имаше пунктове, където я раздаваха на нуждаещите се.
Хората бяха там за да се съпротивляват срещу полицията, но не и да я нападат. При сблъсъците някои от демонстрантите обаче се въоръжаваха с павета. При сраженията в Бешикташ полицията нямаше как да вкара камионите с водните, затова използваха гумени куршуми и изстреляха огромни количества гилзи със сълзотворен газ.
В тези дни Истанбул живееше обгазен, сражения имаше в различни райони на града. Започваха към 6-7 часа, когато хората се прибират от работа. В задръстванията, сред колите, полицаите използваха водните оръдия и пускаха сълзотворен газ. Хората бягаха панически, опитваха се да се крият зад колите, или бягаха в съседни улици. Единият от смъртните случаи е станал именно в такава ситуация, когато кола се врязва в голяма група от протестиращи.

Музика, песни и танци по време на протеста. Снимка: Никола Михов

На третия-четвъртия ден безредиците в Истанбул утихнаха. По това време вече бяха започнаха протестите в Анкара, в знак на солидарност с окупацията на Гези парк. Там полицията буквално смаза демонстрантите. Тогава в Истанбул започнаха да скандират лозунги за солидарност. Хората в Измир, Бурса и други градове също излязоха по улиците. Постепенно протестите обхванаха цяла Турция.
Всяка сутрин в окупирания парк хората правеха гимнастика и йога, имаше библиотека, детски кът и галерия. Въпреки че протестите са насочени срещу промюсюлманско правителство, много от хората в парка бяха практикуващи мюсюлмани и всеки петък се провеждаше масова молитва. Солидарността нямаше никакви граници.

Чапулджу – Chapuling

Тотален хит сред протестиращите стана изказването на Ердоган, който ги нарече „чапулджу” , което означава вандал, грабител, човек, който чупи. Тази дума се превърна в една от запазените марки на протеста. Още същия ден в Уикепедия беше въведена думата „Chapuling“. Имеше ателиета за лозунги, предлагаха се бои, щампи, картони. В целия парк можеха да се видят надписи, стикери, рисунки и карикатури с различни интерпретации на думата: Появиха се и тениски „Every day I’m chapuling” и плакати с емблемата на „Джурасик парк” с надпис преправен на „Чапулджу парк“ и динозавър с противогаз. Много хора си промениха имената във Фейсбук, например Мурат – Чапулджу Елмаз.  Аз също се включих в масовото „чапулиране” и написах „Solidarity from Bulgaria” върху офиса на една банка на Таксим, така че да се вижда от целия площад.
Голяма част от турските медии започнаха да отразяват протестите едва на третия, четвъртия ден. Най-фрапиращ беше е случая със СNN Turk. В първите дни на протестите, докато американския клон на телевизията отразява силовите намеса на полицията на живо от площада, по турския канал върви документален  филм за пингвини. Това веднага влезе във фолклора на протестите, хората носеха плюшени пингвини и тениски с пингвин държащ микрофон, а репортерите на телевизията не можеха да припарят в парка.

„Майки, приберете си децата“

Миналия четвъртък Ердоган, който беше обещал демонстрациите да приключат до неделя (бел. ред. 16 май) даде ултиматум на протестиращите да напуснат парка до 24 часа и призова майките да приберат децата си. В отговор на това стотици майки се събраха на площада и направиха жива верига.
В ранните часове на следващия ден, когато изтече ултиматумът на премиера, вместо т сълзотворен газ, площадът беше обхванат от музиката на пианиста Давиде Мартело, който тъкмо завършваше своя  13 часов рецитал. Полицията атакува парка, в събота вечер, без никакво предупреждение, с помощта на 4 водни оръдия, огромно количество сълзотворен газ и звукови бомби. В суматохата никой нямаше време дори да прибере палатка и личните си вещи, а много хора се скриха във фоайето на луксозен хотел намиращ се от другата страна на парка. Голяма група полицаи се опита да нахлуе вътре, но демонстрантите успяха да затворят вратите, тогава униформените изстреляха няколко гилзи със сълзотворен газ вътре в хотела, на всеки ъгъл лежаха обгазени хора, а линейките не смогваха да изнесат пострадалите

В името на кадъра

Снимайки често се оказвах в първите редици, обикновено тичах с демонстрантите, които ту бягаха пред настъпващите полицейски части или си връщаха отстъпената територия.  Полицията се прицелваше във всеки движещ се силует.

Надписът „Солидарност от България“, написан от фотографа Никола. Снимка: Никола Михов

Веднъж усетих, че около мен летят гумени куршуми. Тогава нямах противогаз, а само скиорски очила, които постоянно се запотяваха. Бях се обезводнил от газа, и  кашлях непрекъснато.Когато се обърнах, видях да изнасят едно момче, бяха го уцелили право в устата с гумен патрон. Устните му бяха  разкъсани, течеше кръв, а зъбите бяха в ръцете му. Не направих снимка, но този образ още е пред очите ми . ..
В неделя, деня след превземането на парка, забраниха всички демонстрации в близост до площада. Аз се движех по главната улица, с една голяма група демонстранти, които се опитваха са стигнат до там. Полицията отново използва голямо количество сълзотворен газ и и водни струи. Тръгнах след група полицаи, които влязоха в една от малките уличките. Хванаха едно момче на 15-16 години и започнаха да го удрят, а аз веднага си насочих обектива към тях. Полицаите се развикаха и ми поискаха прес картата. Показах им я, но те не ми я върнаха, взеха ми и каската и ме поведоха нанякъде. Имах късмет, че точно в този момент някой хвърли нещо по тях и стана суматоха. Полицаят, който ме държеше, ме пусна за секунда и успях да минах зад кордона от полицаи да избягам.
Тогава вече се замислих, че може би трябва да приключи истанбулската ми одисея, вече нямах нито каска, нито маска. Тръгнах си още същата вечер. По-късно, разбрах, в този ден са арестували близо 500 души, сред които 20 фотографи. Може би щях да съм сред тях…“

Във вторник, 25 юни, Никола ще представи снимките си в изложба. Тя ще бъде част от интериора на „Ракета ракия бар“ и съседната галерия „Васка Емануилова“ край градинката „Заимов“ в София.

––––––-
* Никола Михов е роден в София през 1982 г. През 2002 г. заминава за Париж, където започва да се занимава с фотография. Участва в редица международни изложби и фестивали. Носител е на наградата за Фотожурналистика на Съюза на българските журналисти (СБЖ) през 2012 г. Номиниран е за наградата „Еssl Art Award” на музея за съвременно изкуство „Есл“ във Виена през 2011 г., както и за наградата на „Salon de la Photo” в Париж през 2012 г. През юни същата година излиза неговата първа фотографска книга „Forget Your Past – монументалните паметници от времето на комунизма”, издадена от „Жанет 45”, която попада в селекцията „The best photobooks of the year“ на британското  списание British Journal of Photography.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.