Благоденствието разпалва протести в новата ера на размирици
Вероятно ще оцелеят лидерите, които работят срещу корупцията и неравенството
В Истанбул протестиращите искат зелени площи и право да се наслаждават на чаша вино. По улиците в Сао Пауло хората настояват за приличен обществен транспорт и овладяване на корупцията в полицията. Лозунгите може да са различни, но движещите сили на тези вълнения са почти еднакви. В разбунения свят свят политиката изостава от бурното темпо на икономическата и социална промяна. И акцентът не е политиците да се махнат възможно най-бързо. Добре дошли в ерата на обществените вълнения.
На пръв поглед малко неща свързват демонстрациите в Истанбул и Анкара с гневните тълпи в Сао Пауло и Рио де Жанейро. При първите имаше канализиран гняв срещу авторитарен, макар и избран премиер, посегнал на светските свободи. Ислямизмът на Партията на справедливостта и развитието на премиера Реджеп Тайип Ердоган се сблъсква със социалния либерализъм на градската средна класа. Внезапните протести в Бразилия избухнаха заради повишаването на цената на автобусните билети и контраста между некачествените услуги за бразилците и огромните суми, изхарчени за футболната Световна купа и Олимпийските игри.
Освен това липсва очевидна връзка между тези събитията в тези страни и въстанията срещу автократите в арабския свят или предизвикателствата срещу режими като тези в Китай или Русия. Турция и Бразилия са демократични държави. Доскоро Турция бе сочена като модел за арабския свят – урок за това как да се съчетаят плурализмът и икономическото оживление с исляма. След стотици неизпълнени обещания Бразилия прекрачи границата между потенциалната и реалната власт. И в двете държави десетки милиони хора бяха извадени от бедността.
Онова, което обединява протестите, е предизвикателството към политическата система в новия свят – демократичен и авторитарен, – който претърпява икономическа и социална промяна. И всичко това става прекалено бързо.
На Запад напрежението и трудностите на индустриалната революция продължиха повече от едно столетие. Политиците са имали време да се приспособят към изискванията на процъфтяващата буржоазия и отстояващата правата си работническа класа. Дори и при това положение по пътя е имало въстания, революции и войни.
Днешните бързоразвиващи се държави преживяха изключителен напредък само за няколко десетилетия. Стотици милиони хора, които преди са били изолирани от политиката, бяха овластени от икономическия растеж, урбанизацията и цифровите технологии. Бързите комуникации – от текстовите съобщения до социалните мрежи – служат на образованите и често безработни младежи като мощно средство за мобилизиране на недоволството.
Демокрацията не предоставя на политиците имунитет срещу обществените вълнения. Вероятно уличният натиск е по-силен в авторитарните страни. Забележителен е фактът как почти всеки протест някъде засилва опасенията на Пекин. Но едно от поразителните неща при протестите в Турция и Бразилия е , че те не вървят по познатите политически разделителни линии. Протестиращите оспорват системата – политическите елити, корумпираните държавни служители, богатите бизнес лидери, а не развяват знамената на традиционните опозиционни партии.
Общите знаменатели в случая са разрастващите се средни класи, младото население, пренаселените градове, лошите обществени услуги, безработицата, голямото неравенство в доходите и ширещата се корупция. Съставките на тази взривоопасна смес присъстват в различни пропорции в различните страни и континенти. Но ги има в една или друга комбинация – от Кайро до Пекин и от Джакарта до Буенос Айрес. А мигновената цифрова комуникация е средството, което може да разпали огнена буря от една искра.
Няма лесни отговори за правителствата, които искат да избегнат такива протести. Авторитарните режими, най-вече този в Китай, по традиция смятат, че отговорът е икономическият растеж. Те грешат. От една страна, както видяхме през последните месеци, бързо развиващите се страни не са имунизирани от световните икономически цикли. Растежът на Юг и Изток се забавя. Но материалното благоденствие винаги е било неадекватен отговор.
Увеличаващото се охолство в тези страни много често засилва, вместо да тушира социалния и политическия натиск. Колкото по-високо се изкачват хората над линията на бедността, толкова повече те се възмущават от корупцията и неравенството и настояват за по-добри обществени услуги. Върховенството на закона е от значение за средната класа по различен начин в сравнение с хората, които политиците държат в плен на бедността.
Репресиите, както Ердоган трябва да е разбрал досега, също не са отговор. Протестите, започнали в парка „Гези“ и на площад „Таксим“ в Истанбул, можеше вече да са овладени, ако полицията не бе отвърнала с насилие, а премиерът – с поредица от объркани теории и заплахи, че имало големи конспирации. Бразилският президент Дилма Русеф сякаш поне отчасти е усвоила този урок, щом призна, че протестиращите имат право.
Въпреки това по всяка вероятност из надигащия се свят ще има още такива вълнения. При сегашната тенденция редиците на средната класа в световен мащаб ще се попълнят до 2020 г. с още един милиард и ще достигнат три милиарда души. И едно от нещата, в които можем да бъдем сигурни, е, че тези граждани, вече овластени от по-високия жизнен стандарт, ще бъдат по-взискателни към своите управници. Правителствата навсякъде ще трябва да намерят начини да се приспособят към тях.
Новите сили в света ги чака неравен път. Политическите лидери, които имат най-голям шанс да оцелеят при протестите, са онези, които ще запълнят празнината в управлението чрез овладяване на корупцията, смекчаване на прекаленото неравенство и отговаряйки на исканията за съвременни обществени услуги. Но дори и тогава, урокът на историята гласи, че е малко вероятно прогресът да върви гладко. Всеки, който мисли по друг начин, е добре да си опресни знанията за 40-те години на 19 век.
БТА