Между демокрация, олигархия и власт на тълпата – патовата ситуация в България

Из анализа на политическия юли от института „Иван Хаджийски

От нощта на барикадите
Барикада от тротоарни плочки, извадени от ул. „Оборище“ през нощта на окупацията на парламента, в която се стигна до сблъсъци с полицията. Снимка: Булфото


Нуждата от диалог расте успоредно с все по-трудните условия за провеждането му. Президентът не положи усилия да бъде посредник и практически зае едната страна. Медии и анализатори задълбочиха говоренето за „две Българии”, разминаващи се в почти всичко.
Пролича, че напускането на парламента е погрешен тактически ход на ГЕРБ, разчетен на бърза смяна на властта. Политическата изолация на партията се усили и задълбочи вътрешните центробежни процеси. Лидерът Борисов заговори за политическа „мъдрост” и предложи компромисен вариант: предсрочни избори през май 2014 г. – нещо, за което пледираха някои дейци на БСП.
Протестите и постоянната антикомунистическа и русофобска реторика консолидират БСП и намаляват разногласията в партията.
Вакуумът вдясно генерира различни политически проекти и идеи за проекти (Раева, Безуханова, М. Найденов и др.). Определени шансове има Реформаторският блок. Недоизяснената му политическа физиономия (вкл. отношенията със СДС и дистанцията от ГЕРБ) на свой ред поражда риск от бъдещи трудности.
Липсата на политическа (а не просто на морална) алтернатива се чувства в стабилизацията на партийните пристрастия. Отсъстват бързи и лесни решения, които да бъдат подкрепени от отчетливо мнозинство. Липсват и ясно очертани алтернативи на политическото статукво. Същевременно протестният потенциал, макар и като участие в национален мащаб да не е значим, като нагласи и настроения за промяна е доминиращ.

Може да се каже, че България съвсем ясно се вписа в общоевропейската и глобална тенденция не просто на недоволство от системата, а на постоянно съжителство на протест и власт.

Също както във Франция, във Великобритания, в Италия, в Гърция, в Бразилия, в Турция, да не говорим за Испания и Гърция, така и българските власти ще бъдат принудени да се съобразяват с постоянен натиск „отдолу” при вземането на своите решения и да се простят с разбирането, че политическа санкция се дава само на избори.


Паралел с “Окупирай”

Може да се направи паралел с движението “Occupy” и испанските „Indignados”, които се отличават с липса на партийна шапка, продължителност (измервана не с дни, а с месеци и години), искания за смяна на системата, принципно отхвърляне на политическата корупция и на корпоративното влияние върху политиката.
Българският февруари стои близо до характеристиките на “Occupy”. Протестите в България се провеждаха не само пред държавни и общински институции, но и пред централите на големи корпорации и енергоразпределителни дружества. Насочеността в крайна сметка е същата – против настъплението на корпорациите и политиката на “austerity”, на неолиберално стягане на коланите, против политическата система, която прави възможно да се ощетяват 99% за сметка на 1%.
Летният протест е от трети, смесен тип: иска се смяна на системата, но и непосредствен политически резултат – нови избори. Това му придава и сила, и слабост.
Протестът е против „мафията” и „олигархията”, но с изключение на Делян Пеевски не се назовава нито един „олигарх”. Пропускът е твърде голям, за да бъде случаен.
Дилемата в „олигархичния” казус може да бъде подходящо илюстрирана с две изявления на добре познати едри бизнесмени: „Това мнозинство няма сили да установи върховенство на закона, защото те показаха, че отзад има едно грозно нещо, което им пречи да са прозрачни, да работят в интерес на гражданите.” (Иво Прокопиев, 17 юли); и „Засега не мога да кажа, че екипът на г-н Орешарски работи в полза на определени кръгове.” (Цветан Василев, 3 август).

Протестиращите в профил и анфас

Популярни станаха някои обобщения. Ако използваме аналогия с Френската революция, през февруари на „Орлов мост” са били “sans-cullots” („безгащниците”), а през юни на пл. „Независимост” – “cullots-doree” („златните гащи”). Макар и да има определено основание, подобно противопоставяне игнорира многообразието на участниците в летните протести.
Между тях са недоволни (от разочаровани до отвратени) от сегашната политическа и икономическа система; хора, които се чувстват политически непредставени, особено привърженици и активисти на старата десница, търсещи реванш за поражението от 12 май; симпатизанти на бившите управляващи от ГЕРБ, обнадеждени от възможността рулетката да се завърти отново в тяхна полза; анархисти и левичари, оспорващи левия характер на БСП и ролята й както в прехода като цяло, така и в днешния кабинет в частност; немалко купонджии и любители на масовката, на възможността да се видиш с приятели в топло и приятно време; провокатори, внедрени от различни партии; хора с отклоняващо се поведение, готови на вандалски действия.

По картината на Дьолакроа
Манекенката Таня Илиева, позната от филма „Дзифт“, на 30-я ден на протеста в София се появи в ролята на „Свободата води народа“ (по картината на Йожен Делакроа). Снимка: Булфото

Първоначалният медиен импулс опакова тази пъстра тълпа като „златна младеж”, като „богати и красиви”, и те бяха склонни да възприемат себе си като своего рода „елит” – показателен е лозунгът „Не сте толкова интелигентни, за да ни управлявате!”. Впоследствие рискът от елитарно самозатваряне на протеста породи желанието да се акцентира именно на хетерогенността на хората, обединени само от едно: морално възмущение спрямо случващото се в България.
Разнородността на протеста сама по себе си не е достатъчна, за да обясни две явни тенденции:
(1) отказ да се конкретизират искания отвъд оставката на кабинета, и
(2) нарастващата непримирима радикалност. Редица анализатори поощряват „анонимността” на протеста, предупреждават, че всяко излъчване на лидери и определяне на приоритети ще го направи лесна плячка на управляващите, които ще „купят” лидерите и разделят хората по тези приоритети.
От друга страна, в демокрацията начинът да покажеш алтернатива е чрез политическо включване. Ако протестът не породи платформа, зад която да застане, или не се ориентира към нова или налична такава, в някакъв момент ще бъде употребен от други сили, които ще се самообявят за негови говорители.
Ако приемем, че каузите на протеста са две – сваляне на правителството и отстраняване на олигархичната зависимост, – те започват да си противостоят една на друга. Без да се идентифицира корпоративното влияние, без да бъде обуздан безмерният лобизъм и без да се търси политическа база, която гарантира ограничаване на олигархичната зависимост, свалянето на кабинета и предсрочните избори по никакъв начин не биха променили „модела”.
Ако протестиращите не отправят апела си към политиците – „отстранете олигарсите”, което значи диалог с партиите или създаване на партии, то апелът им фактически вече е към олигарсите: „сменете си политиците и поставете начело други”.

Динамика на протеста

В отношението си към протестиращите управляващото мнозинство мина през различни етапи: първоначално стъписване и мълниеносно оттегляне на решения, предизвикващи негодуванието на хората, последвани от нападки и обвинения в задкулисие и дирижиране на протестите от страна на политически сили (и най-вече ГЕРБ), за да бъдат надградени в една високомерна нагласа, неглижираща хората по софийските улици и изтъкваща постоянно тяхната малобройност на фона на: целия български народ, избирателите на БСП и ДПС, подписващите се в подкрепа на кабинета „Орешарски”, събралите се на традиционния събор на Бузлуджа симпатизанти на левицата.
Постепенно се промени и характерът на самия протест. Първоначалното въодушевление и предвкусване на близка победа – закономерно – отшумя, за да бъде заместено от доста по-мрачна решителност. Протестът представи несъмнени прояви на креативност като представлението по картина на Дьолакроа в чест на френския национален празник и инсталирането на пиано пред Народното събрание, макар че се свлече и до псевдоплаж.
Радикализацията е последица както от неизпълненото единствено конкретно искане (оставка), така и от неизбежната умора и изхабяване на енергията, свързана отчасти и с наближаващия сезон на отпуските. Все по-открито звучащите гласове, че са необходими много по-драстични стъпки спрямо кабинета, намериха кулминацията си в сблъсъците пред Народното събрание на 23 юли.
Реминисценциите от зората на демокрацията правеха логично – след скандирането „червени боклуци”, гладната стачка на Едвин Сугарев, реактивираната крайна русофобия („Свобода или СССР!”), разпалваните страхове, че „комунистите” готвят икономически срив, да се стигне до опит за „втори” 10 януари (б. р. – нападението на парламента през 1997 г.).
Контекстът на настроенията създаде крайна поляризация, в която разделението изцяло излезе извън рационалния терен и се пренесе на плоскостта „ние – те”. Масово започна да се отрича правото на мнение на отсрещната страна, дори правото й на съществуване.
Всяко събитие, дори най-незначителното, се превръщаше в повод да се посочи как „ние” сме прави във всичко, а „те” трябва да бъдат изметени от сцената незабавно.
Четат се само „собствените” вестници и сайтове. Вярва се на „своите” информационни източници, дори когато предлагат откровена дезинформация. Отделни обществени фигури биват оценявани положително или отрицателно единствено на основание на актуалната им позиция по темата, дори ако броени седмици или месеци по-рано за тях сме имали съвършено противоположно мнение.
Всяко изказване, което противоречи на „нашата” представа за нещата, бива незабавно заклеймявано като „вражеско”, платено, или в най-добрия случай – невежо.
Историческият хоризонт се разгъна далеч назад, бяха припомнени концлагерите на комунистите. Натискът над властта (контрол и несъгласие с важни решения) на 23 юли се доближи до рекет (при неизпълнение на искането ни, сме готови на крайни и недемократични действия).

„Кървавият вторник” на 23/24 юли откри битка за интерпретации,

по-важна дори от самото събитие, защото нейният резултат ще моделира до голяма степен в общественото съзнание и образа на протеста, и образа на управлението. Изградиха се двете радикални позиции. Във версията на властта става дума за неколкостотин души, които не представляват никого, значителна част от тях са платени, а други – провокатори, нарушават Конституцията и законите, пречат на български граждани да се приберат по домовете и организират в непозволени часове окупации на държавни институции, а основното им средство за убеждение са паветата.

Сблъсъците пред парламента през нощта на 23-и срещу 24-и юли 2013 г. Снимка: Булфото

Във версията на протестиращите има ясна разделителна линия – обобщаващото „народът”, „гражданите”, „избирателите”, „данъкоплатците” срещу „политическата мафия”, концентрирана в парламента; деление, в което „ние” сме почти всички и сме изчерпили търпението си към едни наглеци, готови всеки ден да назначават по един Пеевски, да откраднат милиард, за да го плащат нашите деца, и в яростта и паниката си окървавяват мирен протест.
И двете страни много държат да говорят от името на „генералната съвкупност” – едните „ние” сме излъчените от народа, другите „ние” сме самият народ. Социологическите проучвания биват четени по такъв начин. Едните виждат подкрепа за мерките, които взима кабинетът, другите – само значителната подкрепа за протестите. Едните казват: „вие сте само центърът на София”, другите им отговарят: „вие сте само една сграда в този център”. „Протестът е само група хора” срещу „правителството е нелегитимно”.
Ето защо в ключов въпрос от обществения дебат се превърна безсмисленото жонглиране с цифри, „преброяването” на двата отбора, и оспорването на числата при другия. Повече на Орлов мост или повече на Бузлуджа? Разбира се, „размерът има значение” в кризисни ситуации, но не и тогава, когато страната е видимо и доказано разделена.
Разделението, достигнало до крайностите на отрицанието, влече със себе си патова ситуация, която като че ли ще се решава не по пътя на диалога, а на това кой е по-силен, за да наложи своята гледна точка.
Тактиката на управлението е ясна: изчаква се енергията на протеста да затихне от само себе си. През това време принципът „разделяй и владей” влиза в действие, за да противопоставя София на провинцията, летните на зимните протести, богатите на бедните.
Протестиращите, от своя страна, имат предимствата на свободния си медиен достъп и на възможността да вливат живителни струи емоция при всяко свиване на личния си състав. Те все пак са изправени на кръстопът – постепенен отлив, нова радикализация, дори с цената на насилие, или търсене на диалог. Последното изглежда най-трудно, тъй като в създалата се конфронтационна атмосфера липсват авторитети, еднакво припознати от двете страни, които биха могли да посредничат.
Естественият институционален фактор, президентът, засега не показва, че разбира конституционната си роля. Той отрано зае доста еднозначно позиция в подкрепа на протестиращите и с последващите си действия стои все по-далеч от изграждане на мостове към изпълнителната власт и управляващите партии.

Заключение – между демокрация и власт на тълпата

Съвременната демократична политическа култура включва (нова) култура на протеста и (традиционна) институционална култура. В България и в двата аспекта демократичната култура е in status nascendi.
„Горе”. Най-голямата партия напуска парламента с инфантилния предлог, че били „обиждани”. Парламентарното мнозинство избира компрометиран „олигарх” на най-отговорен пост в националната сигурност. Президентът прибързано „снема доверие” от правителството, свиква напълно неподготвен консултативен съвет, взема страна, вместо да стане посредник… Перспективата за 100 дни спокойствие е заменена с несигурни 100 дни по острието на бръснача. Липсва визия за антисистемните импулси на протестите.
„Долу”. Бърза и ефективна самоорганизация. Първоначален успех. Мирни протести, които разширяват политическото въображение и снижават прага на обществена чувствителност. Антисистемна насоченост се комбинира – и отъждествява, с конкретно политическо искане – „оставка”. Език на омраза. Отказ от диалог. Липса на позитивна платформа. Съучастие в насилствени действия. Креативността деградира до протестен кич. Липса на визия за институционалната логика. Например че избори през есента ще означават в новата 2014 г. да се влезе без нормално подготвен, обсъден и приет от парламента държавен бюджет.
От елемент на българското демократично развитие протестът става нов феномен в културата на българската демокрация. Изисква да се видят и двете страни на монетата: и културата на самия протест, и културата на отношението към него. Именно на тази база можем да оценяваме институциите и тяхната ефективност. Институциите трябва да бъдат контролирани от обществото. Но и контролът върху институциите се нуждае от контрол. Културата на протеста бележи границата между демокрация и охлокрация, а не „диалога” на палката и павето.
*Oхлокрация (на старогръцки οχλοκρατία, от οχλος – тълпа и кρατος – сила, власт) буквално значи власт на тълпата.
Обикновено се приема за изродена форма на демокрацията.
За охлокрацията е характерно, че народът често мени предпочитанията си, повлиян от демагогия. Охлокрацията е характерна за преходни и кризисни периоди.

Със съкращения от сайта на института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски”

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.