Дипломация с много „ако“

Иво Инджев

Кюстендилската специалистка по въпросите на геополитиката, военното дело, дипломацията и всички останали приоритети на нацията Мая Манолова най-после каза една истина: че има много „ако” преди да се заеме позиция по въпроса за (западна) военна намеса в Сирия.

Не мога да не съглася с тази констатация в духа на политическата констипация.

Съгласен съм с това, че позицията спрямо Запада на това управление се определя от мнението на Изтока, а пък членуването в едни западни съюзи затруднява нашите другарки и другари да си признаят истинското мнение.

Няма да споря и с близкия до Мая Манолова министър на отбраната Ангел Найденов, който с полагащия се пацифизъм на един военен министър е говорител на българския отказ (без той да е гласуван от никакъв държавен орган) армията ни да участва в „коалиция на желаещите”.

Изобщо антивоенната позиция, която споделям като убеден привърженик на мира, който винаги е за предпочитане пред войната (както яденето пред глада), е напълно разбираема печеливша политическа карта.

Въпросът е какво правим в ситуация, когато се НАЛАГА да си имаме неприятности покрай факта, че не живеем на райски балкански (полу)отстров, а сме част от световния бурен океан, в който избиването на цивилно население с химическо оръжие е една доста голяма „неприятност”, която би се превърнала в прецедент с тенденция да се повтори, ако не бъде санкционирана.

След като бяха подканени да обсъдят в парламента тази неприятност, от официозния екран на ТВ7 Мая Монолова отвръща днес, че това бил менторски тон на президента.

Колкото по-сложна изглежда международната подкрепа за военен удар срещу обекти на сирийския режим, толкова по-опростена изглежда задачата на нашите управляващи: „да се оправят там без нас”.

Да, не са уникални в това отношение. Зад широкия американски гръб се крие кой ли не- дори и храбрият британски парламент, който от век насам не е блокирал правителствено намерение за участие във военна операция, но сега прехвърли горещия зарин на своя по-голям съюзник.

Най-лесно е да запълниш с “ако” безхарактерната липса на собствена позиция по въпроса.

Въпросът е обаче, че нашите управляващи са уникални в шикалкавенето и бягството от отговорност за собствената си позиция, каквато явно не искат да покажат, щом така упорито отбягват да я обсъдят публично там, където в парламентарната република се полага такъв дебат.

Ето защо по въпроса има коалиция от желаещите да се изкажат, а не говорене от името на проруската коалиция на управляващите. По тази причина по партийна линия се изказва Мая Манолова (винаги готова с мнение по всички теми), а не Станишев, който започна кариерата си на партиен фактор в БСП като шеф на международния отдел на столетницата.

И как няма да мълчи др. Станишев- та той самият е един самоходен международен фактор! Като председател на ПЕС заклеймяването на американски удар от неговата уста би прозвучало като упрек към най-видния социалист в Европа, френския президент Оланд. Той е най-изявеният европейски лидер, желаещ да подкрепи американска акция срещу режима на Башар Асад.

Тук е така: вътрешният министър Цветлин Йовчев коментира икономически въпроси; външният Вигенин се занимава с протестите и с критика на медиите; др. Манолова обяснява световните проблеми, а премиерът Орешарски изобщо не се обажда.

Нали уж мускетарите на тази власт бяха „един за всички, всички за Орешарски”? Всички подпори на това управление се заклеха в Орешарски – от ДПС твърдят, че изобщо не гласували за правителство на БСП, а за „кабинета Орешарски”. От „Атака” пък дори се тръшкат, че нямат нищо общо с този кабинет, освен малката подробност, че той им дължи живота си.

Къде се крие този могъщ фактор, това олицетворение на програмния кабинет?

Явно е програмиран да не се обажда, преди да му наредят от друг кабинет.

Р.S. Не е по темата, която тук е само и единствено увъртането на увъртолените в разни зависимости наши управляващи. Но ако някой наистина иска да прогнозира по същество, трябва да я раздели на поне два основни аспекта: военен и дипломатически.

За дипломатическия (свързан с пропагандния) е ясно, че не ясно: сложно,трудно и непрестижно е да подкрепиш военен удар дори и срещу доказано зловещ режим, като този на Асад- естественото миролюбие на всяко нормално човешко същество крещи в полза на кротуването.

Скачането с парашут не е за всеки – без принуда повечето хора не биха се хвърлили в бездната. Включително и моя милост- ако не ме бяха извикали запас през 1982-ра и не ме бяха „хвърлили” като чувал с картофи с парашут от Втората световна война след две седмици обучение, щях вероятно да си остана непосветен в това „удоволствие”. За сведение: десетки други запасняци, мобилизирани заедно с мен, използваха всякакви връзки и трикове, само и само да не скочат – човешко е да се страхуваш.

Друг е въпросът кой каква бухалка крие зад гърба на миролюбието си – например Русия, която преби с танкове, самолети и тежка артилерия миниатюрната, православна, черноморска Грузия (за която тогавашната коалиция на Първанов, Станишев и Доган не пророни и една сълза на солидарност от името на миниатюрната, православна, черноморска България) и сигурно би я прегазила напълно, ако не беше дипломатическата съпротива на Запада, към която София се присъедини с половин уста с едно единствено изявление на подкрепа за позицията на Брюксел от 26 август същото лято, заклеймяваща „непропорционалните действия” на руската армия.

Колкото до военния аспект е полезно да си припомним, че преди военните удари в Ирак, Афганистан или Косово- защото това са няколкото примера, с които всякакви универсални специалисти се занимават по аналогия- хорът на оплаквачките за предстоящи реки от американска кръв дружно пееше своите траурни прогнози, след което гузно мълчеше за обратния резултат. Така че нека лицемерите да не плачат на американските гробища, на които всъщност се надяват. Защото най-вероятно надеждите им пак ще останат излъгани.

От блога на Иво Инджев

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.