Краят на Микеланджело Антониони, ден след Бергман

Това е една от последните снимки на Антониони. На нея той позира до плакат на филма „Професия: репортер“ в Бевърли Хилс. Снимка: Ройтерс

Само за едно денонощие киното се раздели с двама от най-големите си творци. В понеделник сутринта почина Ингмар Бергман, а късно през нощта на 94-годишна възраст си отиде и италианският режисьор и сценарист Микеланджело Антониони. Признат за един от най-талантливите кинотворци в съвременната история, той беше наричан “баща на отчуждението и песимизма във филмите”. Кариерата му в киното продължи 60 години и през 1995 г. беше почетена с Оскар за цялостно творчество. Частично парализиран от претърпения през 1985 г. инсулт, режисьорът не можеше да говори, но се качи на сцената, за да приеме наградата си. Съпругата му Енрика Фико, която е с 41 години по-млада от него, тогава каза: “Микеланджело винаги се е стремял да отиде отвъд думите, да срещне тишината – тайната и силата на тишината.”

“Със смъртта на Антониони загубихме не само един от най-великите режисьори, но и господаря на съвременното кино”, заяви кметът на Рим Валтер Велтрони. Филмите на Антониони – общо 25 на брой, рядко уцелваха вкуса на масовата публика, която ги намираше за твърде странни и претенциозни. Но с “Приключението”, “Фотоувеличението”, “Отвъд облаците” и “Забриски пойнт” той се превърна в кумир на много кинотворци. Повечето филми на Анотниони се изучават в кинофакултетите по света като новаторство в езика на киното. „Червената пустиня“, „Фотоувеличение“, „Забриски пойнт“ и „Професия репортер“ са образец за работа с цвят, мизансцен и движения на камерата, каквито не са правени в киното към онзи момент.

Мартин Скорсезе нарече Антониони “поет с камера”, а преди да му връчи наградата Оскар за цялостно творчество Джак Никълсън заяви: “В празните и тихи пространства на света той намери метафори, които да осветят тъмните кътчета на душите ни, а в тях откри странна и ужасна красота – мрачна, елегантна, енигматична, натрапчива.”

Микеланджело Антониони е роден на 29 септември 1912 г. в градчето Ферара в североизточната част на Италия. Завършва бизнес и икономика в университета в Болоня, а след това известно време работи в банка. Впоследствие се занимава с писане на филмова критика за местен вестник, а през 1939 г. се мести в Рим и започва да работи като секретар за филмовото списание на фашистите, чийто редактор е синът на Бенито Мусолини.

Първият професионален досег на Антони с киното е през 1942 г., когато се включва в написването на сценария за филма на Роберто Роселини “Завръщането на пилота”. В следващите години той прави късометражни филми и продължава да пише сценарии. Първия си игрален филм – “Хроника на една любов”, Антониони снима през 1950 г. Успехът му по света обаче идва 10 години по-късно с “Приключението”. Филмът е посветен на отчуждението, на невъзможността на хората от модерното общество да общуват помежду си, на емоционалната им осакатеност. Главната женска роля се изпълнява от Моника Вити, която след излизането на филма се превръща в международна звезда. През следващото десетилетие тя споделя живота на режисьора и се снима в още три от филмите му – “Нощта” (1961 г.), “Затъмнението” (1962 г.) и “Червената пустиня” (1964 г.)

Джак Никълсън (вляво) връчва на режисьора почетния Оскар за цялостно творчество през 1995 г. До Антониони е неговата съпруга Енрика Фико. Снимка: Ройтерс

В периода 1964-1979 г. Антониони работи извън Италия. През 1966 г. във Великобритания той снима “Фотоувеличението”, а след 4-годишна пауза прави и “Забриски пойнт” в Калифорния. Филмът е озвучен от набиращата скорост група „Пинк Флойд“ и става знаме на антиконформистки настроените младежки интелектуални движения по света.

През 1974 г. режисьорът снима “Професия: репортер”, в който главната роля се изпълнява от Джак Никълсън. Филмът е психо-криминале и разказва за репортер, който се опитва да смени идентичността си, взимайки името на мъртвец. След края на снимките Антониони се оттегля от киното за 5 години.

В интервю за италианско списание през 1980 г. на въпроса за кого прави филмите си той отговаря така: “Правя ги за идеалния зрител – себе си. Никога не бих направил нещо, което да не отговаря на моя вкус, само за да го покажа на публиката. Честно, не съм способен на това, макар толкова много други режисьори да го правят. И още нещо – за каква публика говорим? Италианската? Американската? Японската? Френската? Британската? Австралийската? Те са толкова различни една от друга.”

През 1981 г. Антониони снима филма “Обервалдска мистерия”, а на следващата година – “Идентификацията на една жена”. Инфарктът, който претърпява през 1985 г., го отделя от киното за почти 10 години. През 1994 г. Антониони – частично парализиран и общуващ посредством бележника си, започва да снима “Отвъд облаците”. Разтревожени дали режисьорът ще е в състояние да завърши филма, продуцентите привличат германския му колега Вим Вендерс и двамата работят в екип. “Отвъд облаците” е направен по сборника с разкази на Антониони и в него участват цял куп международни звезди – Джон Малкович, Джеръми Айрънс, Фани Ардан, Ирен Жакоб, Софи Марсо, Жан Рено и дори Марчело Мастрояни.

Последният филм на Антониони е френско-италианската копродукция “Ерос” от 2004 г., която той снима заедно с режисьорите Стивън Содърбърг и Уон Карвай.

Какво каза Антониони за киното

“Когато снимам филм, никога не мисля как точно искам да го снимам, просто го снимам.”

“Холивуд е като да бъдеш никъде и да не говориш с никого за нищо.”

“Започнах да проявявам свободата си преди много време. Сега за режисьорите е стандартна практика да нарушават правилата.”

“Не искам това, което казвам във филмите си, да звучи като предсказание или като анализ на съвременното общество… това са само усещанията, които имам. Аз съм най-малко спекулативният човек на земята.”

“Моята техника се променя от филм на филм и е изцяло инстинктивна. Никога не се ръководя от предварителни планове.”

”Живеем в общество, което ни принуждава да използваме готовите концепции и ние вече не знаем какво означават те.”

Когато снимам някоя сцена, ми е много трудно да кажа какво точно искам да покажа, но дори и да знам, винаги има разлика между това, което е в главата ми, и крайния резултат.”

“Искам да направя филм, в който актьорите просто да стоят в празно пространство, а зрителят да си представя различни неща за тях.”

“Чувствам се като баща на по-старите си филми. Сякаш правя деца, те порастват и заживяват в собствен свят. От време на време се събираме заедно и винаги е удоволствие да ги видя отново.”

“Актьорите са като крави. Трябва да ги прекараш зад оградата.”

“Действителността се променя толкова бързо, че ако не се заемеш с някоя тема, веднага изниква друга. Единственото нещо, което трябва да правиш, е да държиш очите си широко отворени – всичко е изпълнено със значение, всичко плаче да бъде разказано, пресъздадено. Затова няма конкретен филм, който бих искал да направя – има по един за всяка отделна тема, която доловя. Вълнувам се от тези теми ден и нощ.”

“Не съм теоретик на киното. Ако ме попитате какво е режисура, първият отговор, който изниква в главата ми, е: “Не знам”. Вторият е “Всичко, което мисля по въпроса, го има във филмите ми.”

(по “Ню Йорк Таймс” и IMDB)

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.