Да държиш страната си като заложник

сп. Либерален преглед

Берлускони с водещи от неговите телевизии. Снимка: от тв екрана

Гласувайте ме вън от затвора, или ще повлека страната заедно със себе си. Това, по същество, е посланието, което Силвио Берлускони – четири пъти министър-председател, собственик на трите главни комерсиални телевизионни канала в страната и многократен обвиняем по множество криминални дела – току-що изпрати до италианското правителство. Едно послание, което най-после изяснява нещата, които в момента се намират под въпрос в Италия: дали това е модерна държава, където властва върховенството на закона или собственост на един институционализиран разбойник? В момента не може да се каже коя визия ще спечели в края на краищата.

След дузина съдебни процеси, много от които преминаха и през трите нива на италианското правораздаване (първоначален процес, обжалване, обратно обжалване), след като въведе специални закони, за да направи ненаказуеми собствените си престъпления или използваше забавящи тактики, така че процесите да бъдат в края на краищата прекратени, тъй като престъпленията, разглеждани в тях, губят давност с времето, или приемайки по-дребни присъди, за да бъде оправдан за по-големи – Берлускони най-после получи окончателна и неподлежаща на обжалване криминална присъда на най-високо ниво, за данъчни измами в обем на около 7 милиона евро и за създаването на фонд за подкупи от около 260 милиона.

Осъден на четири години затвор, той се възползва от едно помилване, целящо да опразни препълнените затвори, чрез което присъдата му се намалява до една година – и това въпреки факта, че, бидейки на повече от седемдесет години, той има право да отслужи присъдата си в някое от множеството си луксозни жилища. Но като избран член на сената той притежава имунитет срещу арест и не може да бъде принуден да влезе в затвора докато сенатът не одобри изключването му – нещо, което може да се случи през септември. Сега Берлускони заявява ясно, че ако това гласуване се изправи срещу него, той ще повлече със себе си цялата къща.

Че Берлускони наистина може да причини катастрофа е очевидно. Той ръководи, а в някакъв смисъл и притежава, една от двете големи партии в сегашното коалиционно правителство, което се бори да проведе важни реформи, за да се спре драматичния спад на италианската икономика и най-после да се внуши някакво доверие на чуждите инвеститори. Ако Берлускони изтегли партията си от коалицията, както заплашва, то изглежда малко вероятно, че ще може да се формира друго правителство при настоящия разпокъсан парламент. Това би означавало нови избори, основаващи се на един избирателен закон (въведен от самия Берлускони през 2005), който почти сигурно гарантира създаването на нов разпокъсан парламент. Голямото безпокойство е, че един такъв резултат ще парализира страната, като доведе Италия право там, където тя се намираше допреди две години, когато натискът от страна на финансовите пазари изглеждаше достатъчно мощен, за да я принуди да търси спасение от банкрут чрез заеми от ЕС или да разглежда незабавно напускане на Еврозоната. В момента около 40 процента от младите хора в страната са безработни, докато промишленото производство е с 26 процента под нивото от 2007 година.

Ако Никсън беше отказал да приеме снемането си от поста и беше се опитал по някакъв начин да стиска властта, той щеше да бъде махнат безцеремонно. Същото важи и за всеки лидер на някоя от основните европейски демокрации. Повечето от тях биха подали оставка при първия признак за сериозно криминално обвинение срещу тях, осъзнавайки, че партиите им не биха поддържали някой, който уврежда каузата им. Истински обезпокоителният аспект на сегашната ситуация в Италия е не толкова безсрамието на Берлускони, колкото фактът, че изнудването, което той прилага, е възможно и вероятно, че той притежава такъв пълен контрол над такава голяма политическа партия и че все още се радва на значителна избирателна поддръжка. Колкото и удивително да изглежда всичко това за онези, които не познават страната, дори сериозните вестници и уважавани коментатори изглежда нямат особено желание да настояват върху придържането към закона, рядко споменават подробностите около неговите престъпления и всъщност предоставят свидетелства в полза на аргумента, че премахването на Берлускони от политическата сцена би довело до отнемане гласовете на милионите избиратели, които го подкрепиха при предишните избори, сякаш в парламента нямаше независима партия, която да представи възгледите им, сякаш те не бяха свободни да изберат някой друг водач преди следващите избори.

Но как се стигна до всичко това?

Характерът на самия Берлускони е една от причините. Той е шармантен, харизматичен, убедителен и безогледен. Гигантската му медийна империя действа като мегафон за всички тези качества, като постоянно му позволява да оформя националния дебат. През годините, в които управляваше, той направи ключови назначения с цел да консолидира властта си, а финансовите му ресурси са такива, че сплашват дори и хората, намиращи се извън непосредствената област на неговото влияние. Казано просто, той монополизира вестникарските заглавия и собственото му мнение винаги се появява първо. Опонентите му рядко се виждат през изкривеното огледало на медиите, които той контролира: ако се опитат да го атакуват, те биват представени като обсебени от Берлускони; ако пък изобличават престъпленията му, са обвинявани, че се опитват да го победят в съдилищата вместо чрез избирателните урни – знак на слабост. Този огромен конфликт на интереси, както и боязливостта, с която италианското общество реагира срещу него, още никога не е представян в съответната светлина и си остава също толкова малко обговорен, колкото и престъпленията, в които Берлускони е обвиняван.

Но никоя от тези причини, независимо дали взети поотделно или заедно, не би била достатъчна да позволи на Берлускони да държи цяла една нация в плен в продължение на толкова дълго време, ако в италианската култура нямаше нещо, което кара хората да се оставят да бъдат очаровани, омагьосани, убедени и преди всичко сплашени – накратко, готови да вярват на обещанията на Берлускони или да приемат присъствието му като неизбежно, по същия начин, по който са приемали един корумпиран елит, толкова дълго време.

Успехът на Берлускони, следователно, не е просто някакъв парадокс или аномалия, той стига до сърцето на италианската култура и разкрива широко разпространеното в Италия неверие, че политиката би могла някога да бъде прочистена или направена поне малко по-почтена. Така че настояването на Берлускони обвиненията срещу него просто да бъдат забравени от опонентите му, попада в плодородна среда; дори и хората, които му се противопоставят, са склонни да приемат, че тук има и известен елемент на преследване, сякаш онова, което има значение в случая, е не неговата вина, а духа, в който се провежда разследването, тъй като за всеки политик се предпоставя, че той е виновен по един или друг начин и всички приемат, че няма политическо действие от едната или другата страна на политическия спектър, което да се провежда с цел реално подпомагане на обществения интерес.

Мнозина дори са напълно доволни от това състояние на нещата, доколкото то оправдава собствените им дребни простъпки и данъчни измами. Ето защо, ако справедливостта надделее и Берлускони действително бъде изключен от политическия живот, милиони италианци ще видят в това не толкова потвърждение за върховенството на закона (нещо, което може да направи живота малко по-труден за всекиго), колкото просто още една битка, спечелена от другата страна. Накратко, противоположностите добро/зло, морално/неморално, или дори ефективно/неефективно, в съгласие с които се предполага, че трябва да се оценяват и отсъждат политиците, в Италия винаги са подчинени на по-висшестоящия въпрос за печалбата и загубата, която е абсолютно единственото нещо, което има значение. А Берлускони винаги е представял себе си, преди всичко друго, като печелещ.

Пишейки за италианските нрави през 1826, поетът Джакомо Леопарди отбелязва, че никой италианец не е бил изцяло възхваляван или осъждан, когато и да било, а винаги е имал свои поддръжници и опоненти, дори и след смъртта. Това със сигурност е вярно, и то обхваща както героите, така и злодеите на италианския живот, като се започне с Мацини, Гарибалди и Кавур, през Мусолини, та чак до Кракси, Андреоти и Берлускони. Гарибалди все още си има своите шумни хулители, а Мусолини – директни поддръжници. Мисълта на Леопарди е, че италианците трудно могат да си представят някого като водач на нещо повече от отделна фракция или група на интереси, а следователно няма да променят мнението си за него, каквито и да са последствията от неговото водачество. Разбира се, по време на годините на своето управление Берлускони направляваше икономическия упадък на страната, но поддръжниците му си остават доста последователни: поради факта, че определена част от гласоподавателите вярват, че той води тяхната битка срещу един стар враг, престъпленията и грешките му нямат значение.

И така, когато мъдрите колумнисти в някои от най-уважаваните вестници на страната внушават, че може би е уместно да се спаси Берлускони, а заедно с него и правителството, онова, което те правят, е да приемат прастарото разбиране, че политиката винаги ще бъде корумпирана и че има други, по-сериозни неща, за които си струва човек да се тревожи. Ако Берлускони се избави от затвора, дори и у дома си, и му бъде позволено да продължава в политиката, възприятието, че един политик е по-скоро феодален господар, отколкото обикновен гражданин, ще бъде абсолютно потвърдено, и няма да има никаква възможност да се променят италианските нрави в продължение на още много години.

Либерален преглед

От New York Review of Books

*Тим Паркс (1954) е британски писател. Образован в Кеймбридж и Харвард, той е автор на 16 романа и множество статии и критически текстове за издания като The New Yorker и New York Review of Books. Тим Паркс живее във Верона, Италия.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.