Майки в черно
На Велика събота, точно преди Великден през 2009 г., Кирил Въжаров, вратар на българския национален отбор по хокей на лед, е навън, за да празнува в клуб „Соло“ в центъра на София 21-ия си рожден ден. Същата вечер Кирил Въжаров и неговият 24-годишен приятел Васил Александров са убити, недалеч от клуба, откъдето идва и името на последвалия съдебен процес, проточил се четири години и белязан от противоречията на съдебната система.
Това, което се знае със сигурност е, че малко след като Въжаров и Александров излизат от „Соло“ с група приятели, човек от компанията им – Кирил Димитров, влиза в спор с непозната за тях група. Въжаров и Александров – и двамата невъоръжени, опитват да разрешат спора. Секунди по-късно двамата са намушкани в гърба.
„Май ме прободоха с нещо“, казва Въжаров, малко преди да почине на мястото. Александров почива от раните си в болницата, а Димитров, който е лошо ранен, също от нож, оцелява. Няколко дни по-късно 24-годишният Илиян Тодоров, страстен колекционер на ножове и син на общински съветник в Перник по същото време, е арестуван. По време на съдебното следствие, записът от камерите за сигурност на местопрестъплението – ключово доказателство, изчезва и остават само копия. Смята се, че самата сцена не е заснета, тъй това, което се вижда от копията, е голям билборд, зад който всъщност се е разиграла сцената.
„Когато научих чий син е Тодоров, знаех колко трудна ще бъде битката“, казва Радмила, според която това е повлияло на процеса на първа инстанция, когато присъдата е оправдателна.
По време на делото става ясно, че Тодоров е поискал от момиче в нощния клуб да сложи негов нож в чантата си, който впоследствие му е върнат, преди пререканието извън клуба да започне. Няма свидетели на фактическото намушкване, нещо, за което защитата се залавя, а оръжието, с което е извършено убийството, не e открито.
Близо четири години по-късно,
Радмила Въжарова, майката на Кирил, запалва цигара и наблюдава последните моменти на сина, си записани на видео, което тя е гледала стотици пъти на лаптопа си. Зад стола й се вижда портрет, на който са тя и съпруга й, заедно с две атлетични млади момчета –Кирил Въжаров и неговия брат.
Радмила посочва размазан образ на тяло в легнало положение на екрана и казва: „Това е кракът на сина ми“.
„Не е ли интересно, че съдебно дело за кражба на златна огърлица може бързо да приключи с ефективна присъда, а дело за брутално убийство може да тече бавно в продължение на години и присъдата може да бъде тотално неадекватна?“, пита Радмила.
Да погребеш дете е най-лошият кошмар на всяка майка, особено когато животът му завършва преждевременно и насилствено. И преди Радмила да има време да се изправи срещу болката, тя и майката на Васил Александров – Виолета, трябва да се справят с българската съдебна система. Прогресът по делото е слаб в следващите години. През 2010 г. двете майки отбелязват годишнината от смъртта на синовете си на мястото на местопрестъплението, когато решават, че трябва да направят нещо. Те и още трима родители, изгубили децата си при тежки престъпления, основават асоциация, която има за цел да действа и да посочва това, което според тях са дефицити и несправедливости на съдебната ни система.
Съдията по делото „Соло“, по времето, в което то се гледа на първа инстанция в Софийски градски съд, е противоречивата съдийка Румяна Ченалова. През юли тази година Висшият съдебен съвет реши да образува дисциплинарно производство срещу нея за нарушение на Етичния кодекс на магистратите. Като причина се сочи замесването на името й в скандал с източване на 2,5 млн. долара от македонския държавен тютюнев ходилнг „Македония табак“.
Гражданското сдружение, регистрирано с името „Справедливост“,
нараства значително в следващите няколко години, но в последните две е като че ли в застой. 80 % от членовете му са жени, най-вече майки, чиито деца са жертва на престъпление.
Още с основаването си групата призовава за реформи в съдебната система, привличайки и вниманието на медиите. Нарастващ брой телевизионни предавания започват да канят „жените в черно“, което според Радмила има благотворен ефект.
„Ние трябва да говорим“, казва тя. „Хора като нас не трябва да бъдат забравени“.
Най-скорошният доклад на Европейската комисия за напредъка на България по отношение на съдебните реформи, се позовава на определен брой „окуражаващи реформи“, но допълва, че прогресът остава несигурен и че „фундаментални принципи като независимостта съдебните лица невинаги се спазва изцяло“.
Според сдружението законите защитават криминални групировки и корумпирани адвокати (виж тук) . Членовете й инициират протести, подписват петиции, срещат се с политици, за да лобират за по-ефективен Наказателно-процесуален кодекс. Обявяват се за възстановяване на отменения член 369 А, след премахването на който на извършителите на тежки престъпления се дава възможност за съкратено съдебно следствие (виж тук). Според него може да бъде издадена условна присъда или да бъде намалена с една трета, в случай, че бъде направено самопризнание.
Според Радмила фактът, че асоциацията се състои основно от жени, може да бъде обяснен с това, че скърбящите мъже често се концентрират върху психическото си оцеляване, вместо върху каузи, докато жените се посвещават върху идеята за справедливостта.
„Майките се борят, за да оцелеят с помощта на каузите. Това е в природата на майката, може би защото като жени ние даряваме с живот“, смята Радмила.
След като синът й е убит, нейният съпруг започва често да пътува на експедиции до Антарктида и понякога се налага тя да ходи на съдебни заседания сама. Според съпруга й делото не се очертава да бъде справедливо.
„Късметът“ на опечалените – бърз ход на делото
Таня Евтимова също е сред основателите на асоциацията. Тя е сред опечалените майки с „късмет“. Георги Цветанов, момчето, което брутално убива 21-годишната й дъщеря Радостина Евтимова през 2009 г., получава ефективна присъда само в рамките на година. Това е много по-бързо, отколкото се случва в повечето случаи, което според наблюдатели се дължи и на силно нашумелия и шокиращ случай.
„Опитвам се да не го мразя, сега той е в затвора. Просто искам да разбере какво е извършил“, казва Таня за Цветанов – приятел на дъщеря й, за когото се предполага, че е бил влюбен в нея.
Близо до църквата, където се е провела погребалната служба за дъщеря й, се намира малък магазин, който е собственост на семейство Евтимови. Таня работи там, продавайки църковни артикули и книги и срещайки се ежедневно с десетки хора, изгубили близките си.
„Говоря си с хората, понякога им препоръчвам определени книги за четене“, разказва тя.
„Може би е съвпадение, че съм тук, това ми дава голяма утеха“.
Животът й се променя драматично след смъртта на Радостина, която играе в местната опера и е отлична студентка във Варненския университет. След убийството Таня започва да пее в хор и да се занимава с нетипични за нея неща, които дъщеря й е обичала приживе, сякаш за да живее вместо нея.
Таня си спомня как преди убийството е гледала новините и е видяла майки на загинали по подобен начин деца да описват болката си. Тогава донякъде си казва с облекчение, че това не се случва на нея. Няколко месеца по-късно същото нещо й се случва. Само месец, след като изгубва Радостина, тя вижда репортаж по телевизията за убийците пред „Соло“ и изпитва „силно желание“ да влезе във връзка с майките на Кирил и Васил.
Подобно на обвиняемия по случая соло, убиецът на Радостина също е син на известен политик. В миналото срещу Георги е повдигнато обвинение, че подпалва момче, което по чудо оживява. Той обаче така и не получава присъда за извършеното престъпление.
Преди старта на процеса за убийството на Радостина започват протести заради страха, че ще бъде оказан натиск върху съда. Протестите довеждат до временна промяна в Наказателния кодекс, като е въведен члена за съкратеното съдебно следствие, който обаче впоследствие е премахнат за втори път.
Може би заради бързия процес Таня понякога изпитва „неудобство“ заради това, че е една от малкото майки, които стават свидетели как убиецът на детето им бива ефективно осъден. Същевремнно тя много би искала да помогне на другите и е в чест контакт с жертви на престъпления.
Сутрин Таня често се разхожда из улиците на Варна, мислейки си по пътя случаите, в които съдебната система се е провалила.
„По пътя минавам покрай площад, на който козирка падна върху момиче. Спасителните операции, които можеха да я спасят, бяха извършени със закъснение“.
Падналата козирка убива 22-годишната Гергана. Седемте обвиняеми по случая биват обявени за невинни, като случаят в момента се разглежда от Върховния касационен съд.
„Минавам също покрай район, където 20-годишно момиче на име Лора е прегазено от кола. Издадената присъда по случая е условна“, добавя Таня.
На гробището тя често се среща с родителите на друго убито момче – 12-годишната Ники, която е прегазена от кола на пешеходна пътека, когато отива на гости на баба си. По време на процеса става ясно, че шофьорът е имал 18 нарушения, свързани с шофиране, от 2001 г. насам. По конкретния случай той е осъден само на две години и половина затвор, което въпреки това е сред най-големите присъди, в сравнение с много други.
Много от членовете на асоциацията казват, че са изморени от липсата на прогрес. Радмила дълго време обаче е решена да се бори. След издаването на оправдателна присъда на Тодоров през 2011 г. от Софийския градски съд, делото отиде към Апелативния Софийски съд, който през април 2013 г. го осъди на доживотен затвор.
„За първи път на този етап мога да сложа думите „истина“, „справедливост“ и „съдебен състав“ в едно изречение“, казва Радмила по повод осъдителната присъда.
Въпреки това тя все още не е напълно убедена в справедливостта на съдебната система. Защитата иска случаят да бъде разгледан във Върховния съд и няма пълна гаранция, че ще бъде издадена отново осъдителна присъда.