Германия: икономическият гигант не иска да бъде политически лидер

Асошиейтед прес

Германският държавен дълг и дефицит. Източник: ЕК

Германия може да се гордее с най-влиятелната жена в света, най-мощната икономика в Европа и индустриална машина, която е обект на завист в целия свят.

При всички тези силови дадености, изглежда естествено тя да поеме короната и на безспорния лидер на Европа. Но Германия е гигант, който не иска да се ангажира – и предстоящите в неделя избори вероятно няма да променят това.

Ако политическият дебат преди изборите изобщо доказа нещо, то е, че въпреки неоспоримо германския почерк в отговора на континента на дълговата криза, нито готвещите се да останат на власт консервативни сили на Ангела Меркел, нито нейните левоцентристки съперници – нито дори германският народ като цяло – имат желание да застанат под прожекторите в ролята на европейски и световен лидер.

Германия изглежда се задоволява да стои в сянка и тихичко да дърпа конците или да оказва натиск. Но тя няма желание да се изправи срещу рисковете, които съпровождат истинското политическо лидерство. Този факт се отрази на начина, по който протече предизборната кампания – при минимално обсъждане на ролята на Германия в Европа и в света или на бъдещето на общата валута евро.

Тези въпроси останаха на заден план за сметка на по-рутинни неща като повишването на данъците за богатите или минималната работна заплата. Както Меркел, така и съперникът й Пеер Щайнбрюк побързаха да обявят за изключено германското участие в каквито и да било военни удари в Сирия.

Сигурно е, че откакто преди близо четири години проблемите с гръцкия дълг възпламениха дълговата криза в Европа, икономическата мощ на Германия я превърна в страната, без която не могат да се вземат много значими решения в Европа. Шейсет и осем години след края на нацисткия режим на Адолф Хитлер Берлин е в ново позиция на превъзходство, след като десетилетия наред беше възприеман наравно с Франция като най-влиятелната сила в Европа.

Но тъй като за Европа често се казва, че няма кормчия, някои – дори измежду някогашните жертви на германската агресия през Втората световна война – биха искали Германия открито да поеме лидерската си роля.

Външният министър на Полша Радек Шикорски – страна, която традиционно е предпазлива към по-големия си съсед – каза, че „никой друг не може да го направи“.

„Страхувам се от германската мощ по-малко, отколкото започвам да се страхувам от германското бездействие“, заяви Шикорски през 2011 г. пред предимно германска аудитория.

Меркел обича да повтаря, че Европа трябва да стане по-конкурентоспособна предвид това, че Китай и други сили са във възход. „Светът не спи“, каза тя наскоро. Тя обаче не подкрепи това предупреждение с някаква проникновена визия за съживяване на континента.

В Европа Меркел – един инстинктивно предпазлив политик – се съсредоточава върху това, което определя като своя подход „стъпка по стъпка“ към методичното справяне с дълговия проблем и с конкурентоспособността, докато в същото време здраво стиска връвчиците на германската кесия.

Ако съюзниците на Германия искат тя да упражни нещо повече от икономическа „мека сила“, вероятно ще останат разочаровани.

„На Берлин просто му липсва политическа амбиция да поеме ясно лидерството в тези трудни времена“, писа този месец в свое изследване Улрике Геро от Европейския съвет за външни отношения.

„Германия по-скоро се надява да влияе на събитията чрез силата на собствения си пример. Тя се опитва да накара останалите да въведат в собствените си финансови, икономически и политически култури германския модел на разточителство у дома и конкурентоспособност в чужбина.“

Но безпокойството от плахия подход на Германия към световните дела нараства и извън Европа, най-вече защото Германия е един от най-големите страни членки на НАТО.

„Във Вашингтон са много разочаровани от нежеланието на Германия да поеме по-сериозна роля най-вече по отношение на международната сигурност“, казва Крис Чивис, политолог в американската корпорация РАНД.

„Понякога се създава усещането – правилно или погрешно – че Германия отвреме-навреме позволява историята й да бъде извинение, за да не поема отговорностите, които се очакват от една страна с нейното богатство и – казано направо – с нейните глобални интереси“, казва Чивис.

Германските политици от целия спектър определено избягват да поемат публично доминираща политическа роля.

През юли финансовият министър Волфганг Шойбле каза, че „идеята, че Европа трябва да бъде – или дори може да бъде – водена от една единствена страна, не може да бъде цел“ не само заради историята на Германия, но и защото сложният съюз от 28 държави-членки не е пригоден за „динамиката на отношенията водач-последовател“.

„Ние не искаме германска Европа“, каза той.

Йоахим Фриц-Ваннаме от аналитичния център на германската фондация „Бертелсман“ отбелязва, че немската дума за „водач“ – Fuehrer – сама по себе си е проблемна заради това, че е била използвана от Хитлер. Следвоенна Германия отдавна е отхвърлила всяка идея за „водачество“, допълва той.

Германия е станала по-самоуверена, но все още „относително често отказва да се изявява като водач и не иска да чува думата „хегемон“, казва още Фриц-Ваннаме. „Това е голямата псхилогическа задръжка, която съществува както сред електората, така и сред нашите водещи политици.“

Липсата на желание за поемане на открояваща се роля от типа на тази, която изпълняват САЩ – или са изпълнявали Великобритания и Франция преди няколко поколения – означава, че страната не е превърнала икономическото си влияние в международна политическа мощ.

Германия подкрепи бомбардировките на Сърбия по време на кризата в Косово през 1999 г. и се съгласи да изпрати войски в Афганистан. Но през 2003 г. германците отказаха да се присъединят към воденото от САЩ нахлуване в Ирак, а през 2012 г. не участваха в западната кампания за бомбардировки, която свали от власт либийския лидер Муамар Кадафи.

Ако изобщо е настъпила някаква промяна, нежеланието на Германия да участва във военни операции е нарастнало през последните години.

Външният министър Гидо Вестервеле призовава за „култура на военно въздържане“ – позиция, която е широко разпространена в целия политически спектър.

За Сирия Меркел възприе предпазлива линия на поведение като настояваше за напредък чрез дипломация и оставяше отворен въпроса дали би било законно останалите да предприемат военни действия.

Тя освен това твърдеше, че има смисъл да „се помага на надеждните партньори“ да гарантират сигурността в собствените си региони, понякога чрез доставки на военно оборудване. Дори това предизвика критиките на вътрешните й опоненти, които твърдят, че тя с прекалено голяма готовност изнася оръжия към чувствителни точки на света като например района на Персийския залив.

„Ако аз съм канцлер, никакви оръжия няма да бъдат изнасяни към проблемите зони или към страните, които нарушават правата на човека.“, обеща през лятото Щайнбрюк.

БТА