Цензурата, „Труд”, феноменът Гочева, Пеевски и Дойче веле
Четох тия дни интервю с колегата Емил Тонев, писател, който работеше като журналист в „Труд“, да обяснява колко независим вестник бил преди, а сега как обслужвал правителството, и как го накарали да напусне (виж тук). Написал няколко заядливи изречения против Антон Кутев, пъхнати в рецензия за страница книги и му ги махнали. Писателска драма – „Труд” вече не е свободен вестник.
Че не е свободен, не е. Но не е драмата в това, че някой не можел да си пише заяждания в рецензии за книги. А как беше в последните години, когато колегата е можел? Читателят не е сляп.
Затова искам да припомня някои неща за „Труд“. И при Тошо Тошев и Валерия Велева, и при Светлана Джамджиева, вестникът е постигал висоти в обслужването на Бойко Борисов (за „24 часа” е отделен въпрос, тях никой не може да им надмине постиженията в тая посока). За това как водещата коментаторка на вестника му изпече баница за победата на изборите. Но да не се връщаме толкова назад.
Който се връзва на твърдения, че „Труд” бил независим вестник и сега станал зависим, нека погледне разговорите в скайп на Светлана и Оги, които публикува сайтът ПИК и ще види поразителни истории за пазарлъци с Борисов и за това как се мачкат медии (виж тук).
Мафия ли? Какво стана с издателите?
По едно време издателите Павлов и Донев се опитаха да играят малко по-независими и да са опозиция на Борисов, но не им се получи. Искането на издателите нямаше кой да го изпълни. Самата редакция, смачкана от дългогодишна автоцензура и навици от тошотошевия ботуш, не можа да превърне „Труд” в независим опозиционен вестник.
Имаше леки опити, които завършиха с погром над издателите и изгонването им оттам. За целта беше впрегната цялата държавна машина – данъчни, прокуратура, съд, които заедно с медиите на Пеевски поведоха война срещу Павлов и Донев. (Независимо дали те са симпатични или не на един или друг).
По сергиите беше пусната безплатна книжка с в. „Уикенд” в 200 000 тираж, която обясняваше, че двамата са най-големите мафиоти в държавата. Прокуратурата ги обвини за неща, които после отпаднаха като несъстоятелни, а съдът определи на Донев 500 000 лева гаранция по едно обвинение и 50 000 по друго. За Павлов беше съответно 150 000 и 50 000.
Донев е и председател на най-голямата работодателска организация в България – КРИБ, а медиите се държаха, все едно, че нищо не се е случило, сякаш е нормално такъв човек да е обвинен и с половин милион лева гаранция, като някакъв тежък престъпник.
Съдът запорира собствеността на издателите на „24 часа” и „Труд”. Двамата бяха сложени на колене да продадат вестниците. И ги продадоха. Със сигурност на загуба. А в тия славни времена Тошо Тошев и Пеевски учредиха нов съюз на издатели, за да изолират Донев и Павлов.
Това цялото премеждие един писател може да не го е забелязал, но един журналист не може да го пропусне.
Кой все пак купи „Труд” и „24 часа”? Кой, кой?
Веселбата е, че и досега никой не казва кой е купил тези вестници. Собствеността я прикрива Венелина Гочева, която се явява като лице на незнайни купувачи. Те очевидно не са само един човек. Вижда се, че вестниците пазят Пеевски, не го закачат с нищо, още отпреди изборите тази година.
Когато стана сделката, Пеевски беше машата на Борисов в медиите, купуваше ги в негова изгода. Само по имената на тези, с които един вестник не се закача, може да се разбере кой седи отзад.
В „Труд” сега присъствието на Борисов е не по-малко от преди. Значително повече е от това на конкурента му Станишев. Но не е въпросът само в присъствието. Вестникът сега е внимателен и с правителството, и с Борисов.
Няма нужда някой журналист отвътре да обяснява какъв бил „Труд”, пък сега какъв е. То се вижда от читателя. И поради това този вестник, както и другия – „24 часа” се сринаха през годините. „Труд” стигаше 300-400 хил. тираж към 1999-2000 г., сега той и „24 часа” печатат между 35 и 40 хил. броя, а продават около две трети от този тираж (това са точните цифри, всякакви слухове за 7 хил. и др. са неверни). Този срив не се дължи само на интернет.
Сега Венелина Гочева, директор на цялата пресгрупа, е
вездесъщ цензор, какъвто не е имало
в българската журналистика. Бди като орлица, гледа на компютъра готовите страници не само на 5 вестника, но и на списания. И спира информации, интервюта, статии, цели страници. Това е публична тайна сред всички журналисти в издателската група. Но никой не обелва дума.
Да, има забранени автори, има политици, които не трябва да се закачат. Не е от сега, така беше и през годините. Нищо ново. Новото е всеотдайният цензор Гочева и техническите й достижения да цензурира всекидневно страниците на един куп издания. Такъв случай не е имало от падането на комунизма насам, дори по време, когато Тошев и Блъсков пълзяха на килимчето пред едно или друго правителство.
Гочева със сигурност ще остане с това в историята на българската журналистика.
Парадоксът е, че тъй като в издателската група очевидно няма само един собственик, вестниците са някак консенсусни – накарани са да балансират и да не нападат нито този, нито онзи. И ако има обективност в тях, тя се дължи на това. Но по принцип това е скопена журналистика. И Гочева е машата, с която ги скопяват.
Пеевски се разбра с Борисов посред протестите
Но извън тази издателска група какво ново се вижда? Медиите на Пеевски са цензурирани по още по брутален начин. И там следят и броят какво има по страниците.
Но там има нещо сравнително ново, от около 2 месеца насам – в тях няма нито една лоша дума срещу Борисов. А това са вестници, които го нападаха. Очевидно е, че двамата публични врагове тайно са се разбрали.
Борисов от своя страна хрисимо заприказва за Доган, а за Пеевски каза, че е „жертва“. Злодеят бил Станишев, че го предложил. Борисов дори призна в интервю по Нова ТВ, че сега се виждал с Пеевски да обсъждат „проекти за смесените райони“.
Случаят с Дойче веле
Читателят със сигурност се вълнува и от друг актуален скандал с цензура – забранените от Дойче веле двама автори Еми Барух и Иван Бедров. Това е съвсем друга история. Дойче веле е държавна медия, нито е като „Труд” с неясни собственици, нито е пеевският „Телеграф”.
Смущаващото е, че зад решението на редакцията на Дойче веле не седят много ясни принципи. Не им е повлияло само писмото на КТБ, в което им се оплакват. Очевидно има оплаквания от дълго време от страна на Борисов към немските му приятели. Две немски фондации поддържат ГЕРБ и досега. И се получава нещо смущаващо. На двама автори, които пишат от дълго време коментари в Дойче веле (Еми Барух – от 24 години), им съобщават, че не спазват стандартите. Не е ли смешно?
Двамата пишат коментари, а не информации, и никой няма заблуди по този въпрос. И изведнъж им предявяват претенции, че не спазват стандартите за писане на новини и фичъри – баланс, различни гледни точки, проверени факти от няколко източника. Да, ама тези стандарти не могат да се отнесат към коментар. Това не е информация, да съобщаваш нещо за Борисов и да му искаш гледната точка. Редакцията е трябвало да си изясни политиката дали да пуска коментари или само информации и обзорни и популярни материали.
Дето се вика, покрай българските работи и Дойче веле влезе в киреча.
Каквото се случва задкулисно, то се вижда и по страниците. Четете вестници, както настоява Остап Бендер.