Митът за Обединените нации

Шейсет и осмата сесия на Общото събрание на ООН откри годишния си общ дебат в Ню Йорк във вторник с водещи оратори, в това число американския президент Барак Обама и иранския президент Хасан Рохани. Очакваше се, че Обама и Рохани ще си стиснат ръцете. Обама бленуваше за подобно ръкостискане с ирански президент още от встъпителната реч за първия си президентски мандат през 2009 г.

За някои подобно ръкостискане само по себе си оправдава съществуването на ООН. Като че ли не са от значение финансовото бреме, носено от САЩ 22-процентните вноски на САЩ в повечето от агенциите на ООН , непрестанните политически атаки срещу нас и близки нам приятели като Израел, нападките срещу свободата на словото, извършвани под прикритието на религиозната толератност, безкрайните преговори по различни договори, в които тайният дневен ред ограничава американската гъвкавост и влияние, както и другите безчет нарушения по въпроси, които са от компетентността на нашата конституционна система.

В действителност онези, които бяха във възторг от евентуалната среща между Обама и Рохани, не се нуждаят от доказателство за ефективността на ООН. Те не се интересуват и какви усилия коства това на Америка. Десетилетия наред тяхната подкрепа за ООН се основава на доверието им, което по своето естество е почти като религиозно благоговеене, както и на непоколебимостта им.

С настоящата си работа обаче ООН дава горчиви уроци по реализъм дори и за боготворящите я момчета и момичета. Над Общото събрание тегне заплахата от провала на Съвета за сигурност на ООН да реагира вече близо две години на един международен конфликт, водещ се чрез механизмите на сирийската гражданска война. Съветът за сигурност на ООН почти не направи нищо, за да спре тази битка, която отнема все повече и повече жертви, предизвиква масов поток от бежанци в пределите на Сирия и в чужбина и унищожаване на частна собственост и на производствени предприятия. Три пъти Русия и Китай използваха правото си на вето, за да блокират строги санкции срещу режима на сирийския президент Башар Асад или други значими стъпки за разрешаване на конфликта. Дори небивалото споразумение за заставяне на Сирия да предаде целия си химически арсенал за унищожение беше договорено извън пределите на Съвета за сигурност. И въпреки че той има ограничена отговорност за прилагането на това споразумение, противоречията по този въпрос в пределите му са вече дълбоко вкоренени.

Каквото и да си мислят някои за американската политика за Сирия помощ за опозицията или стоене настрана, удари по режима на Асад заради използването на химическо оръжие или не , няма спор, че Съветът за сигурност до голяма степен е чисто и просто наблюдател. Но затова си има причина. Съветът винаги до известна степен е бил отражение на по-широкия свят. Съперническите интереси на страните членки на ООН не се променят само защото сблъсъците между тях стават на Търтъл бей в Ню Йорк.

ООН не може и не би могла да действа смислено без насока и контрол от страна на членовете си. Ако тя можеше да действа отделно от членовете си, това означава, че ние сме преотстъпили значителен дял от нашия суверенитет – нещо, което само незначителна част от американците са склонни да приемат. По този въпрос последователите на ООН се сблъскват със стената на действителността и рядко се е случвало на администрацията на Обама да е било по-трудно отколкото сега.

Но именно защото вярата е силна, привържениците на ООН предвидимо твърдят, че проблемът се корени не в самата ООН, а в остарелия състав на Съвета за сигурност. Променете Съвета, казват те, и всичко ще бъде решено. Ако администрацията продължава по този път, голяма част от външната политика от втория мандат на Обама ще бъде пропиляна в преследването на непостижими цели. Това поне ще намали шансовете да се навреди на външнополитически въпроси, които са от значение за САЩ.

Съставът на Съвета за сигурност обаче няма да се промени. От сегашните петте постоянни членки Великобритания и Франция удържат позициите си въпреки настояването на много страни от ЕС те да бъдат заменени от самия ЕС като постоянен представител на „Европа“. В това отношение не се задава промяна. Русия оправдава постоянното си членство само със статута си на притежател на най-големия в света арсенал от ядрени оръжия.

Веднъж бях казал, че по всички стандарти за обективност може да бъде оправдано съществуването само на един постоянен член, а именно на САЩ. Тогава „гръцкият хор“ в ООН изрази възмущението си, но консервативният журналист Уилям Ф. Бъкли ми направи голям комплимент с думите: Вие нарушавате правилото, на което ни учеха като деца – никакви шеги в църквата“. Сега обаче е ясно, че Китай заслужава постоянно място, така че променям предишната си оценка.

Още по-проблемен е значителният брой на другите страни, които си мислят, че заслужават постоянно членство – Япония, Индия, Пакистан, Германия, Италия, Египет, Нигерия, Южна Африка, Бразилия, Мексико и т.н. Има предложения за „регионални“ постоянни места примерно за Латинска Америка , които да се сменят на ротационен принцип сред регионите. Конфигурациите са безкрайни, но всички те означават да се разшири Съветът отвъд неговите 15 членове първоначално през 1945 г. те бяха само 11 . Но колкото по-голям бъде Съветът, толкова по-малко ефективен ще бъде той.

Активният дебат относно разширяването на Съвета за сигурност тече десетилетия наред. Не е постигнат напредък и не се очертава напредък на хоризонта заради сблъсъка на току-що споменатите амбиции. Това ни връща обратно към фундаменталните принципи – няма такова нещо като Обединените нации. ООН е просто съвкупност от страни, които преследват своите респективни интереси, от време на време начело със САЩ.

БТА

*Бивш посланик на САЩ в ООН