Левчев и цинизмът като стил и метод

Людмила Живкова и Любомир Левчев. Снимка: архив

Човек много дълго може да потиска истината в себе си. Дълго може да минава и покрай нея и да се прави, че не я вижда. Човек може и да изживее живота си, без да се докосне до истината. Но идва един момент, един предел, който му налага да я изрази. Все едно как – с крясък, думи или със своето обръщане гръб на живота. Вероятно стигнах до този предел, който ме кара, принуждава, задължава да изрека дълго таени обстоятелства. Не бих искала да ги срещам, да ме блъскат, да ме заливат с отрова, не бих искала и да ги нося. И вероятно ще засегна не двама, а много хора, в това число и приятели с тези редове.

Но вече нямам не само основание, нямам право да ги мълча. И най-вече – нямам време. От друга страна – точно сега, когато отровата в тази малка част на планетата е като че ли най-гъста, мисля си, не рискувам ли да я сгъстя още, да притурям мъка и отрицание, там, дето бих искала да има светлина. Рискувам, разбира се както неведнъж досега, но единствено някаква ефимерна балансираност, някакво привидно спокойствие, под което няма мир. Точно както няма мир и на тази малка територия, която е наша страна. И няма да съм нито първата, ни последна, която ще изрече – Царят е гол. И вероятно колкото повече гласове и очи видят тази отвратителна голота на „възвишените”, толкова по-добре, по-полезно и най-важното – в посока на очищението и покаянието ще се открои този жест.

Но да се върнем към началото. Или към лятото на красивото недоволство (позволете ми този реприз). На 6.08 т.г. в-к „Стандарт” публикува интервю с Любомир Левчев. Както се казва: минало–заминало. Но не. Не е заминало, защото г-н Левчев ни предупреждава: „Внимавайте, България е в опасност! Българският народ е в опасност!” Интервюто е кратко, но достатъчно объркващо (или объркано?) , откъде иде опасността, как се нарича тя, не е изяснено. На въпроса – разделят ли ни политиците, поетът отговаря, че „не може да отговори, защото въпросът е много остър.”

Явно засегнат от нестихващите скандирания „Червени боклуци!”, интервюираният казва: „Боклукът е партията (разбирам БСП), там съм и аз, привързан като робите.” Можем ги метафорите. Но доколкото си спомням, „робството” свърши някъде през ноември 1989 година. И този привързан от някого като робите нещастен човек „се срамува от своята партия”. От друга страна – „Сърцето ми е с протестиращите.” И всъщност той е „свободен, че има свободата на словото.” И винаги е носил отговорност за думите си. Без да се отрича от нищо.

Както се казва – без коментар за противоречията, те са ясни от цитатите. И не само са ясни, те бодат очите и удрят с цинизма и манипулативността си. Защо така първият ни интелектуалец, да, да, първи все още – 23 години след промяната, първи за многобройни подтичващи журналистки подире му и непрочели ни един негов стих, но величаещи го: та защо г-н Левчев, който така обича свободата на словото и чието сърце е с протестиращите, не се извини ни веднъж за стотиците стихове, посветени на Партията, нейния курс, нейните звезди, нейния оптимизъм, нейните заседания, нейния Първи, нейните постове и т.н., а при това на стотици страници след тази успешна епопея се изписва дисидент. И – съвест, отново наша съвест.

Странно – никой не му зададе този въпрос. Сега той пак е вързан роб на своята партия, от която се срамува?! Ех, просто да го ожалиш. Няма да цитирам нито едно от стотиците стихотворения от десетките стихосбирки, посветени на „идеята,… знамето,… АЕЦ,… другарите,… безсънието,… работническата класа…” и т.н. Все ярки идеологеми на господстващия тоталитаризъм, чийто първи възпевач, заедно с кохорта, беше г-н Левчев. Някои от тази редица се самоубиха, други се разболяха тежко и си отидоха. Бог да ги прости. И не го казвам формално, а с разбиране на драмата на покаянието.

У г-н Левчев не забелязахме покаяние, нито свеждане на глава. Нито намек за грешка, която случайно е сторил. Ще цитирам няколко изречения от предговора му към „Стари неща” – БП 1983 на Константин Павлов – една стихосбирка, излязла след 17 години възбрана върху тези стихове, възбрана, която наред с останалите цербери е осъществявал и бившият му приятел. „Опитвам се сега да намеря това, което все не ми достига да разбера някогашния странен бегач на средни разстояния…който непрекъснато се опитваше да избяга от себе си. Да избяга от собствените си слабости  и несъвършенства. И винаги когато се опитваше, той разбираше, че е избягал от човека… Константин Павлов! – един много талантлив, един много неосъществен поет…”

Тази книга съдържа повечето от емблематичните стихотворения на К. Павлов – един сатиричен гений не само за нашата страна. Дори на него старият му приятел не каза – Извинявай. Не, няма покаяние. И затова Коста му изпрати следното послание:

Скъпи приятелю…
Хайде да си разменим гърбиците –
ти вземи Славата,
аз ще поема Позора –
относителната тежест е една и съща –
просто за разнообразие.
И, моля те,
престани да плачеш –
натъжаваш ме.

Г-н (другаря) Левчев за много от младите е страхотен поет, казват, че бил мистичен и го венчаят с награди и златни венци. Пак. И сега се питаме – Кой не прочете нашата литература? Защо не се артикулира ясно и конкретно на база книгите и произведенията кои имена правят чест на тази литература и кои са обслужващите тоталитаризма. Беше време непосредствено след промяната, когато всички автори, писали и творили през тоталитарния период, с един замах бяха захвърлени на бунището. Един по един като че ли с мъка новото поколение литератори започнаха да вадят имената на оказалите идеологическа съпротива. Дори се появи литературен спор Защо нямаме 68-ма. Укорите бяха безбройни и всички горе-долу бяха турени в кюпа. Така разликите се размиха и нито близката ни история, нито литературата ни бяха прочетени. Така беше изгодно някому.

Опитвам се да посоча как през изминалото време цинизмът, лъжата, манипулацията, които владееха тоталитарното ни общество се просмукаха през тези двайсет и три години съвсем успешно, избуяха и дадоха нови плодове. И тъй като манипулацията и пиарът владееха медиите чрез известните, а напоследък един само магнат, това ставаше невидимо за масите, вече не с чук и шмайзер, а с морков и чалга. Манталитетът на приемането, манталитет на покорството и немисленето узакони като мярка мутрата, мръсното богатство, възхита пред разкоша и елементарността, възприе се едно поведение, близко до онова от тоталитаризма, само – ние да се уредим.

Този манталитет не подмина т.нар. интелектуален елит на страната в лицето на многобройните журналисти, професори, социолози, водещи ТВ и радиопредавания. Умните като съвкупност, а не като единици се подчиниха на средствата за съществуване, съобразиха се с богатството на далеч по-елементарни от тях люде и хорото на нашето общество подскачаше и подскача и до днес в посттоталитарен ритъм. Това най-сетне изведе хората на площада.

И ако преведа техните искания на моя личен език, то те са една дълго потискана реакция срещу цинизма – цялото това сборище от олигарси, мутри, драстични и хитри лъжи и измами, монополи, безсърдечие, сноп от престъпници, които не само не са в затвора, а и определят политиката и битието на нацията – белега на цинизма като натура, като стил и метод прехвърли лоното на тоталитарния период и оцвети в своите сиви и черни краски изминалите 23 години след това.

Аурата на цялото ни общество е белязана в една или друга степен с тези цветове. Те не подминаха и т.нар. интелектуален елит на страната, в това число и писателите. Страшно е да се обобщава и веднага ще кажа, че нашата литература е жива, интересна, в нея съществуват прекрасни автори, огромната част от които са неизвестни на публиката поради отсъствие на критика и липса на възможности сериозната критика да каже своята дума не в тясното пространство на малотиражните си книги, а на една по-широка трибуна.

Медиите като цяло не се интересуват от литература и изкуство, а живеят в затворения кръг от едни и същи лица, някак приковани към телевизионните екрани, които съобщават скандали или други яркости в самозадоволяващата се еднаквост на смешни развлекателности. Както казват – което не се е видяло по телевизията – то не съществува. Отново се опитвам не да оправдая, а да открехна обяснението към факта  на слабостта, мижавостта, гърчавия манталитет и безбрежната компромисност на нашия така наречен интелектуален елит.

Наблюдават се едни огромни плонжове по посока на издателство или фондация, или личности, които издават книги, отпущат субсидиии и награди. И тези движения изглеждат по-силни от същите при тоталитаризма. Някъде далеч в нашата история останаха времената, в които интелигентните, поетите водеха народните движения.

(Следва – Михаил Неделчев като последна инстанция)

––––-
* Рада Александрова (1943)

Рада Александрова. Снимка: личен архив

е поетеса и драматург. Издала е стихосбирките: „Златните момичета“ (1972), „Невъзможно бягство“ (1975), „Коприва“ (1977), „За близкия човек“ (1980), „Камък“ (1985), „Сега разбирам“ (1987), „Зимна роза“ (1989), „Някой е идвал“ (1993), „Беше зима и лято“ (1997), „Било е дадено“ (2000), „Откъслечни фрази“ (2004), „Къщата на Мери“ (2012), книга за деца „За Айя и други разкази“, романите „Всяка вечер е петък“, „Другия“ (2010). Автор е на пиесите „Въздух за всички“, „Леон“, „Ангелът“ и др. Превеждана е на няколко езика. Току-що излезе стихосбирката й „От другата страна на вятъра“ (Хермес).

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.