Триумфът в Либия: трудните решения на дипломацията
Спектакълът, в който съпругата на френския президент лети за Триполи, за да освободи петте български медицински сестри, несправедливо обвинени в умишлено заразяване на стотици деца със СПИН, заплашва да засенчи истинското значение на това събитие. В по-общ план това е победа за водената от десетилетие европейска стратегия за спечелване на страни като Либия, а не за тяхното завладяване.
Сестрите са свободни, защото Муамар Кадафи – и още по-важно, следващото поколение либийски лидери, чиито представител е неговият син Сейф ал Ислам – искат да задълбочат процеса на ангажираност със Запада, започнал в средата на 90-те години на миналия век. Десетилетието тиха дипломация, водена от Тони Блеър и подкрепяна от други правителства от ЕС, убеди Либия да се отрече от тероризма, да плати компенсации на жертвите от бомбения атентат над Локърби, да предаде на САЩ оръжията си за масово унищожение и да установи антитерористично сътрудничество със съответните западни служби. Страхът на Либия от нова американска въздушна атака след 11 септември 2001 година, натрапван настойчиво от вашингтонски неоконсерватори, е само от второстепенно значение.
Сделката за освобождаване на медиците е плод на години преговори с Великобритания, Франция и Брюксел. Европа започна да овладява инструментите за дипломатическо влияние не под формата на просветителски морализъм, а като добре преценена икономическа дипломация.
Полковник Кадафи получи пари за пострадалите семейства и обещание да се нормализират икономическите връзки с ЕС. Намеренията бяха потвърдени от визита на френския президент, предшествана месец по-рано от посещение на Тони Блеър. България получи своите сестри, а френските компании – изгодна сделка за завод за обезсоляване на вода. Като добавим към това щедрите петролни и оръжейни сделки за Великобритания, и малко похвали за чиновниците на ЕС, от ситуацията победители излизат почти всички.
В дъното на европейския успех е предпоставката, че ако не можеш да се пребориш с враждебни правителства, трябва да ги „побутваш лекичко“, като преговаряш търпеливо и постигаш напредък постепенно. Да се ангажираш при тези условия е труден политически път. Онези, които тръгнат по него, трябва да обърнат внимание на сложните вътрешни отношения в чуждите общества с всичките етични странности и компромиси, които произтичат от тях.
Полковник Кадафи е на власт 40 години и противопоставя една срещу друга регионални, племенни и идеологически фракции. Той и синът му са отдадени на вътрешнополитическата и икономическа реформа главно за да заздравят властта си срещу опозицията.
Кошмарът на полковника е обединяване на ислямските радикалисти и опозицията, както стана неотдавна в Бенгази. Протестите срещу датските карикатури на пророка Мохамед се превърнаха в антиправителствено меле, което остави опожарени квартали. Тъй като именно Бенгази е мястото, където работеха българските сестри и бяха заразени децана, полковник Кадафи трябваше да действа внимателно. Либийското правителство хвърли вината за епидемията от СПИН (за която всички знаят, че е причинена от липсата на хигиена в болницата) върху чужденци.
Полковник Кадафи забави освобождаването на медиците с 8 години, докато не бяха договорени изгодни и запазващи репутацията на всички ключови либийски играчи споразумения. Резултатът е стимули за търговията и инвестициите от Запад, което ще затвърди реформите на полковника и ще подкопае опозицията от свръхнационалистическата „революционна стара гвардия“, която преобладава в много либийски институции.
Тази дипломатическа стратегия за реформиране на режима, а не за смяната му, не е за морално придирчивите или безкомпромисните идеолози. Десните неоконсерватори и левите правозащитници с право се оплакват, че тази „победа“ не е нищо друго освен откуп за отвлечени жертви, и ще укрепи позициите на един диктатор. Някои от основните играчи са същите, които дадоха заповедта за свалянето на американския пътнически самолет – факт, който възпрепятства САЩ да се ангажират сериозно със случая.
Но в крайна сметка това е начинът, по който се прави дипломация. Лидерите трябва да взимат трудни решения и да ги защитават от критики вътре в държавата. В този смисъл ЕС остава слуга на националните правителства и една от задачите му е да отстъпи политическата слава – и корпоративната изгода – на политиците, които поемат риска. Ето защо да упражняваш дипломатическо влияние може да се окаже по-трудно и по-проблематично в морално отношение, отколкото измамната простота на военния натиск.
С цялата си сложност обаче либийската случка показва какво може да се постигне, когато новият дует начело на европейската политика, Франция и Великобритания, работят заедно по един градивен начин с подкрепата на дипломатическите и икономическите ресурси на цяла Европа.