Приключения с руските книги и с хората, които ги четат

Отказах стипендията за художествена проза. Директорът на писателската колония ми изпрати пощенска картичка със снимка на платноходка и ми пожела късмет. На тогавашния ми приятел Ерик предложиха работа като проектант-конструктор на интелигентни радарни детектори в Силициевата долина, а на мен предложиха петгодишен платен стаж във факултета по сравнително литературознание на Станфордския университет.

Преместихме се в Калифорния, където никога дотогава не бях стъпвала. Под зелените хълмове позитроните летяха с огромна скорост през най-дългия линеен ускорител в света; в извисените над палмите кули се съхраняваше целият парижки архив на руската имперска тайна полиция. Станфордският университет беше пълна противоположност на колониалната дъскорезница в Нова Англия.

Много години изобщо не съм помисляла за направения от мен избор между така нареченото съзидателно литературно творчество и литературната критика. През 2006 година от списание „n+1“ ми възложиха да пиша за състоянието на американския разказ и да използвам като подръчни материали антологиите „Най-добрите американски разкази“ за 2004-та и 2005 година. Едва тогава, докато в името на науката разгръщах страниците на тези две антологии, паметта ми започна да възстановява празнотата, която чувствах през онзи дъждовен ден на Кейп Код.

После си припомних пуританска култура на съзидателното литературно творчество, въплътена в колониите, семинарите и идеала за „занаят“. Осъзнах, че определено предпочитам да мисля за литературата като за професия, изкуство, наука или каквото и да било друго, но не и занаят. Какво се опитва да каже занаятът за света, за човешките преживявания и състояния или за търсенето на смисъла на живота? Занаятът разполага само със собствените си негативни предписания: „Покажи, а не разказвай“, „Убий любимците си“, „Избягвай ненужните думи“. Сякаш писането е въпрос на преодоляване на лоши навици – пропускане на ненужните думи.

Според мен предписанията на занаята бяха окастрили много от „Най-добрите американски разкази“ до почти нечетивно ядро от енергични глаголи и ярки съществителни – като участници в съревнование за определяне на възможно най-много конкретни обекти и същества, с възможно най-малко думи. Първите изречения бяха така претъпкани с толкова много подробности, изключения, напразни очаквания и дребни противоречия, щото почти очаквах всеки момент да ми бъде пояснено, че става дума за акростихове или че разказите са били написани, без да бъде използвана буквата „е“. Всички започваха по средата на събитията.

В повечето от случаите те се придържаха към „петте К и едното З“ (Пет К и едно З. Журналистическа формула за създаването на всеобхватно описание на дадена тема. Кой (за кого става дума), Какво (се случва), Къде (се случва), Кога (се случва), Как (се случва) и Защо (се случва).Например: „Сутринта, след тревожното обаждане на внучката й, Лорен пропусна кафето в ресторант „Лаймстоун Дайнър“ и отиде с колата до мястото на произшествието.“ Или: „Грейвс боледуваше от три дни, когато на дългия прав участък от шосето между Мазар и Кандуз задното колело на идващия срещу тях тъмносин камион се откачи сред рой жълто-оранжеви искри.“ – Бел. авт.).

Наградата за сбитост и конкретност придаваше голяма стойност на собствените имена, бомбардиращи ме като топки, изстреляни от тенис оръдие: Джулия, Джулиет, Вайъла, Вайълет, Ръсти, Лефти, Карл, Карла, Карлтон, Мейми, Шейри, Шарън, Роуз оф Шарън (индианка), Хасан (Във всяка от антологиите „Най-добрите американски разкази“ за 2004 и 2005 година бе включен по един разказ, описващ ислямския свят, и във всеки от тези разкази имаше действащо лице на име Хасан. – Бел. авт.).

Всяко име разкриваше някакви тайни разчети, съпоставяне на правдоподобност с прецизност: от една страна, Джон Бригс и Джон Хилман… от друга страна, Сибил Милдред Клем Паскал, която настояваше читателят да я нарича госпожица Сиби. От една страна, котката Кинг Спанки („Цар Шамар“); от друга страна, котката на име Котка. Във всеки от случаите резултатът изглеждаше някак изкуствен, предварително нагласен, фалшив – за разлика от двамата Алексеевци на Толстой, за разлика от героите на Чехов, много от които дори изобщо нямаха имена.

В „Дамата с кученцето“, съпругата на Гуров, съпругът на Ана, приятелят на Гуров в клуба, дори кученцето, всички са безименни. Няма съвременен американски автор на разкази, който да притежава достатъчно сила, за да остави това кученце безименно. Всички те са прекалено увлечени в опитите да преминат от ниво собствено име към изразителна и многозначителна индивидуална същност – като например „състрадателната“ телевизионна докторка, която осведомява своите колеги: „Тя има име.“

Обаче въздействието на имената не е такова. Както е писал веднъж Жак Дерида, необичайността на собственото име е неотделима от неговата неопределеност и всеобщност: трябва винаги да бъде възможно едно нещо да бъде наречено еднакво с което и да било друго назовано нещо, и различните хора, както например действащите лица в „Ана Каренина“, да бъдат наречени с едно и също име. Основното напрежение, заложено в дадено име, е, че то едновременно обозначава и не обозначава единствения и неповторим индивид.

Като личност, предпочитаща по възможност да избягва посещенията на Планетата Дерида – Земята, където всички привидно вторични явления в действителност са първични, и единственото, което може да ви хрумне да извършите, е някакво насилническо действие, всъщност само защото при мисълта за него сте използвали някои думи, познати също и на Аристотел – аз чувствах все пак, че що се отнася до имената, Дерида е бил прав. И което е по-важно, той наистина бе мислил достатъчно за имената и за особеното им значение. Ето защо, въпреки че „За Граматологията“ (Жак Дерида) бе по-трудна за четене от „Най-добрите американски разкази“, тази негова книга продължаваше да заема достойно място в лекцията, която се опитваше да каже нещо за значението на имената.

Нещо повече, дори ако разговорът за литературната критика е не по-малко уязвим за обвинения в самонадеяност и херметизъм от семинара по съзидателно литературно творчество, той има едно решаващо предимство: неговите принципно благоприятни предпоставки. Всеки критичен труд би следвало да надгражда определени съществуващи дотогава творби, да повишава общата сума на човешкия разум. Това не е като да напълниш къщата си с безброй красиви плетени кошници. Литературната критика трябва да се гради върху вече създаденото – тя вярва в прогреса…

С това не искам да кажа, че следдипломната специализация в университета беше една продължителна разходка в парка, особено не и в началото. По щастлива случайност веднага се сприятелих с моята колежка Люба, емигрантка от Русия, която бе израснала в Ташкент. Имах голям късмет да срещна тази прекрасна личност в особено труден момент от моята кариера.

Между семинарните сесии за някаква незначителна школа на руски кинотворци от 20-те години, известна с „ексцентричното“ включване на цирков реквизит и гумени манекени в човешки ръст, ние се разхождахме дълго около университетския жилищен комплекс, неизбежно се губехме, а веднъж дори паднахме в някакъв изкоп. Подобно на героя на Томас Ман през първите седмици на престоя му на Вълшебната планина, аз помислих: Това не може да продължава дълго.

Всъщност между часовете, конференциите, преподаването и безкрайните обеди ми стана ясно, че в Станфордския университет ще съчинявам само курсови работи. В края на годината взех отпуск и се преместих в Сан Франциско, където работех каквото ми паднеше и междувременно пишех много. Обаче кой знае защо, роман не се получаваше. Моето писание нямаше начало, нямаше край и като че ли нямаше и сюжет. Което бе изненадващо и неразбираемо за мен. Преди това се бе случвало да изпитвам тревога по повод на евентуален писателски блокаж, но изобщо не бях очаквала, че е възможно да създам нещо толкова обемно, което не беше роман.

Именно този проблем обмислях вечерта на 13 септември 2001 година, докато тичах към моста Голдън Гейт, когато се спънах в някаква пластмасова бариера, издигната, както разбрах по-късно, за защита на моста от терористи. Други тичащи ми помогнаха да се изправя. Усещах ръката си някак много странно. Отидох до близката болница и седях няколко часа в чакалнята, където монтиран на таванска конзола телевизор показваше безкрайно изваждането на трупове от руините на Световния търговски център.

Накрая бях приета в спешното отделение, където лекарите отстраниха камъчетата от колената ми, направиха рентгенова снимка, осведомиха ме, че лакътят е счупен, гипсираха ръката и ми нахлузиха превръзка през рамото. Сметката ми беше 1700 долара. Това преживяване ме накара да отправя хладен и неумолим поглед в посоката, към която бе тръгнал моят живот. Какво правех аз: тичах около този свят – от който явно не разбирах нищо – без здравна осигуровка, без истинска работа, и пишех безкраен роман на бог знае каква тема? След седмица ми позвъниха от факултета и ме попитаха искам ли да се върна в Станфордския университет. Отговорих: да.

Именно тогава затънах – по-дълбоко, отколкото изобщо бях очаквала. Заглавието на тази моя книга е заимствано от възможно най-странния роман на Достоевски, „Бесове“, преди много години преведен на английски под заглавието „The Possessed“ (Авторката изхожда от факта, че в англоезичната литература по-често срещаният превод на заглавието „Бесове“ е The Devils (или Demons), така че за нюансиране на български език на „The Possessed“ използваме най-близкото по значение на „Бесове“ – „Изстъпления“. – Бел. ред.), в който се описва изпадането в колективна лудост на един кръг от интелектуалци в далечната руска провинция: положение, в известен смисъл аналогично на моите преживелици във факултета по следдипломна квалификация.

Когато изплувах в реалния свят, бях започнала да мисля по различен начин за много неща. Вече не вярвах, че романите трябва или биха могли да бъдат вдъхновени единствено от живота, а не от други романи. Вече знаех, че това мое убеждение само по себе си представлява романотворческо средство – че именно европейската романна традиция след „Дон Кихот“ е породила идеята за неискреността, фалша и безплодието на литературата, откъснатостта й от реалния живот и реалното образование.

Всъщност тази идея не присъства категорично и недвусмислено в „Дон Кихот“. Да си припомним знаменития епизод с „инквизицията на книгите“ – свещеникът и бръснарят се опитват да излекуват лудостта на рицаря, като прочистват неговата библиотека. Общоприетият вариант на този епизод е, че приятелите на Дон Кихот изгарят повечето от неговите книги, отразявайки общоприетото послание на произведението, че рицарските романи са нещо глупаво и опасно. Но ако броим внимателно, ще установим, че от споменатите по време на инквизицията трийсетина книги, само четиринайсет са хвърлени в пламъците, а други четиринайсет книги са официално оправдани и помилвани.

Това изравняване отразява равновесието между живота и литературата във фабулата – а тя, както отбелязва Мишел Фуко, представлява „усърдно търсене по цялата земна повърхност на форми, които да докажат, че написаното в книгите е истина“. Приключенията на Дон Кихот по света, дружбата му със Санчо Панса, положените от него усилия за помиряване на разделените любовници, забавлението, което предоставя на безбройните отегчени испанци – всичко това (и не по-малко, отколкото причинените от него щети) произлиза от непоколебимото му желание да изпита живота такъв, какъвто го вижда в любимите си книги, да хвърли книгите в сражението. Било е възможно „Дон Кихот“ да бъде написан единствено от човек, който наистина обича рицарските романи, наистина иска животът му още повече да прилича на тях, и съзнава какво ще му струва това.

В този ред на мисли за „Дон Кихот“ аз започнах да се интересувам от други възможни методи за осъществяване на по-близка връзка между живота на човека и неговите любими книги. От Сервантес насам методът на романа неизменно е бил имитационен: действащите лица се опитват да наподобяват героите от книгите, които имат някакво значение и смисъл за тях. Но защо да не опитаме нещо различно – например учението вместо имитацията, или метонимията вместо метафората? Ако вместо да тръгнеш из квартала да се правиш на героя от „Амадис Галски“, ти посветиш своя живот на загадката на истинския автор на тази книга, научиш испански и португалски, откриеш всичките квалифицирани експерти, разбереш къде е Галия (повечето учени смятат, че се намира в Уелс или в Бретан) – какво ще стане, ако извършиш всичко това сам, вместо да измисляш някакъв въображаем образ? Какво ще стане, ако напишеш книга и тя се окаже изцяло вярна и правдива?

Какво ще стане, ако прочетеш „Изгубени илюзии“ и вместо да отидеш в Ню Йорк, да живееш в таванска стая, да публикуваш на самиздат собствената си поезия, пишеш литературна критика, имаш любовни връзки – ако вместо да изживееш собствения си вариант на „Изгубени илюзии“, за да напишеш някой ден сходен роман за Америка от XXI век – какво ще стане, ако вместо всичко това, отидеш в дома на Балзак и имението на мадам Ханска, ако прочетеш всяка написана от него дума, ако издириш всичко възможно за него, до най-дребната подробност и едва тогава започнеш да пишеш? Това е идеята на тази книга.

Превод от английски Красимир Желязков

* Елиф Батуман (р. 1977 г.) е американска писателка, преподавателка и журналистка с турски произход. Родена е в Ню Йорк, израства в Ню Джързи, в момента живее в Сан Франциско. Изучавала е узбекски език в Самарканд, Узбекистан. Завършва Harvard College, а след това защитава докторат по сравнителна литература към Stanford University. Понастоящем е гостуващ писател към Koç University и преподавател по литература в Stanford University. „Изстъпления. Приключения с руските книги и хората, които ги четат“ (Сиела) е първата й книга. Сборникът с есета на Елиф Батуман, съчетание от мемоари и признаване на чувствата, е за любовта и руския роман, за индивида в историята, за екзистенциалната съдба на младия литератор. Като следва стъпките на любимите си автори в буквален и в метафоричен смисъл, тя търси отговор на големите въпроси в новия прочит на великите руски писатели от Пушкин до Платонов и в тъжните и смешни житейски истории на хората, на които те продължават да въздействат, включително на самата нея.

Арт & ШоуСвят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.