Опустяващи села сред красива природа – българският феномен
Обикаляхме да пишем репортаж за една чужда медия за опустяващите български села. За чужденците какво ще напишем едно на ръка. Но за българския читател май е по-интересно.
Разходихме се из Трънско да направим малко снимки, минахме през 7-8 села, спряхме тук и там, говорихме с когото срещнем. И ето какво се получи.
Най-напред е село Неделково, на пътя от Брезник за Трън. Спираме пътьом край сравнително нова къща, но с разрушен покрив. Срещу нея – по-стара постройка с опадала мазилка, изглежда напълно изоставена, но на нея стърчат две антени „Булсатком”, една на долния и една на горния етаж. Ромска работа изглежда да е. По-нататък още две изоставени къщи, край едната е местната избирателна секция, същия ден са изборите. В Трънско ги спечели ГЕРБ. През прозорците на изоставена къща се виждат печка, шкаф, легло, столове, потънали в дебел слой прах.
Първата планирана спирка е село Парамун
Встрани от главния път, малко преди Трън. Отбиваме с колата, попадаме сред 15-ина къщи, от които половината напълно изоставени. Другите – с вид на поддържани като вили. Докато снимаме в един двор с паднала ограда, обхваната от растителност къща, се чува шум на ревящи мотори. По разбития път с висока скорост се носят три АТВ-та. След малко профучават още две. Някакви май си правят състезание нагоре из баирите. Тръгваме след тях и се оказва, че сме били в някаква долна махала на селото, а то е там нагоре, сгушено под едни скали, напомнящи белоградчишките.
Малко село от стари къщи с опадала мазилка и тук-там счупени прозорци. Над него скалите му придават някакъв исторически вид, като за кино или нещо подобно. Наоколо се виждат хълмове с храсти и гори. Мястото е забележително. Зеленината и пейзажът те карат да дишаш с пълни гърди.
Под скалите някак подхожда да има курортно селище или четиризвезден хотел. Но тук е село Парамун. Едно от от 650-те села в България, които имат под 50 жители, на средна възраст над 75 години. Тази статистически данни се променят всеки месец. Броят на запустяващите села в страната се увеличава стремително. За последните 2 години над 100 подобни селища са закрити като административни единици от правителството, защото в тях вече не живее никой или населението е от по няколко души.
В Парамун
през зимата живеят около 10 старци
През лятото населението става докъм 25-30 души. Тук идват да изкарат топлите месеци пенсионери от София, Перник, Трън. Някога селото е било от 300 души, които са гледали предимно овце, кози и са работили земеделска работа в местното ТКЗС.
Сред рушащите се къщи се виждат някои ремонтирани, които градски жители поддържат като вили. На една от сравнително запазените фасади има некролог на жена. Оградата и стъпалата са толкова обрасли, че очевидно некрологът е на последната обитателка.
Друга къща е като крепост, с висока ограда и огромен джип, паркиран пред нея. Както се оказа, местен бизнесмен е превърнал наследствения си имот в грамадна вила. Но той е изключение.
Някогашният център на селото е обрасъл с трева, не минават коли, няма кой да го отъпче.
Под стряхата на изоставена сграда, бивш магазин, седи 76-годишният Таско, с дървена тояжка, вместо бастун, и пали цигара. Седнал е на голям диван, който вместо на крака лежи върху тухли. Мебел от соца, извадена от някоя бивша обществена сграда и подредена под стряхата от местните старци като място за сядане.
Други хора из селото не се виждат. Таско казва, че цял живот е живял тук. Допреди няколко години е отглеждал няколко кози, но се отказал. Сочи скалите отсреща и обяснява, че козите няма кой да ги пасе и те се качват там горе. Един вълк удавил две кози пред очите му там, на скалите над къщите. В селото са само старци, няма кой да стане пастир, обяснява Таско. Започва да изрежда как някога в селото имало три стада с по 100-200 овце, общо над 500. Сега няма нито една овца. Изчезват и хората. И вилите постепенно ще бъдат изоставени, защото сега ги посещават възрастни пенсионери, а техните синове и дъщери – не се знае. Някои са емигрирали отдавна и живеят в чужбина, внуците им вече са чужди граждани.
В една уличка се вижда стар модел „Ситроен XM”, завит със стари черги и разни плоскости. Няма жива душа. От едната страна на улицата къщата има два некролога на вратата си, и въпреки новия електромер до входа, си личи, че в нея не е влизал човек поне от година. Срещу нея има някакъв живот, на оградата виси наниз червени чушки. На стената стои стара порцеланова улична табела, вероятно откъртена от софийска улица – ул. „Тайга”. Към центъра на селото на оградата на една къща виждаме пак типична тъмносиня порцеланова табела от епохата на соца, с бели букви – ул. „Позитано”. Софийска е, няма начин.
Чешмата в центъра има надпис 1930 г. Къщата до нея е на много наследници, казва Таско. В единия край е с изпочупени прозорци, в другия някой очевидно поддържа една от стаите, черчевето боядисано, има перденца.
„Това е най-красивото село в региона”, обяснява Таско от Парамун и гордо оглежда запустяващия и тревясал площад, сякаш пред очите му се разхождат призраците на многолюдното някога население в селото – децата, които отиват в несъществуващото вече училище, жените, които пазаруват от вече несъществуващите магазини в селото, мъжете, които правят планове за несъществуващи вече реколти.
Тръгваме наобратно, в долната махала пътьом снимаме едно теле под навес, вързано до един стар джип от съветската епоха, който май не се е движил от години.
На главния път, точно на разклона е ханче „Парамун”, а до него
паметниче на загиналите от селото във войните
в началото на века. На стената на ханчето има надписи на трънски диалект, който иска да ги чете на снимката.
В ханчето продават овче кисело мляко и козе сирене. Ако някой не знае, истинското българско кисело мляко е овче. То се е прочуло още в средните векове, та са носили от него на не знам кой си френски крал да го лекуват. Днес по магазините няма овче мляко. Но в ханче „Парамун” има. Местни пият и гледат мач, отвън има две маси, на едната двама млади, които сигурно обикалят района като нас. А тоалетната е дворна, на десетина метра от паметничето на загиналите – паянтова постройка, която смърди от 5 метра и скърца, аха да падне.
Нататък спираме в с. Маркетинци, което е на крачка встрани от пътя, отново долна махала, но пръсната на дълго покрай тънка асфалтирана улица. Повечето къщи приличат на вили, но тук-там има рушащи се. Някакъв дядо, очевидно от града, не тукашен, бута бебешка количка по асфалтирания път. Тротоар няма и изглежда нелепо. Взел внучката на вилата, а няма къде да я разхожда. Наоколо други хора не се виждат.
По-нагоре в една градина стара жена, която се оказа на 80, седна уморена и полегна върху куп стебла от растения, бурени, които е разчиствала. Градинката й е с неправилна форма, не повече от 200 кв. м. В единия край подредени на лехи като за снимка зелки, праз. А в другия край нататък вече е прекопала, почистила. И уморена полегна, диша тежко. Няма мощност вече, а трябва да стегне градината. Няма кой.
(следва – Канадски писател отшелник в Трънско – из празните българските села)