Анимацията – фестивална екзотика и търсене на зрители
Точно преди 4 години проф. Анри Кулев разказа пред e-vestnik как се е родила идеята за работилница по анимация за студенти във Варвара. До голяма степен причината е, че повече от 20 години няма издание на фестивала за анимация във Варна, което прекъсва връзката между поколенията. Година по-късно, през 2011 г., режисьорът заедно с шепа ентусиасти успя да възстанови фестивала, който тази година се проведе за девети път след неговото създаване (и за трета поредна година след възраждането му).
За своите изключителни и почти възрожденски усилия проф. Анри Кулев получи наградата „Горчивата чаша” от Факултета по журналистика и масови комуникации към Софийския университет. По този повод той заяви, че е много доволен от възстановяването на фестивала. „Наистина беше много тъжно това близо 20-годишно прекъсване, през което ни нямаше на анимационната карта на света, но слава Богу това вече не е така – заяви той. – Дори може да помислим и за възстановяване на анимационното студио, в което са работили най-големите български аниматори.”
Селекционната комисия беше подбрала 87 филма от над 500 заглавия от 28 страни. Повечето гости в своите оценки акцентираха върху много добрата програмна схема – сутрин беше конкурсната програма за детски филми, следобед – за късометражни, а вечер – за пълнометражни. Публиката се радваше на „Снежна кралица” по Андерсен (руска 3D анимация), японският филм „Свирепият войн”, испанския трилър „Апостол”, бразилския филм „Рио 2096”, чийто митичен герой живее повече от 600 години. Автобиографичният филм „Одобрен за осиновяване” беше смесица от документална и анимационна техника и попадаше в графата на модерния напоследък жанр документална анимация. Драмата на осиновеното корейско дете от семейство французи истински развълнува зрителите.
Мнозина от присъстващите на фестивала си спомняха с носталгия златните години на българската анимация и на фестивала във Варна, когато залата в спортния комплекс на черноморската ни столица се е пукала по шевовете от зрители.
Но от разговорите с част от чуждестранните гости става ясно, че
проблемът с публиката не е само наш
Навсякъде по света властват телевизионните комерсиални сериали и на практика късометражна анимация почти няма къде да се гледа. Младата аниматорка от Швейцария Джейн Мамфорд каза, че и у тях, както и у нас преди началото на игралния филм някога са се пускали късометражни анимации. Сега тази практика не съществува. Затова и на проведената по време на фестивала кръгла маса за значението на подобни културни прояви всички се обединиха около мнението, че фестивалите са острови в океана от комерсиални продукции, които ни заливат. На тях творците от различни страни могат да се срещнат, да обменят идеи и взаимно да си вдъхнат кураж в трудната битка за оцеляване на изкуството.
А колкото до младите автори, фестивалите са единственият шанс някой да види техните филми. Затова и масираното присъствие на десетина европейски университета беше особено радостно за организаторите на събитието във Варна, сред които е и Нов български университет.
„Една от идеите ни беше да свържем професионалния свят със студентите – каза доц. Цветомира Николова от НБУ, член на журито. – Затова още на първото възстановено издание на фестивала поканихме за участие и университети.”
Продукцията на университетите в Люцерн, Единбург, Баден-Вюртемберг, Талин; филмовото училище La Poudriere от Валанс, Франция; френското училище Les Goblins, НАТФИЗ и НБУ обнадежди присъстващите със своите свежи идеи, чувство за хумор и творческо вдъхновение. Изключителен успех пожъна и инициативата между Единбургския колеж и Нов български университет, наречена 10х10. Идеята на този експеримент е в рамките на 10 дни студенти от двата университета да направят 10 филма – по един дневно.
„Добре е на студентите да им се поставят конкретни срокове за работа, защото това ги дисциплинира,” категоричен е Джаред Тейлър от Единбург. Той похвали студентите за проявената смелост да поемат хвърлената им ръкавица.
В резултат са направени 146 филма, част от които бяха показани и не отстъпваха на конкурсните. Признание към младите беше и факта, че селеционната комисия допусна няколко студентски филма до конкурсната програма, а един от тях получи и наградата името на Доньо Донев за най-добър български филм, връчена от „Филмаутор” – дипломната работа на Милена Симеонова от НБУ „Кръпка”.
Идеята за продукция в кратки срокове бе заложена и в програмата на университета в Баден-Вюртемберг – филмите на първокурсниците са правени в рамките на 2 седмици.
„Насърчаваме младите да ходят на фестивали, да се срещат с различни свои колеги, защото това им помага да развиват своя анимационен език – казва Изолда Азал, режисьор, продуцент и преподавател в университета на Баден-Вюртемберг. – Много е трудно да се създаде собствен почерк, особено с компютърната анимация. Толкова много млади хора излизат на пазара, а техните анимации си приличат прекалено много. Но когато се явяват пред работодателите, те трябва да знаят, че комисията до 20-та секунда решава дали да продължи да гледа предлаганото им филмче или не. Затова е добре да бъдат много концентрирани и зрителите веднага да разберат идеята им.”
Е, на фестивала имаше и изобилие от
абстрактни и експериментални филми,
чиито идеи вероятно не са достигнали до всички зрители. Но в крайна сметка подобни събития са и затова да се показват и такива творби, пък и зрителските вкусове са различни. Така или иначе постоянно се водеха спорове за това дали филмите да разказват някоя история, или да залагат на абстрактното. Руският режисьор Иван Максимов беше категоричен, че има филми за публиката и филми за фестивали.
Според него на много международни фестивали възприемат руските филми като детски, тъй като в тях се разказват истории. И рядко получават награди, независимо от своите достойнства.
Разбира се, режисьорите знаят, че най-вярната им публика е детската. В конкурсната програма за най-малките почти нямаше слаб филм, камо ли неразбираем. И журито, в чийто състав имаше световно известни имена като това на Прит Пярн от Естония и Иржи Барта, Чехия, не се затрудни да отличи в тази категория филмът „Птичето и листото” на Лена вон Дьорен от Швейцария – един от безспорните любимци на публиката.
Наградата за най-добър пълнометражен филм получи испанският „Апостол”, което беше реверанс към класическата анимация, категорично предпочитана от публиката. Но и любителите на експериментални филми не могат да се оплачат – и в конкурсната програма, и извън нея бяха показани най-добрите образци в новаторските търсения. Голямата награда взе един необичаен и изискан филм от Южна Корея – „ Любовни игри”.
Според члена на журито Теодор Ушев, носител на множество международни награди, който от години живее в Канада, фестивалът е организиран на световно ниво. Той подчерта, че това е постигнато с ограничени средства, което прави чест на екипа.
Извън конкурсната програма беше показана панорама на най-добрите филми в света. Отделно бяха ретроспективите на членовете на журито. В рубриката In memoriam бяха показани филми на режисьори като Иван Андонов, Димитър Томов, Антон Траянов, Никола Майдак, Фьодор Хитрук, Боб Годфри, Герит ван Дийк, Бржетислав Пояр.
В тандем с Пол Макартни
В богатата програма на фестивала бяха показани и три документални филма, посветени на големи имена в анимацията.
Със студентска помощ са направени два документални филма, представени на фестивала от Пол Уелс, един от сценаристите на прочутия сериал „Семейство Симпсън”, филмов историк и критик. Единият е за прочутия режисьор Джеф Дънбар, получил през 1975 г. „Златна палма” в Кан за своя филм по картини на Тулуз Лотрек. Във филма са интервюирани много съвременници на режисьора, между които и сър Пол Макартни, с когото Дънбар е направил няколко филма.
Другият документален филм е за Джон Халас, един от пионерите на анимационното изкуство, оказал огромно влияние върху развитието на британската и европейска анимация, голям приятел на България, посещавал няколко пъти Варненския фестивал. Както подчерта Пол Уелс трябва да съхраняваме историческото наследство, тъй като в младите хора денс съществува убеждението, че всичко започва от тях. В света като цял има процес на деисторизация на обществото.
С помощта на студенти от университета в Тюбинген само за 10 месеца е създаден и документалният филм „Лоте Райнигер – танцът на сенките”. Още когато игралното кино е нямо и не е стигнало тийнейджърска възраст, Лоте Райнингер грабва ножица и лист хартия и почва да вдъхва живот на своите герои. Тя е сред родоначалниците на т. нар. силуетна анимация. В родната й Германия претендират, че първият пълнометражен анимационен филм в света е нейният „Приключенията на принц Ахмед”, създаден още през 1926 г. – истински шедьовър, чиято красота и изящество са способни да развълнуват зрителите и днес.