Оз зз зззиии… Принцът на мрака

In Ozz We Trust – за един концерт в Чикаго…

Ози. Снимка: официален сайт

Нощта се спускаше тихо, но щеше да завърши с гробовен гръм и трясък. Нали знаех какво предстои! От три месеца я чакам тази нощ; майката на всички нощи. Есента вече се обаждаше и прословутият вятър на Чикаго удряше сърдито по прозореца ми. Приятелят ми И. се обади и каза, че взема колата и до половин час е при мен. Имах предостатъчно време. Взех си една зелена кутия с бира от хладилника и я надигнах изтръпнал в очакване. След час и половина щях да бъда на 20 метра от Принца на Мрака. Щях да чуя онзи глас. Усещането започваше да се прокрадва бавно в тялото ми. Пазех се. Все още бе рано. Адреналинът в комбинация с тестостерона, понякога можеше да бъде прекрасен наркотик. Прибрах билета на топло в портфейла. Облякох си любимият идиотски тишърт с щампата, на която Той е облечен във военен камуфлаж, козируващ с онази дяволита усмивка, а за фон му служи американския флаг. Надписа над него беше: “In Ozz We Trust”. Тъкмо довършвах втората холандска бира, когато фаровете на И. проблеснаха през прозореца. Заключих и излязох. Тръшнах се в кожената седалка и потеглихме. Трябваше преди това да се отбием и да вземем Т. и съпругата му Р. Прекрасни хора, а и гранд фенове, също като нас. С И. запалихме по цигара. Включих радиото. Освен мексиканските станции, всички други въртяха музиката на нашият човек. Чикаго тази нощ беше центърът на хард-рок вселената, а Той беше последния проРок. Това беше истината. Заговорихме се с И. на странични теми, някакви нашенски си, емигрантски, само поне малко да усмирим вибриращите ни от вълнение тела. На магистралата беше учудващо спокойно. Тогава И. се обърна към мен и каза:

– Знаеш ли, че ние двамата сме големи щастливци. Огромни при това!

– Защо? – попитах го аз.

– Ами замисли се, каза ми той – от 60-те години досега всеки музикант, който се е превръщал в рок легенда е мъртъв. Хендрикс, Морисън, Ленън, всички. А нашият все още рита като луд, и ние ще го видим тази вечер – завърши той и ръцете му сграбчиха силно волана на шведската машина.

Само кимнах в отговор. Прав беше, естествено. Усилих радиото. Потънахме в металния поток на магистралата. Фаровете на автомобилите се свиваха в една непрекъсната бяла линия, която потъваше в хоризонта. Сякаш всички отиваха там. След половин час паркирахме пред къщата. Т. и Р. вече бяха готови, и двамата облечени в тениски на “Блек Сабат”. Пропуснах да спомена, че Р. беше бременна в петия месец, но не се отказа да дойде с нас. Естествено, ние като джентълмени обещахме да я пазим, тъй като знаехме какви мелета се очакват. Изпихме по една бира и тръгнахме. Зала “Олстейт Арина” е съвсем близо. След петнайсетина минути започнахме да маневрираме между препълнения паркинг. Заваля лек дъжд. И тогава от нищото, срещу нас изскочи едно ченге облечено в електриково-зелена мушама и размахващо червено светеща палка, която разрязваше тъмнината пред лицето му на дебели, червени филии. “Какво ли пък иска този Анакин Скайуокър?”, помислих си. Смъкнах прозореца и полицая ни обясни, че тази част на паркинга е препълнена вече и трябва да паркираме от другата страна. Това означаваше още около 20 минути обикаляне, поради огромните размери на залата и паркинга. Не успяхме да го омилостивим с падащия силно дъжд.
Това ми напомни и една друга история за ченгета.

Имах почивен ден и не исках да вися цял ден пред телевизора или да обикалям баровете в Даунтаун. Отидох до цеха на един приятел, който работеше, като дърводелец. Прекарах си добре. Пушех, играех си с инструментите или го гледах как работи с вещина. Забелязах в единия ъгъл на работилницата една еднометрова, квадратна летва. Казах му какво ми е хрумнало. Той я взе и я залости права на тезгяха си. Грабнах пневматичния пистолет, заредих го с най-дългите и дебели пирони и започнах да ги забивам под различен ъгъл в горния край на летвата. Огледах резултата. Приличаше на най-страшния боздуган на галски воин, който можете да си представите. Страховито оръжие! През една особено студена зимна нощ, когато моята приятелка инсомнията не ми даваше покой, реших да се поразходя навън. Сложих една бутилка калифорнийско вино в джоба на дебелия кожух, взех дървено-металния таралеж и излязох. Студът беше сковаващ. Сухият, бръснещ вятър подхвърляше снежинките и ги забиваше в лицето ми, като малки, кристални ками. Улиците бяха пусти. Нито хора, нито автомобили. Само уличните лампи и вездесъщите неонови реклами ми правеха компания в студа. Чикаго спеше. Отпивах от виното и използвах летвата, като бастун. Изведнъж от нищото пред мен закова спирачки една полицейска кола. Прозорецът се смъкна и синьо-униформеното човече извика:

– Хей, какво държиш там?

Аз смъкнах погледа си, като че виждах за пръв път нещото в ръката ми и го вдигнах нагоре, и още по нагоре, високо над главата си. Държах го, като някакъв най-свещен скиптър, с поглед забит в него. След това погледнах полицая. Очите му се бяха разширили. От учудване ли, от уплаха ли, не знам. Той само се усмихна и викна:

– Браво на теб, приятелче!

Подкара патрулката с мръсна газ и се скри в първата пряка, а аз продължих прекъснатата си разходка.

…Намерихме празно място и паркирахме. Хвърлих якето си над главата на Р. заради дъжда и се втурнахме към входа. Бяхме успели навреме. Охраната прегледа внимателно билетите и ни пусна. Тръгнахме към залата заедно с тълпата. Стотици хора облечени в черно, които също, като нас бързаха. Стигнахме до големите метални врати и потънахме в тъмнината. Беше препълнено до край. Нямаше празно място в огромната зала. След кратко лутане намерихме местата си и седнахме. По сцената някаква групичка немощно дрънчеше. Това явно бяха подгряващите на подгряващата банда. Бях прочел в интернет, кои са, но не счетох за нужно да ги запомня. Оказах се прав. Вокалистката – едно странно създание в зелена перука и облечено в татуировки, надвикваше всички инструменти. Ушите ми се отказаха и аз станах, събрах пари от тримата ми приятели и отидох да търся къде са щандовете с бира. Ориентирах се по дългите опашки. Наредих се и зачаках, докато „певицата” продължаваше да се дере с надеждата да улучи някакъв правилен тон или нота, но винаги ги пропускаше с цели метри. Платих, взех бирите и се върнах. Едва успяхме да отпием и сцената угасна. Двамата с И. станахме на крака, защото знаехме какво следва. Основният подгряващ – Роб Зомби. И двамата му бяхме големи фенове, особено на филмите му “Къща с 1000 мъртъвци” и “ Отхвърлени от Дявола”. И на музиката му, разбира се. Блеснаха кърваво червени светлини и изръмжа мощен китарен риф. От средата на сцената започнаха да се издигат две метални колони, който завършваха със стоманени клетки. В тях тела извиваха две близначки от азиатската раса, облечени в черен латекс. Червеното се смени с бяло и на сцената със спринт се появи Роб. Закова на ръба и се качи върху огромните тонколони. Беше облечен в накъсани джинси и някакво тънко сако от винил. Зад него се появиха и музикантите му. Блеснаха огньове и музиката гръмна. “Never gonna stop”. Страхотно парче. Роб не спираше да търчи по сцената. Публиката започна да се събужда. Виждаше се цялата тази маса от хора, как се движи в ритъма. След това момчетата забиха личният ми фаворит „Living dead girl”. Адреналина се покачваше. Ние с И. припявахме с цяло гърло. Шоуто си струваше. След това забиха “Superbeast”, много динамична индъстриъл-траш песен. За финал изсвириха „Dragula”. Роб благодари на всички, че за дошли и изчезна зад декорите. Сцената потъмня отново. Имах време да си допия бирата и да изтичам навън за една бърза цигара. Т. ми подвикна: „Бързо! Скоро излиза!”. Запалих цигарата при стотиците други пушачи, като мен, зъзнещи под дъжда навън с фас в уста. Всички обсъждаха предстоящото явление. Почти бях изпушил цигарата си и щях да хвърля в кошчето, когато едно русо момиче с тишърт на Рамщайн и груб руски акцент ме попита:

– Ти обичаш Оси Осбурн, да?

– Обичам го, нали ми е баща! – отговорих й на руски език аз и се втурнах към залата, като я оставих облещена.

Влязох тъкмо навреме. Публиката беше на крака и гледаше към сцената. Едва намерих местата в тъмното. В сумрака се забелязваше някакво движение. От тавана се спусна огромен, тъмен екран. Всички бяха притихнали в очакване. Светна един малък прожектор и освети някого. Някой на барабаните. О, това беше големия Майк Бордин, любим още от времето с Фейт Ноу Мор. Той си вдигна палките и ги заудря една в друга. Цялата зала започна да пляска с ръце в неговия ритъм. Когато звука стигна своя апогей китарата на Зак Уайлд изпищя с онзи познат риф. Всички закрещяха. Никаква грешка. “Iron man”. Звукът нарастна и се разпростря до всеки ъгъл на залата. Включи се и бас, който ме повдигна от земята. И тогава от мрака излезе една фигура. Той беше! С вдигнатите нагоре ръце, като крилата на прилеп. Облечен в черна перелина с щампован сребърен кръст на гърба и носещ неизмените кръгли и тъмни очила, Ози стигна до микрофона.

Ози. Снимка: официален сайт

Сграбчи го. „Has he lost his mind? Can he see or is he blind…” Този металически и неподражаем глас, който винаги исках да чуя пред мен, сега ме разрязваше през средата. Невероятно усещане. 30 000 гърла запяха. Големият екран блесна и всички го видяхме в цялото му великолепие. Петдесет години първокласна рок енд рол история съсредоточена в едно единствено тяло, в един човек. В този, който в момента беше пред нас. Всичко се завъртя пред очите ми. Вихрушката на магията наречена Ози. Спомените за стотиците изгледани пиратски касети с клипове, дивидитата с концерти, фестове, интервюта се сливаха с рок историята, която се случваше тук и сега. Чувствах се сам пред човека облечен в черно, неговият глас пробиваше всяка клетка от тялото ми, разсичаше и последните молекули тишина, мрачните и красиви метастази на бунта извираха от вибрациите на инструментите, които допълваха внушителното му присъствие. Неговото. Никакъв Ленън, никакъв Морисън, никакъв Хендрикс. Ози Озбърн! В най-добрата си форма. Усещане невероятно. Нека поетите измислят нови думи, с които биха могли да опишат чувството. Аз знам какво изпитах. Винаги ще знам и помня. Когато успях де се оттърся от обзелото ме приятно вцепенение, чух как Ози призова всички да се качват на борда на “полуделия влак”. Усетих как Р. ме дърпа за ръката и крещи в ухото ми: “Хайде да отидем на първия ред, до сцената”. Отговорих й, че може да го направим, но ще бъде до кости измокрена. Погледна ме учудено. Не отговорих нищо, просто посочих към сцената. Знаех какво следва. Започваше солото на Зак. В същия момент Ози сграбчи един металически маркуч от пода, прицели се в първите редове и огромна струя пяна покри всички. Обикаляше по ръба на сцената и изсипваше литри пяна върху всички, които успяваше да докопа със струята. Стотици фенове побеляха. С вдигнати ръце те крещяха срещу сатанинския пожарникар за още. Жените сваляха подгизналите си ризи и тишърти, мъжете ги вдигаха на раменете си. Музиката продължаваше, Ози не спираше. Екзалтацията беше пълна. Искрящо бяла пяна и разцепван от цветните прожектори мрак. Ин и Ян на вечната рок-хармония. Вълни от хора, люлеещи се в ритъма на неговия пулс, откликващи на всяка негова гримаса, попиващи всяко движение. Р. скачаше усмихната въпреки коремчето и пееше в едно с човека на сцената, Т. я беше хванал за ръката и я целуваше в същото време, И. беше вдигнал и двете си ръце във въздуха, потен и щастлив, крещеше. Великите парчета вървяха едно след друго. След гротескният опус “War pigs” все още и днес звучащ в ушите ми, Ози и компания забиха фамозното “Bark at the moon”, след това изригнаха с “Shot in the dark”, поохладиха малко страстите с “Dreamer”, и отново ни качиха на режещата рок вълна с “Gets me through”. И толкова много още… И „Mr. Crowley” и “Suicide Solution” и “Diary of a mad man” и “Fire in the sky” и “Goodbye to Romance” и “Miracle Man” и “No easy way out” и “Road to Nowhere” и „Time after time” и “ Sweet leaf” и …не помня вече какво. Всичко се сля в едно цяло, заприлича на някакъв искрящ и гърмящ трилър, и този Хичкок на рока изпълваше целия екран. До самия му край. Последното, което помня е края и как публиката крещя петнадесет минути докато излезе Ози отново и забие “Paranoid” два поредни пъти. И край…

Тръгнахме да излизаме. В коридора някакъв 60-годишен ветеран с опърпана фланелка на Black Sabbath, с няколко зъба в устата, държащ в двете си ръце кутии с бира, едната, от които хоризонтално и течността се стичаше по скъсаните му обувки, изкрещя в лицата ни:

– Пичове, аз бях на Озфеста през 96-та и оживях!

Бутнах го леко настрана и докато минавах покрай него подхвърлих през рамо:

– Браво на теб, приятелче!

Навън дъждът валеше много силно. Температурата бе паднала с десет градуса. Тримата се гледахме един друг потни, усмихнати, щастливи, треперехме, зъбите ни тракаха и издаваха само един звук: Оз зз зззиии иии.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.