Спасяването на българските евреи – уникално ли е наистина – 1
в. Култура
Учили са ни, повтаряли са ни и в съзнанието ни вече необратимо се е запечатало, че България е единствената страна в Европа, спасила всички свои евреи през Втората световна война. Това се смята за уникално явление в онова време на пълно ожесточение, за един от върховете в политическата ни история, за едно от малкото неща, с които наистина можем да се гордеем.
Неприятното е, че в чужбина тази уникалност обикновено не се признава, а самият случай сякаш не се познава. При политически прояви, чествания, пък и в чуждите исторически изследвания спасяването на българските евреи много често се пропуска или остава в сянката на други случаи.
Събитията в България са познати на чуждите специалисти, правени са и специални проучвания за тях (да споменем най-вече това на Фредерик Чери), но там всичко е представено и оценено по доста по-различен начин. Обикновено оцелелите евреи от старите предели на Царството се дават заедно с депортираните и избити от Беломорието и Вардарска Македония (“новите земи”), намиращи се по това време под българска власт.
Така излиза, че над 20% от евреите в страната са станали жертва на Холокоста в разрез с широко приетата у нас формулировка, че “нито един български евреин” не е бил депортиран. Наред с това, доста повече място се отделя на репресиите, понесени от иначе оцелелите български евреи.
Всъщност, критични публикации за политиката на България към евреите през Втората световна война се появяват не само в чужбина. Някои книги, които показват по-сложна и противоречива картина, са преведени или публикувани у нас (заслужава внимание книгата на Лариса Дубова и Георгий Чернявский), неприятни истини се казват и в ред български изследвания (Илчо Димитров, Иван Ст. Хаджийски, Иван Генов и ред други).
Публикувани са и съответните документи: заслуга на Натан Гринберг, Давид Коен, Витка Тошкова и пр., а напоследък към това се добави много по-изчерпателният двутомник, съставен от Надя Данова и Румен Аврамов. Изобщо въпросът за съдбата на евреите през Втората световна война е един от най-добре проучените в новата и най-нова българска история и ред неудобни факти са многократно изтъквани в специализирани изследвания и полемични статии.
В резултат на тези критики се е стигнало до една по-голяма предпазливост във формулировките – когато се говори, че “всички български евреи” са били спасени, обикновено се уточнява, че става дума за старите предели на царството, докато онези от новите земи са били депортирани.
Мнозина в прав текст заявяват, че отговорност за това депортиране носят българските власти. Част от публикациите отделят и повече внимание на унизителните репресии, които евреите понасят през годините на войната. По-внимателните изследователи, и български, и чужди, стигат до извода, че самото спасяване на евреите от старите предели е плод на ред обстоятелства, а не само на иначе безспорните заслуги на граждански активни българи.
Специално се подчертава и ролята, която изиграл обратът във войната за промяната на политиката по еврейския въпрос. Отбелязва се, че и в Дания евреите са спасени (по-рядко се споменават и някои други страни), съответно, че става дума не за единственото, а за едно от много малкото изключения.
Въпреки тези уговорки, у нас остава да господства представата за уникалния характер на спасяването на българските евреи. Напоследък виждаме как някои интелектуалци, от една страна, настояват да се кажат всички неудобни истини за тормоза над евреите през годините на войната, както и за българската вина за депортацията от новите земи, но заедно с това твърдят, че спасението на българските евреи е “уникално”, че не е “мит”, че самата дума “спасение” не бива да се слага в кавички, притесняват се да не би то някак да се “омаловажи”, радват се на малкото открити “признания” от чужбина и възторжено ги цитират.
В същото време, мнозина направо сочат България като активен съучастник в Холокоста. Как да се справим с тези взаимноизключващи се интерпретации? Вижда се, че не е достатъчно да се вадят на показ документи и факти.
Това много пъти вече е правено, но е дало само частичен резултат: дискриминацията и преследванията над евреите в старите предели и дори депортацията на тези от новите земи полека лека заемат мястото си в дългата верига от злоупотреби и насилия в миналото ни, а в това време идеализираната представа за “спасяването на българските евреи” като уникален феномен си остава почти непокътната. Затова тук ще опитам друг подход – да анализирам по-детайлно процеса на конструиране на българския разказ за “единствената страна в Европа, спасила своите евреи”.
Изграждане на разказа в историографията
Изграждането на разказа за единственото по рода си спасяване на българските евреи има няколко основни елемента и пропускането на възможните сравнения с други европейски страни е несъмнено най-важният от тях. Взирането само и единствено в българския случай не винаги се прави съзнателно, но, в крайна сметка, именно то води до възприемането му като уникален. Нека за компенсация направим един кратък сравнителен преглед.
Макар нацистите да си поставят за цел да унищожат евреите от цяла Европа, далеч не навсякъде те имат възможност да приложат плановете си. Извън мерките по окончателното решение остават не само неокупираните противникови територии (Великобритания и части от СССР), но и неутралните държави (Ирландия, Испания, Португалия, Турция, Швейцария и Швеция), макар някои от тях да водят прогерманска политика. За евреите от последните шест страни не се говори, че са “спасени”, просто защото управниците им не са ги изложили на риск от депортиране.
Обратно, с малки изключения евреите стават предмет на депортация и унищожение във всички територии под директен германски контрол, а те не са малко: освен самата Германия и присъединените към нея територии (Австрия, Судетите, големи части от Западна Полша, Люксембург и т.н.), тук влизат остатъците от Полша (Генералното губернаторство) и Чехия (Протекторатът Чехия и Моравия), Холандия, Белгия, Норвегия, Дания, Северна Франция (от ноември 1942 г. и останалата част), окупираните територии на СССР (включително Прибалтика), по-голямата част от Югославия и някои стратегически зони в Гърция.
По-различно е положението сред страните съюзници на Германия от Оста. Разбираемо е, че най-плътно линията на преследване и депортиране на евреите следват две от тях, създадени с решаващо германско съдействие – Хърватската независима държава и Словашката република. Трябва да се отбележи обаче, че от октомври 1942 г. насетне Братислава спира депортацията.
С изключение на Финландия и Япония, суверенните съюзници на Третия Райх възприемат по-меко или по-строго антисемитско законодателство, но се оказват доста по-резервирани към депортирането на евреи. През лятото на 1942 г. Румъния, България, Словакия и Хърватия се съгласяват техни поданици евреи от германските територии да бъдат депортирани, но Италия и Унгария отказват.
Що се отнася до евреите на собствена територия, Италия поначало отказва, а към Финландия изглежда дори не е отправяно подобно искане. Унгария предава през лятото на 1941 г. около 16-18 хиляди евреи чужди поданици, които са избити, доста хора загиват и в трудовите групи, но през следващите години регентът Миклош Хорти и следващият министър-председател Миклош Калай (март 1942 – март 1944) категорично отказват да депортират евреи.
След началото на войната срещу Съветския съюз, режимът в Румъния сам извършва геноцид над голям брой евреи, но от есента на 1942 г., въпреки първоначално даденото съгласие, маршал Антонеску по-скоро мълчаливо, а после и открито отказва да депортира.
Предложението към България е отправено заедно с това към Румъния през есента на 1942 г.; от София първо дават съгласие по принцип, а по-късно уточняват, че за момента смятат да депортират евреите само от новите земи. Както е добре известно, спогодбата е подписана така, че предполага да се депортират и известен брой хора от старите предели, но протестите на близки до властта лица принуждават правителството да отмени това последно допълнение.
В крайна сметка, три от страните на Оста също са окупирани – Италия (в северната й част) след капитулацията й през септември 1943 г., като тогава под германски контрол преминават Албания и контролираните от Италия окупационни зони в Гърция, Югославия и Франция; Унгария през март 1944 г. заради подозрения, че може да сключи сепаративен мир; в края на септември 1944 г. е окупирана и Словашката република. В първите два случая това води до започване на депортация, а в третия – до възобновяването им след дълго прекъсване.
При това положение, от голямо значение е разглеждането на България наред с окупираните държави. Тъй като нито една наистина суверенна страна от прогерманския лагер, като изключим самата нацистка Германия, не е депортирала свои поданици евреи към лагерите на смъртта, само приравняването на България към окупираните страни и марионетните режими може да я превърне в някакво “изключение”.
В някои случаи България директно е представяна за “окупирана” страна, но дори без подобна формулировка, на практика всички сравнения на оцеляването на евреите у нас с депортирането им от други страни имплицитно поставят България наравно с окупираните държави. Същото смесване на несъпоставими случаи се получава и при споменаванията на България наред с Дания.
В други варианти се говори как до мерките срещу евреите и съгласието за депортация се е стигнало след постоянен и неудържим германски натиск. Всъщност, противно на това впечатление за продължителен натиск, пред който в София само по принуда отстъпили, процедурата по приемане на Закона за защита на нацията започва по време, когато България все още се придържа към неутралитета си и явно не става дума нито за диктат, нито за отлагане до последния момент.
Българските власти бързо и лесно дават съгласие и за депортирането на евреите, енергично прилагат и постигнатото споразумение за това. Едва след частичното осуетяване на депортацията от 9 март 1943 г. българските управници започват да се дърпат на последващите искания за депортиране.
При това се пропускат поне две неща. Първо, в случая на суверенните съюзници “германският натиск” е прилаган по-дипломатично и продължаването му зависи от поведението и реакциите на съответната страна. Второ, докато непрестанно се акцентира върху германския диктат, някак се пропуска, че българските управници се страхуват и от натиска на противниковия лагер. Ако от София лавират пред Германия, и то не само по еврейския въпрос, това е и заради все по-силното съобразяване с очертаващите се победители.
Както антиеврейските мерки в страната, така и съгласието за депортация се представят като нещо, изцяло привнесено и наложено отвън. Вярно е, че Законът за защита на нацията и всички последващи антиеврейски разпоредби са изработени по чужд образец. Това обаче е също толкова вярно за цялото законодателство в страната, включително за Търновската конституция.
Въпросът следователно е да потърсим как привнесеното се е вписало в тогавашния политически ред и обществен живот. Изследването на Румен Аврамов върху “микроикономиката на държавния антисемитизъм” добре показва това в една сфера, за която още съвременниците усещат наличието на нездрав интерес както в средите на държавната администрация, така и сред различни слоеве на българското население.
В някои случаи антиеврейските мерки дори се оправдават като плод на една благородна тактика – те не само били приети под германски натиск, но също така били нужни, за да се избегне изпълнението на други искания от германска страна. Това били необходими отстъпки в усилията да се заблуди Германия, за да се спасят евреите. Подобно обяснение обаче е анахронично за всички мерки, предприети преди да се предложи депортацията.
Съществен елемент е разглеждането на различните прояви на подкрепа към евреите като единствени по рода си, без да се виждат подобните случаи в други страни. При някои автори се митологизира цар Борис, което всъщност отразява идеализирания образ, който приживе му е изградила една внимателна лична стратегия и официалната пропаганда. В действителност, Мусолини може да се похвали с по-благоприятен баланс по еврейския въпрос дори след като се вземат предвид депортираните евреи след германската окупация на Северна Италия.
С по-голямо основание на преден план се вади фигурата на Димитър Пешев, за което нов тласък даде книгата на Габриеле Нисим “Човекът, който спря Хитлер”. Заговори се, че в България имало единствен случай на “легална парламентарна акция” в защита на евреите, а самият Пешев бил единственият “държавник” в подчинената на нацистката власт Европа, който през 1943 г. успял да вдигне глава и да “спре преследването” на евреите.
Но ако е трудно да посочим точно парламентарна акция в защита на евреите, то има ред случаи на хора от средите на управляващите в страни от Оста, които се противопоставят категорично – примерите на регента Хорти и премиера Калай в унгарския случай са достатъчно показателни.
Като уникална се представя и ролята на духовенството. Но не само в България религиозните среди, иначе носители на “традиционен”, “битов” антисемитизъм, са сред първите редици на отхвърлящите “политическия” антисемитизъм: примерите включват широка палитра – от архиепископ Дамаскинос в Атина през архиепископ Степинац в Загреб до мюсюлманското духовенство в Алжир. Това се разбира и от самите нацисти, които отдават италианската, унгарската и испанската съпротива по въпроса на “клерикални влияния”.
Изобщо разказът за приносите на отделни българи често се плъзва към тяхното разкрасяване и идеализиране, но големият проблем е в липсата на по-широк поглед. Показателен пример е обявяването на хора с подобни заслуги за “праведник на света”, присъждано от института Яд Вашем в Израел. С гордост публикациите у нас отбелязват, че един или друг от видните спасители на евреите е получил подобно признание, а за такива са признати вече 20 българи.
Това, което обикновено се пропуска, е, че за праведници на света са признати вече близо 25 хиляди души и в други европейски страни те са стотици (Унгария, Гърция, Югославия и др.), а в някои дори хиляди (Полша, Холандия, Франция и др.).
Уникалното при спасяването на българските евреи е, че става дума за цяла една общност, при това сравнително многобройна. Затова от фундаментално значение е подразделянето на темата на две части – една за спасяването на “всички” български евреи в старите предели и друга за депортацията от новите земи, макар че те са част от един общ план, а събирането на евреи от старите предели е насрочено за шестия ден след това в Беломорието и непосредствено преди онова в Македония и Пирот.
Именно това разделяне на двата въпроса позволява, след като опишат депортацията от новите земи, ред автори да заключават, че “нито един-единствен български евреин не беше депортиран от страната”.
(Следва)
От в. Култура