Спасяването на българските евреи – уникално ли е наистина – 2

в. Култура

Продължение – вж първа част Спасяването на българските евреи – уникално ли е наистина – 1

Снимка: архив

Уникалното при спасяването на българските евреи е, че става дума за цяла една общност, при това сравнително многобройна. Затова от фундаментално значение е подразделянето на темата на две части – една за спасяването на “всички” български евреи в старите предели и друга за депортацията от новите земи, макар че те са част от един общ план, а събирането на евреи от старите предели е насрочено за шестия ден след това в Беломорието и непосредствено преди онова в Македония и Пирот.

Именно това разделяне на двата въпроса позволява, след като опишат депортацията от новите земи, ред автори да заключават, че “нито един-единствен български евреин не беше депортиран от страната”.

Оттам насетне двата разказа са построени по различна логика. За “вдигането” на евреите от новите земи се говори, сякаш нищо не се е подозирало за съдбата на депортираните. Що се отнася до старите предели, изселването на евреите от София през май-юли 1943 г., както и изпращането на мъжете в трудови групи, се представят като находчиви маневри за спасяването им от сигурна смърт.

Най-сетне, някои събития и мерки се представят съвсем превратно. Разрешената емиграция на известен брой евреи към Палестина през годините на войната се рекламира като изключителен жест на хуманност от българска страна. В действителност, по-значителна емиграция на евреи от България има през 1939-1941 г., но тя е в унисон с усилията на нацистка Германия да стимулира изселването на евреите от Европа.

Още през септември 1939 г. българските власти направо се заемат с прогонването от страната на няколко хиляди евреи с чуждо поданство. Ново, но неголямо засилване на емиграцията има при кабинета Божилов (септември 1943 – май 1944 г.), като тогавашният министър на вътрешните работи Дочо Христов, един убеден антисемит, разказва как именно той разрешил изселване към Палестина поради убеждението си, че “колкото по-малко евреи останат в България, толкова по-добре”. Днес всичко се размива в едно и прогонените евреи с чуждо поданство от първите години на войната се прибавят в сметката на спасените.

Спасяването и “традиционната толерантност на българина”

Оцеляването на евреите от старите предели предизвиква спорове и вътре в България, но те са от различен характер – въпросът е чии са заслугите за този уникален подвиг. И в тези вътрешни спорове има големи напрежения: изтъкването на приноса на опозиционните среди и църквата очевидно е за сметка на управляващите; разказът за Димитър Пешев засенчва царя; някои идеализират царя за сметка на назначеното от самия него правителство; акцентирането върху заслугите на отделни хора от управляващите среди е за сметка на опозицията и особено на комунистическата партия и т.н.

Точно големият разнобой по въпроса за конкретните приноси обаче допълнително спомага да се изтъкне един по-общ фактор, който се споменава от всички спорещи страни – “толерантността на българския народ”, а заслугите на политици и общественици с коренно различна ориентация започват да изглеждат като еманация на тази толерантност.

Съществен принос в изработване и налагане на представата, че спасяването на евреите е заслуга на “целия български народ”, има комунистическа историография – в съответствие с представите си, че решаваща роля в историята имат народните маси, а не отделни личности, но най-вече поради нежеланието си да споменава имена, очевидно несвързани с БКП, тя изтъква как “българският народ” не позволил да се извърши депортацията и “масовата защита”, която оказал на евреите.

В новите публикации вече се говори за “българската (демократична) общественост” и “гражданското общество”, които обаче запазват всички онези хубави качества, които има “българският народ” и особено “прогресивните сили” в комунистическата историография.

Всъщност, клишето за толерантността на българите е доста популярно още навремето и Филов го повтаря именно докато говори за депортацията пред швейцарския пълномощен министър Редар: “Ние сме били винаги най-толерантният народ, обаче сега сме принудени да вземем мерки, които в нормални времена сигурно не бихме взели.”

Непосредствено след войната като фактор за оцеляването на евреите започва да се сочи “традиционната толерантност на българския народ”, а публикациите от комунистическо време не пестят възхвалите си за “интернационалната, антирасова психика на българския народ”, част от която е и липсата на антисемитизъм.

Толерантността се представя като някакво специфично и едва ли не вродено качество на българите, което се открива и далеч назад в миналото, дори през Средновековието. Уникалната толерантност на българите се оказва причината за уникалното спасяване на българските евреи. Оттук големият залог на темата – тя се свързва не просто с конкретни лица и постъпки през пролетта на 1943 г., а дълбоко засяга българската идентичност изобщо.

Това обаче имплицитно изкарва “нетолерантни” ред други европейски народи, докато в действителност техните марионетни правителства просто не са имали същите възможности за маневриране. Някои са по-внимателни в изказа, без да променят по същество тезата – Цветан Тодоров обяснява оцеляването на българските евреи с липса при българите на силно чувство за национална гордост. Така отново излиза, че причината е в социалнопсихологическите особености на българското население.

Трябва да се признае, че при това възхваляване на толерантността на българите се прилага избирателен подход: всички постъпки в защита на евреите се приемат за представителни за обществените нагласи, а антисемитските изказвания и постъпки се таксуват като неприятно изключение, дело на незначително малцинство хора. Въпросът обаче не е само в наличието и степента на толерантност, а и доколко тя пряко определя съдбата на евреите в окупираните и сателитни на Райха страни.

В окупираните страни от значение са ефективността на установения от германските власти контрол, провежданата от тях политика (тя е много различна в Холандия и Дания, да речем), дали или доколко местните власти разполагат с възможност за маневриране. На Балканите, например, германските окупационни власти решително прочистват контролираните от тях зони в Гърция и Югославия, но никаква специална акция не е предвидена за малобройната еврейска общност в Албания. Реакциите на местните власти и на населението също имат значение, но далеч не всички прояви на съчувствие водят до ефективно спасяване.

Обратно, видяхме как, макар повечето от суверенните съюзници на Райха да приемат антисемитско законодателство, с малки изключения отказват да депортират свои поданици евреи, пък били те и дискриминирани. Нещо повече – по принцип те отказват да депортират и евреи с чуждо поданство, като единствените значими изключения са Унгария през август 1941 и България през март 1943 г. Традиционният антисемитизъм е недостатъчен, за да се подкрепи нацистката политика, а в много случаи се намесва и политическа пресметливост.

Сравнението между отделните страни ясно показва, че изтреблението на еврейството не е непременно свързано с антисемитизъм на местното население, защото нагласите на обикновените хора не са определящи. Така от Холандия, която е емблематичен пример за толерантност в световен мащаб, са депортирани и унищожени по-голям процент от евреите, отколкото са избити в Румъния – страна с откровено антисемитски режим. Оттук отново се вижда колко подвеждащо е да сравняваме окупирани страни и суверенни съюзници на Райха.

Спирането на депортациите като изключение

Някои публикации следват разбирането, че България по принцип е била един “своенравен съюзник” на Третия Райх, а отказът от депортиране на евреите от старите предели на страната се разглежда като една от поредните прояви на това “своенравие”. По-внимателните съчинения отбелязват, че до началото на 1943 г. включително българското правителство плътно следва антиеврейската линия на Берлин и едва впоследствие настъпва обрат в политиката по еврейския въпрос. И в двата случая обаче поведението на България след март 1943 г. се разглежда като едно благоприятно изключение.

Преди всичко, трябва да се подчертае, че цялата акция за спасяване на евреите от старите предели през март 1943 г. е срещу договорена и подготвена от самите български власти депортация. Без решението на българските власти за депортиране на евреите изобщо не би имало подобна акция – точно както не е имало “спасяване на евреите” във Финландия или пък в Италия и Унгария допреди германската окупация; в тези случаи просто няма нужда от героични усилия за спиране на планирана депортация. Целият драматизъм на спасяването на българските евреи през март 1943 г. идва да компенсира колаборационизма на българските власти до този момент.

Освен протестите вътре в страната обаче, наред с обрата във войната и проникващите слухове за действителната съдба на депортираните, роля за смяната на правителствената линия изиграва точно усещането, че останалите съюзници на Германия стават все по-резервирани спрямо антиеврейската политика на Райха. По стечение на обстоятелствата, от самото начало въпросът за депортацията от България е поставен заедно с този за Румъния.

Макар че режимът на маршал Антонеску сам стига до изтребване на евреи в началото на войната, вече в този момент той отказва депортация и това става преди развитията в България: Антонеску мълчаливо спира подготовката още през ноември 1942 г., а през април 1943 г. официално обявява, че няма да депортира евреите. Още когато пристига в София през януари 1943 г., Теодор Данекер споделя с Бекерле за трудностите в някои други страни в Европа, включително, че Румъния е отказала да депортира.

Макар и в не толкова пряка връзка, унгарският пример също е от значение, най-вече заради твърдата позиция на тогавашния министър-председател Миклош Калай, който заявява, че няма да допусне, докато е на този пост, депортиране на унгарски евреи. В телеграма на германската легация в София до външното министерство в Берлин от 24 юни 1943 г. се докладва: “Поведението на правителството се намира още под влиянието на речта на Калай от края на май т.г.”

Управляващите в София не просто попадат “под влиянието”, а сами следят какво правят съюзниците от Оста. Това личи от аргументацията на Филов пред Редар при срещата им от 11 март 1943 г., когато българският премиер се позовал на другите европейски страни, които депортират – той изброил Хърватия, Словашко и Румъния, а като изключение посочил, че “единствено Италия и Унгария са останали да намерят друго решение на еврейския въпрос”.

Редар му изтъкнал, че Румъния също се е отказала, на което Филов в онзи момент възразил, но със сигурност е научил истината впоследствие. Показателна за това е служебната бележка от 22 март 1943 г., изпратена от главния секретар на външното министерство Димитър Шишманов до вътрешния министър, в която накратко описва линията на другите страни от Оста в Европа. От нея се вижда, че Италия, Унгария и (към момента) Словакия не депортирали евреи, а напоследък и в Румъния изоставили плановете за депортация и следвали мека линия по еврейския въпрос; само в Хърватия предстояло поредно изселване.

Изобщо българската реакция на отдръпване от плановете за депортиране не са никакво изключение, а закъсняло съобразяване с преобладаващата сред съюзниците на Германия линия на поведение по еврейския въпрос. След броженията в парламента на 26 март 1943 г. Никола Мушанов записва в дневника си с облекчение: “И днес, когато Романия изменя законите против еврейството в по-благоприятна смисъл, когато в Унгария ги толерират, в Италия се отнасят благосклонно, добре е, че и у нас се вдигнаха гласове за защита на човещина и справедливост.”

Въпросът не е само в отказа, а и във възможността този отказ да бъде удържан докрай. Италия и Унгария, които водят по-либерална политика към евреите и са много по-последователни в отказите си, впоследствие са окупирани (Италия частично), а много от техните поданици евреи са депортирани. Голямата разлика в българския случай е, че тук не се стига до германска окупация, след като страната тръгва да се откъсва от Оста.

Именно така спасяването на евреите от старите предели се оказва окончателно. Причините да се спести на България една подобна окупация са в стратегическата маловажност на страната от гледна точка на Райха заради по-голямата й отдалеченост от самата Германия. Повечето български автори обаче просто не проблематизират факта, че без окупация, от Унгария и Италия също не би се стигнало до депортация.

Показателни за това доколко може да се говори за “българско изключение” са и оценките, идващи от германска страна. В някои официални германски документи от 1942 г. България изрично се посочва сред страните, показали готовност за сътрудничество с политиката на Райха по еврейския въпрос.

Но и отказът от депортация на евреите от старите предели на следващата година не се оказва сериозен проблем за доброто впечатление в Берлин. Някои нацистки функционери критикуват и недоволстват, но като цяло и след март 1943 г. се признава, че българското правителство е съдействало в по-голяма степен по еврейския въпрос от други съюзници, като Унгария и Италия. При това, в доклада си от 18 август 1943 г. Бекерле извинително отбелязва влиянието на Румъния и Унгария за българския отказ от депортация, което впоследствие е възприето и от началниците му във външното министерство в Берлин.

Добра основа за сравнение на политиката по еврейския въпрос на отделните страни от Оста ни дават и дипломатическите намеси по отношение на техни поданици евреи в други страни. Подразбира се, че държави, които следват една по-толерантна линия, биха се застъпвали за тях там, където преследванията са по-жестоки.

Макар антисемитското законодателство в България да е прието малко по-късно от други съюзници на нацистка Германия, режимът в София бързо излиза напред в прилагането на антиеврейските мерки. Така още през 1941 г. се стига до протести на дипломати от страни, като Унгария, Испания, Италия, Румъния, Франция (Режимът Виши), срещу прилагането на антиеврейското законодателство над техни поданици у нас.

Въвеждането на по-строги мерки спрямо евреите в България през лятото на 1942 г. води до нови търкания с дипломатическите представители на Италия, Испания и др. страни – за задължителното носене на шестоъгълните звезди, после при депортирането от новите земи и накрая при изселването от София. Така например, в Италия не е въведено носенето на жълти звезди, а в Унгария до окупацията през март 1944 г. то се ограничава само до събраните в трудовите групи.

Дипломати от съюзни държави се опитват да противодействат и по време на депортацията от новите земи. В доклада си от 18 март 1943 г. германският консул в Скопие Вите се възмущава, че при събирането на евреите от домовете им “италианските служби в Скопие, както и католическият епископ д-р Смилян Чекада, проявяват твърде непристойно отношение” – италианци търсели да говорят със задържаните евреи, а Чекада протестирал и се застъпил за освобождаване на покръстените евреи.

В крайна сметка, от вече задържаните в Македония са освободени 74 души с испанско поданство, 19 с албанско и 5 с италианско. Друг германски доклад (на полицейския аташе в София Хофман от 5 април с.г.) отбелязва протестите на испанския пълномощен министър Хулио Паленсия пред премиера Филов, както и постъпките на други чуждестранни мисии, които обаче не повлияли на отношението на българското правителство.

Именно в този международен контекст през март 1943 г. царят и правителството сменят линията си; и вместо да продължат с депортацията (както по това време прави Хърватия), възприемат позиция, идентична с онази, следвана от независимите страни от Оста – Италия, Унгария, Финландия, Румъния и към момента дори Словакия.

Но докато нашата историография акцентира върху спирането на депортацията като същинско чудо и превратно го представя като изключение от общите тенденции, всъщност изключение е реално извършената през март 1943 г. депортация от новите земи. С нея България се оказва единственият сред суверенните съюзници на Райха, който депортира по това време евреи.

Б. а. Настоящият текст е част от по-голямо историографско проучване по темата. Задължен съм на Надя Данова, Румен Аврамов и Чавдар Маринов за предоставени сведения и бележки по по-ранни варианти на текста, като отговорността за него си остава изцяло моя.

От в. Култура

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.