Анжел Вагенщайн на 91: Да съм жив и здрав, очаквам следващото ни национално прецакване

Анжел Вагенщайн. Снимка: Колибри

Писателят и сценарист Анжел Вагенщайн навърши 91 години преди седмица. Той е роден на 17 октомври 1922 г. в Пловдив. Автор е на 50 сценария за игрални, документални и анимационни филми, снимани в 5 държави. Филмът по негов сценарий “Звезди”, заснет през 1959 г. от режисьора Конрад Волф, е удостоен със Специалната награда на журито в Кан. Сред най-известните му произведения са сценариите на филмите “Допълнение към закона за защита на държавата”, “Гоя”, “Звезди в косите, сълзи в очите”, “Борис I”, “След края на света”.

Бил е партизанин, ръководител на бойна група, има смъртна присъда от съда на Царство България. Офицер е на френския „Орден за заслуги”, основан от президента Шарл дьо Гол след Втората световна война като награда за принос в антифашистката съпротива.

През последните години се посвещава на литературата и публикува романите “Петокнижие Исаково”, “Далеч от Толедо” и “Сбогом, Шанхай” (ИК “Колибри), преведени и издадени в цяла Европа и САЩ. На 15 октомври т. г. беше представено руското им издание в том със заглавие „Двадесети век. Изгнаници“.

Преди 1989 г. става член на Комитета за защита на гр. Русе, който е зародиш на опозиционните движения в онова време. Лауреат е на международни държавни и литературни награди, сред които международната годишна награда на парижката Сорбона за романа „Далеч от Толедо”, Европейската награда за литература „Жан Моне” за романа „Сбогом, Шанхай”.

– Г-н Вагенщайн, продължавате ли да работите, да пишете нови неща?

-Човек винаги трябва да работи нещо. А аз съм в един занаят, в който няма начин да не работиш, защото мозъкът  работи дори когато спиш. За съжаление много от времето ми отива в суетната част от нашия живот – премиери, пътувания за представяния на книги. И май че повечко ракия. Току що се връщам от представянето в Русия на триптиха ми „Двайсети век. Изгнаници”.  И това е работа, но която изморява. Защото е непродуктивната, суетната част от битието на един писател. На 16-и октомври беше представен за първи път в България един мой много голям филмов проект – „Гоя или Трудният път към прозрението” в руската му оригинална версия.  В този филм Татяна Лолова играе Мария-Луиза Бурбонска – царствена роля, която тя изигра наистина царствено. Там играят още Слабаков-старши, който отдавна не е между нас, както и Джоко Росич. Те също правят великолепни образи. Въпреки че България не е копродуцент на филма, много епизоди са снимани из нашите места.

– Вашият приятел Рангел Вълчанов си отиде съвсем скоро. Работили сте заедно по много филми.

– С Рангел сме обвързани от много дълго време. Бих казал през цялото време на „онази” кинематография, която е различна от тази,  която съществува в момента. Тя беше друга, много различна галактика, друг пъзел от ценности и надежди.  Малцина знаят, че Рангел започна филмовата си кариера още като студент във втори курс на тогавашния ВИТИЗ. Тогава той участва в епизодична роля във филма на режисьора Захари Жандов „Тревога”, по мой сценарий, който бях написал още като студент в Москва – първия филм на националната ни кинематография. Съдбата пожела и Рангел да направи първата си крачка в киното с този наш филм.

Но връзката ни с него – не само моята, но и на приятелите, близките и колегите му, не се състои само в общите ни филми, но и в общата битка за отстояване на някои стойности в киното. И преди всичко – съпротива срещу грубата намеса на партократите в творческия процес. Ние водехме битка срещу глупаците и идиотите, които се опитваха да цензурират и префасонират и мислите ни, и изкуството по свой образ и подобие. Глава първа от тази битка беше филмът на Рангел и Валери Петров „На малкия остров”. Тук се опитаха направо да му подложат крак. Измислиха 100 причини – до една идиотски. Стигна се до там, че всички настойчиво поискахме филмът да бъде изпратен на фестивала в Москва. Тогавашният шеф на българското кино Венелин Коцев беше категорично против такива „вредни” филми.

А „На малкия остров” беше шедьовър. При това  Рангел още дори нямаше званието „режисьор”. Беше асистент-режисьор, но вече бе направил най-хубавия български филм дотогава. Това стана причина ние, бившите съветски възпитаници, завършили Филмовата академия ВГИК в Москва, да доведем в София Сергей Герасимов и Михаил Ром. Уж по други поводи, но в действителност искахме и те да видят и оценят филма. Тези двама велики режисьори, които по онова време бяха лидери в съветското кино, след като го изгледаха,  заявиха на българското филмово началство, че ако го изпратят в Москва за участие в Международния кинофестивал, гарантират голямата награда.

Познайте дали го изпратиха? Не, разбира се! Защото една  престижна награда би компрометирала отрицателната оценка на партийните бюрократи – Венелин Коцев и цялата му група от нагаждачи. Е, ние нищо не постигнахме, но направихме каквото можахме. Пък и филмът оцеля. Не изтъквам това като някакъв подвиг. Беше нормална солидарност.

– Има ли я още тази солидарност днес – да направим всичко възможно да осигурим успеха, дори когато той не е наш?

– Надявам се това чувство сред кинаджиите да не се е изпарило напълно. Но имам усещането, че не е това, което беше тогава. Може би защото сега противниците ни са други. А и мислим различно за нещата от живота. Борим се срещу нови призраци, а тогава призракът като че ли беше предимно един и общ – догматизмът, примитивните представи за изкуството единствено като инструмент на политическата пропаганда. Дори хора с различни възгледи бяхме единни в преодоляването на тази идеологическа бариера. Не казвам съпротива, а преодоляване.

Бях участник в Съпротивата и знам, че след нея настъпи следващият етап – на преодоляването. И това време отмина, но в крайна сметка – като обръщам поглед назад към последния четвърт век, не знам кой кого е преодолял. Май че ние се оказахме преодолените. Както се казва – прецаканите!  И не за първи път. Така бяхме прецакани и ние, партизаните, участниците в Съпротивата през Втората световна война. При втория опит за промяна, след ноември 89-та, отново се оказахме в капана на илюзиите си. Сега, да съм жив и здрав, очаквам следващото ни национално прецакване. Ако не успея, вие ще го преживеете.

– Какво очаквате да се прецака сега?

– О, това само Ванга би могла да знае. Но новата история на България е верига от измамени надежди. Впрочем, цялата човешка история е такава, но тук особеното е, че ние сами и взаимно хубаво си подлагаме крак. Другаде най-често една държава прецаква друга. По българските земи не се нуждаем от външна помощ.

– Преживял сте много по-сериозни неща от това, което днес наричаме криза. Оптимист ли сте?

Анжел Вагенщайн на трибуната на първия свободен митинг на 18 ноември 1989 г. Зад него от ляво на дясно се виждат Петър Слабаков, Радой Ралин и Петър Берон. Снимка: Иван Бакалов

– Светът и днес няма да загине. Но според мен сега сме свидетели на най-дълбоката глобална криза на капитализма. Човечеството надживя кризата на това, което се наричаше „реален социализъм”, осмисли крушението на тази държавна система. Рухна  системата, а не социализмът като всеобхватен проект за едно ново устройство на света. Призракът, който бродеше из Европа, както пише Маркс, ще продължи да си броди и да оказва влияние върху умовете и надеждите на хората. Доказва го фактът, че днес Европа се обявява за социален континент. Всички правителства – леви или десни, говорят за социални политики. Тази думичка „социални” не е паднала от небето, не ни е току-така подарена. Тя е резултат от много битки, включително и от съществуването на един свят, който се наричаше „социалистически” и упражняваше своя натиск и влияние.

Така че планетата ни ще продължи да се върти въпреки  дълбоката криза на самата ни цивилизация. И това се отразява върху всеки атом от  битието ни. Колкото и да е странно, кризата в автомобилостроенето, във външната търговия, в курсовете на долара или днешната уникална криза, в която държавната машина на САЩ се самоуволни, са показатели за този износен капиталистически модел на обществено устройство, с отдавна изтекъл срок на годност. И това неминуемо резонира върху изкуството. Пределната комерсиализация на киното стигна до непоносими граници. Достатъчно е да включите на който и да е български телевизионен канал, за да ви обгърнат непрекъснатото насилие, кръв, екшъни и чалга. Надявам се това поне да породи носталгии по голямото и чисто кино, по голямото некомерсиално изкуство, театър, литература.

– Смятате ли все пак, че днес сме по-свободни?

– Мисля, че днес патриотизмът често се бърка с патриотарството на шумни бабаити, свободата с безотговорна слободия. Силно се съмнявам в много от елементите на това, което лекомислено наричаме демокрация. Още не можем истински да формулираме нито свободата си, нито отговорностите, които следват от нея. Не осъзнаваме нейния истински и дълбок смисъл – това, че тя е изключително сложен елемент от конструкцията на едно общество, а не лост за разрушаването му. Не е толкова просто като това едни да отидат на площада да викат „против”, а други –  „за”. Ако с това се изчерпва свободата, можем и без нея.

Писал съм на тази тема и не мога да намеря отговора за сложните формули и взаимозависимости между свободата и не-свободата. Още не сме се научили на това изкуство, което далеч не е така елементарно. Затова и елементарно обсъждаме и осъждаме, анализираме и демонизираме времето на социализма. То не е просто време, много сложна и вътрешно противоречива и нееднозначна е неговата конструкция. Който я опростява и  свежда само до простаците и цензурата, няма да разбере защо тогава беше възможен филм като „На малкия остров” у нас, разцвета на цели национални кинематографии вътре в социалистическата система, или появата толкова забележителни произведения на литературата и изкуството у нас и недалеч от нас. Докато сега, в условията на това, което наричаме „свобода” сме потънали до гуша и в чалгата на времето, и в други тежки зависимости.

Не знам, при социализма може би самото преодоляване на всевъзможните препятствия пред изкуството, да пораждаше енергии, които днес уви нямаме. Да вземем романа „Тютюн”, например. И той трябваше да преодолее стереотипите на времето. Уж беше спрян, уж беше скрито публикуван, а изведнъж за него се застъпи не друг, а Вълко Червенков. Диктаторът излезе във вестник „Работническо дело” да защити книгата. Между другото от всички диктатори Вълко Червенков беше най-културният и просветеният. В момента драмата на България е в неразбирането и злоупотребата с понятията, а не със самата свобода. Нея всъщност я няма. Голямата свобода я няма, а и никога не сме я имали. Виждам как ние почти сме убили или най-малкото изопачили дълбинните понятия – свобода и демокрация. Но не съм сигурен, че и положението в Европа е много по-различно от нашето, а аз познавам Европа и то много добре. Там нещата са, как да кажа – омекотени: май че ситите нации по-малко се вълнуват от тези проблеми.

– Вие сте видял няколко коренни промени в обществения строй. Има ли нещо революционно в настоящите протести?

– Това, което се случва по улиците на София, силно ме вълнува. Но не съм сигурен, че е раждането на гражданското общество. Това го твърдят хора, които не познават историята. Такъв тип „гражданско общество” е имало и през 1905 г. в Русия. Поп Гапон тогава също е водил ей такива по улиците. А когато в Либия тълпи демонстранти искаха смъртни присъди за нашите медицински сестри? Не правя преки паралели, но хора, хукнали по улиците с искане за смъртни присъди, оставки или например повярвали, че е настъпила арабската пролет, още не са гражданско общество.  Не е гражданско общество да се буниш и искаш без да знаеш какво точно и защо го искаш. Лично аз не харесвам нито протестите, нито контрапротестите. И двете носят спонтанно лекомислие, спонтанна суета.

Сега е много лесно да се самообявиш за революционер. За да правиш революция, обаче, е много важно какво си сложил на кантара – какво си готов да пожертваш. Никаква жертва не е да се лишиш от бирата. Още повече на тези демонстрации и от нея не те лишават. Това не е никакъв подвиг. И двете страни демонстрират една мнима гражданска съвест. Сред тези, които са против правителството, има всякакви хора.

Разбирам онези от ГЕРБ, които нелегално са се промъкнали там, но крият пристрастията си. И аз някога съм бил нелегален деец. Само че навремето ние рискувахме главите си, а днес те не рискуват чак толкова много, но все пак тайно да подкрепяш някого е романтично. Особено ако инатът ти влезе в „Гинес”! Браво и на тези с автобусите, които крият, че БСП им ги е платило! Браво, защото и те се държат като нелегални дейци с мисия, почти партизани. Героична страна, пълна с нелегални дейци! Разбирам ги.

Разбирам и тези, на които се плаща, за да седят на Орлов мост и да го запушват. Вършат си работата момчетата. Може да са и безработни, а с тези пари ще си купят по бутилка бира! Чудесна е и инициативата на онези, които сутрин отиват да пият безплатно кафе. Та това е първата крачка към комунизма – безплатното кафе! Затова също са ми приятели. Единствените, които не разбирам, са тези, които надуват вувузелите с твърдението, че са красиви, умни, добре платени, но мразят безплатно. Чудя им се на акъла. Защо си губят времето да правят безплатно глупости? Запомнил съм и датата 14 юли на площад „Независимост”, понеже съм силно свързан с Франция. Това е денят на Френската революция, но не знам дали нашите революционери тук помнят, че на следващия ден тя има второ действие. То се нарича гилотина. И под нея подлагат глава нерядко и самите революционери !

– Как се отнасяте към една фраза, която се крещи по площадите – „червени боклуци”?

– Казах го и в предаването на Петър Волгин, ще го повторя – аз съм червен боклук. Моят приятел Валери Петров също е червен боклук. Моята много близка приятелка, която неотдавна ни напусна, Леда Милева, е червен боклук. Нейното Зайченце бяло, с което са расли тези, които днес крещят по площадите, също е червен боклук!

Всъщност кого оскърбяват те? До голяма степен оскърбяват тези, които им осигуриха възможността безнаказано да надуват вувузели. И за нас – червените, някога имаше боклуци. Ние се съпротивлявахме и бих си позволил да кажа, че се съпротивлявахме ние, а не тези от площада или техните бащи. Тъкмо заради тази съпротива рухна конструкцията на тоталитарния социализъм без да се пролее и капчица кръв. Не благодарение на мъдростта и прозренията на онези, които сега ни наричат червени боклуци.

Червени боклуци се съпротивляваха на тоталитаризма. Те се чувстваха измамени и не приеха онази система. Без това да е подвиг, от дванайсетимата, които се срещнаха и осведомиха президента на Франция Франсоа Митеран за положението с човешките права и демокрацията в България десет месеца преди промяната, деветима бяха червени боклуци. Трябва да се внимава с подобни епитети! По времето на социализма също се използваха невнимателно такива силни думи. Наричаха хора „фашисти” и „народни врагове”, просто защото имаха други възгледи. Склонни сме да постъпваме така и днес, и сега трудно понасяме хората с различни от нашите възгледи. Затова сме една наистина тъжна страна, със склонност към саморазграждане.

Част от това интервю е публикувана и във в. „Галерия“

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.