Криминалната поредица за комисаря Монталбано излиза на български
Поредицата с комисар Монталбано излиза на български. Тя включва двайсет книги, преведени на 32 езика. Романите и разказите с прочутия герой са филмирани в най-популярния италиански криминален сериал, излъчван в 65 страни.
„Формата на водата“ е първият роман с комисаря Монталбано, който пуска издателство „Книгопис“. В него има всичко за един хит от криминалния жанр – обаятелно ченге, интрига, напрежение и неочаквана развръзка. Както и типичните за Монталбано изкушения: красивото женско обкръжение и изтънчените кулинарни удоволствия.
Влиятелен политик е намерен мъртъв в колата си, изоставена в местност с лошата слава на публичен дом на открито. Медицинското заключение е категорично: естествена смърт, но комисарят Монталбано иска разследването да продължи още няколко дни. Макар че, когато разгадае цялата истина, част от нея ще запази само за себе си.
Авторът Андреа Камирели е доайенът на съвременната италианска литература. Написал няколко исторически романа и множество разкази, но е най-известен като създател на колоритния комисар Монталбано. Роден в Сицилия , писателят използва в книгите си местния диалект, изпъстрен с нови, измислени от него думи.
Освен с литературното си творчество Андреа Камилери е известен и с работата си в киното и театъра. Писателят е вече 88-годишен, но продължава да пише и да участва в културния живот на Италия. Сред многото отличия на Камилери са Орденът за заслуги към Италианската република и наградата „Дагър“ на Асоциацията на криминалните писатели.
Ето откъс от романа:
Лампите бяха угасени, а стъклената входна врата залостена. Монталбано беше избрал точно деня от седмицата, когато барът в Маринела почиваше. Паркира колата си и зачака. Няколко минути след това пристигна двуместен автомобил, червен и плосък като риба камбала. Ингрид отвори вратата и слезе от него. Въпреки слабата светлина от уличната лампа комисарят видя, че тя е по-красива, отколкото си я беше представял. Носеше прилепнали дънки, които опасваха много дългите є крака, бяла разгърдена риза с навити ръкави и сандали, а косите є бяха събрани на кок: същинска жена, слязла от корица на списание. Ингрид се огледа наоколо, забеляза загасените светлини на заведението и равнодушно, но със сигурна крачка се насочи към колата на комисаря, наведе се и му заговори през отвореното прозорче:
– Видя ли, че имах право? Сега къде отиваме, у вас ли?
– Не – каза разгневено Монталбано. – Качвайте се.
Жената се подчини и веднага автомобилът се изпълни с парфюма є, който беше вече познат на комисаря.
– Къде отиваме? – повтори тя, но вече нито се бъзикаше, нито се шегуваше и като една истински расова жена беше забелязала нервността на събеседника си.
– Имате ли време?
– Колкото искаш.
– Да отидем тогава на едно място, на което ще се почувствате удобно, защото вече сте били там.
– А колата ми?
– След това ще минем да си я вземете.
Потеглиха и след няколкоминутно мълчание Ингрид му зададе въпроса, с който трябваше да започне в началото.
– Защо искаше да ме видиш?
Комисарят обмисляше идеята, която му беше дошла на ум, казвайки є да се качи при него в колата; хрумването му беше точно като на ченге, какъвто той си оставаше винаги.
– Исках да ви видя, за да ви задам няколко въпроса.
– Слушайте, комисарю, аз говоря на „ти“ на всички и ако ти ми говориш на „вие“, ме поставяш в неудобно положение. Как ти е името?
– Салво. Адвокат Рицо каза ли ти, че сме намерили огърлицата?
– Каква огърлица?
– Как каква? Тази със сърцето, обсипано с диаманти.
– Не, не ми е казал. А пък и аз нямам връзка с него. Със сигурност трябва да го е казал на съпруга ми.
– Би ли ми задоволила любопитството: ама ти да не си свикнала да губиш и да намираш бижутата си?
– Защо?
– Как защо, казвам ти, че сме намерили огърлицата ти, която струва стотици милиони, а ти го приемаш, без да ти мигне окото.
Ингрид се засмя глухо.
– Проблемът е в това, че не ми харесват. Виждаш ли? – показа му ръцете си. – Не нося пръстени, дори халката от сватбата.
– Къде загуби огърлицата?
Ингрид не му отговори веднага.
„Преговаря си урока“, помисли си Монталбано.
След това жената започна механично да му говори, а фактът, че беше чужденка, не є беше от полза, за да го излъже.
– Бях любопитна да видя този Èгрек…
– Егрèк – поправи я Монталбано.
– …за който бях чувала да се говори. Убедих съпруга си да ме заведе там. Слязох, направих няколко крачки, но бях почти нападната, уплаших се, като отделно от това се боях съпругът ми да не започне разпра. Тръгнахме си. Вкъщи забелязах, че ми липсва огърлицата.
– Как така, въпреки че не ти харесват бижута, точно тази вечер си я беше сложила? Не ми се струва твърде подходяща за ходене на Егрека.
Ингрид се подвоуми.
– Носех я, защото следобеда бях с една приятелка, която искаше да я види.
– Слушай – каза Монталбано, – трябва да те предупредя, че говоря с теб винаги като комисар от полицията, но неофициално, добре ли се изразих?
– Не. Какво означава неофициално? Не знам тази дума.
– Означава, че това, което ще ми кажеш, си остава между нас. Защо съпругът ти е избрал точно Рицо за свой адвокат?
– Не е ли трябвало?
– Не, поне от логическа гледна точка. Рицо беше дясната ръка на инженер Лупарело, тоест на най-големия политически противник на твоя свекър. Впрочем ти познаваше ли Лупарело?
– Само по физиономия. Рицо винаги е бил адвокат на Джакомо. Аз обаче не разбирам нищо от политика.
Опъна дъгообразно ръцете си назад над главата.
– Отегчавам се. Жалко. Мислех, че срещата ми с полицай ще е по-възбуждаща. Може ли да знам накъде отиваме?
Още дълго ли ще пътуваме?
– Почти стигнахме – каза Монталбано.
Едва подминали завоя Санфилипо, и жената започна да става нервна, погледна един или два пъти с ъгълчето на окото си комисаря и промърмори:
– Виж, тук по тия места няма барове.
– Знам – каза Монталбано и като намали скоростта, се протегна и взе дамската чанта, която беше сложил зад седалката, на която сега седеше Ингрид. – Искам да видиш нещо. – И я остави на коленете й.
Жената я погледна и остана наистина изненадана.
– Как така е при теб?
– Твоя ли е?
– Разбира се, че е моя, гледай, това са моите инициали! – Виждайки, че двете букви липсваха, остана още поозадачена. – Може да са паднали – каза полугласно, но не беше убедена. Започваше да се губи в лабиринт от въпроси без отговор и в този момент беше видно, че нещо започва да я притеснява.
– Твоите инициали са все още тук, но не можеш да ги видиш, защото сме на тъмно. Откъснали са ги, но са се запазили отпечатъците им върху кожата.
– Ама защо са ги махнали? И кой го е направил? – попита, а в гласа є прозвуча нотка на безпокойство.
Комисарят не й отговори, но много добре знаеше защо е направено – точно за да го накарат да повярва, че Ингрид се е опитала да направи чантата си анонимна. Бяха стигнали до мястото, от което коларският път тръгваше към Капо
Масария, и Монталбано, който се беше засилил, все едно щеше да продължи направо, изведнъж рязко нави волана и пое по него. В един момент, без да каже нито дума, Ингрид отвори вратата, ловко скочи от движещата се кола и се втур-
на да бяга между дърветата.
Комисарят, проклинайки, натисна спирачката, изхвърча навън и започна да я преследва. След няколко секунди си даде сметка, че никога няма да може да я настигне, и се спря нерешително, но точно тогава я видя да пада. Когато застана
до нея, тя вече се беше опитала, но не беше могла да се изправи, за да му избяга, затова се наложи да прекъсне монолога й на шведски, който красноречиво изразяваше страха и яростта й.
– Върви по дяволите! – каза тя и продължи да масажира десния си глезен.
– Ставай и не прави повече щуротии!
Накрая с мъка се подчини, като се подпря на Монталбано, който стоеше неподвижен до нея, без да є помогне.
***
Градинската врата се отвори с лекота, но входната оказа съпротива.
– Дай на мен – каза Ингрид. Беше го последвала, без да направи нито жест, напълно безропотно, но пък си бе направила собствен план за отбрана. – Така или иначе, вътре няма да намериш нищо – каза му на прага с предизвикателен тон.
Запали самонадеяно лампата, но като видя мебелите, видеокасетите и перфектно подредената стая, не успя да прикрие изненадата си и една бръчка проряза челото й.
– Бяха ми казали… – успя да се удържи и млъкна, повдигна рамене, погледна Монталбано, очаквайки той да направи нещо.
– В спалнята – каза комисарят.
Ингрид отвори уста, беше на път да каже някаква нецензурна фраза, но смелостта я напусна, обърна му гръб и, куцукайки, се отправи към другата стая, запали лампата,
този път без да демонстрира никаква изненада, защото вече очакваше всичко да е подредено. Седна на ръба на леглото.
Монталбано отвори лявото крило на гардероба.