„Постепенната революция“ на Турция

в. Тудейс заман

Ердоган говори пред привърженици в Диарбекир. Снимка: заман

Когато турският премиер Реджеп Тайип Ердоган оповести последния си пакет с демократични реформи ултранационалистическите групи го обвиниха в измяна на ценностите на основателя на републиката Мустафа Кемал Ататюрк, докато кюрдските националисти изразиха разочарование от „непълнотата“ на пакета. Тези полярни реакции не са нещо ново. По време на управлението си Ердоган е упрекван от трите опозиционни партии заради това, че осъществява твърде много реформи, а от турските малцинства и гражданските организации за това, че прави твърде малко.

Ердоган обаче умело навигираше тази трудна политическа среда с предпазлив стил на реформи, който има за цел постигане на консенсус чрез компромиси. Неговите постепенни, но последователни усилия успяха да мобилизират консервативните му поддръжници да подкрепят прогресивната промяна. Всъщност поддръжниците на Ердоган (често описвани като ислямисти от западните медии), а не прозападните секуларисти бяха тези, които подкрепиха връщането на собствеността на немюсюлманските фондации, конфискувана от републиканския режим.

Още повече Ердоган и неговите съюзници подкрепиха по-строгите наказания за престъпления от омраза срещу евреи, християни, алевии и кюрди. Всяка демокрация има нужда от подобна тактика.

Когато обаче става въпрос за реформиране на арабския свят западните наблюдатели обикновено казват, че реформаторите трябва да бъдат революционери, да демократизират системите бързо, без да се притесняват от опасенията и страховете на другите. Ако политическата система на страната не е податлива на подобна трансформация, чуждите сили дори може да опитат да я демократизират насилствено.

След революциите в рамките на Арабската пролет например, Египет и Тунис се очакваше да бъдат всеобхватно трансформирани за месеци. От египетския президент Мохамед Морси бе поискано да премахне напълно институциите и ценностите на режима на Хосни Мубарак и същевременно да се захване с проблемите, свързани с отдавнашните икономически и социални недоволства, които подкладиха народния бунт. Фактът, че той не направи това, се смята за една от основните причини за отстраняването му от власт по-малко от година, след като пое президентския пост.

Демократизацията на Турция под управлението на Ердоган предлага не толкова вълнуващ и революционен път, тъй като зависи от ограниченията на многопартийната избирателна система, на конституцията и от общественото мнение. Въпреки това за десетилетие, с усъвършенстването на демокрацията на Турция, бяха подпомогнати усилията за слагането на край на дългогодишния кървав конфликт на правителството с кюрдските сепаратисти.

Ердоган е достатъчно благоразумен, като опитва да реформира много институции, без да подронва достойнството на сегашното им ръководство. Подходът му – да убеждава бюрократите, лидерите на опозиционните партии и обществото да подкрепят постепенните реформи, може да изглежда, че отразява предпазлива консервативна боязливост, но това осигури дългосрочния успех на правителствените му мерки.

Например електоратът на Ердоган трябваше да чака почти десет години преди жените да получат отново свободата да носят ислямски забрадки в държавните институции. По подобен начин дискриминационната политика срещу кюрдското население в Турция постепенно бе променена. Кюрдите сега могат да говорят на родния си език в медиите и в частните училища, а в държавните училища кюрдският е свободноизбираем предмет. През 80-те години Ердоган можеше да бъде арестуван само заради предлагането на някои от реформите, които правителството му осъществи през последното десетилетие.

Със сигурност реформите са и винаги ще бъдат подложени на остра критика от стария кемалистки елит, който не изменя на традициите на светската република, и от кюрдските националисти, които опитват да елиминират от политическата култура всички изразявания на турската национална идентичност. Дори и така да е, последните проучвания на общественото мнение сочат, че над 50 процента от избирателите в Турция подкрепят все още изключително спорните реформи на Ердоган.

Политическият стил на Ердоган отхвърля и наследството на епохата на Студената война за идеологически конфликти, и ислямистките възгледи за максималистка социална трансформация. Искането за незабавна всеобхватна демократизация или социална трансформация не отговаря на историята, ценностите и предпочитанията на страната.

Схващането, че мюсюлманските страни са склонни да стават жертва на деспотизма и няма да реформират политическите и икономическите си системи, частично отразява наследството на колониализма. Европейските сили, убедени, че от тях зависи „цивилизоването“ и модернизирането на мюсюлманските страни, игнорираха възгледите на колонизираните. Когато представителите на западния елит похвалиха радикалните реформи на Ататюрк, те показаха „снизходително“ учудване, че турците мюсюлмани могат да приемат подобна всеобхватна програма за реформи; имаше и ориенталистки скептицизъм, че той (Ататюрк) ще може да ги извърши.

Ердоган никога не е опитвал да бъде радикален реформатор в традицията на постколониалните мюсюлмански лидери като египетския президент Гамал Абдел Насър и първия президент на Индонезия Сукарно. Той се придържа към логиката на реформи, които е възможно да бъдат извършени при многопартийна демокрация и вярва в ключовата роля, която диалогът и компромисът имат за осъществяването на истински напредък.

В регион, разкъсван от етническо и сектантско разцепление, както и от конфликтни политически планове, стилът на Ердоган за демократични реформи предлага по-малко радикална, но в крайна сметка по-ефективна опция. Може би този начин на предпазлив и постепенен реформизъм е това, от което арабският свят има нужда, ако възнамерява да намали собствената си поляризация и конфликтите.

БТА
*Ертан Айдън е съветник на турския премиер Реджеп Тайип Ердоган

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.