„Рицарите на празната чаша” – за ценителите на добрия хумор
Хуморът е общо взето дефицитен в българската култура, особено добрият хумор, който не е нито назидателен, нито дидактичен (това по принцип са претенции на сатирата), а по-скоро добродушно самоироничен и породен от дистанцирано вглеждане в парадоксите на собственото битие. Когато се появи такъв текст, той обикновено лесно си намира и предани читатели. Изглежда такава ще бъде и съдбата на повестта (или краткия роман) „Рицарите на празната чаша” от Костадин Костадинов, който от миналия месец е на пазара. Авторът описва живота в крайграничното село Църнокучево с неговите колоритни обитатели, техните нрави, житейски заблуди и инерции, с безпътния им и тъжен, но заедно с това будещ несдържана веселост начин на живот. В разказа има всичко, което да направи една история увлекателна – има малки и по-големи душевно-битови драми, ловни истории с мечка, убийство, любов, коварство, безутешно пиянство и всичко това сръчно е заплетено в динамично развиваща се фабула. Крайграничното село, някъде на западната граница на България, всъщност е метафора на граничото време, в което живеем, с неговите ценностни колизии, надежди и илюзии. Поради което разказът е в някакъв смисъл универсален за станалото и ставащото в България през последните две десетилетия. Костадинов е сладкодумен разказвач с изострен усет за детайла, за парадокса и за комичното в характерите и ситуациите. Вкусът му към фините и дори „филигранни” сравнения на моменти придава една подчертана плътност на текста, но въпреки това книгата се чете леко и с удоволствие. Като дух и настроение хуморът на Костадинов напомня за „Клошмерл” на Габриел Шевалие, а също и за „Приключенията на Иван Чонкин”. Със сигурност смехът в книгата е също толкова изобилен и заразителен. Не я пропускайте.
Случаят Църнокучево
В Църнокучево пиянството беше основният вид религия, а пръцоката – най-важната християнска ценност, съответно алкохолиците – най-често срещаният вид поклонници. Тук не просто трезвеността, а дори моментната трезвост изглеждаше като кон в асансьор. Нея църнокучевци никога не прощаваха и не биха простили. Където и да отидеше, единственият въздържател и сред мъжете, и сред жените – Тонче Затворенио цикъл, бивш военен от контраразузнаването, сега офицер от запаса, председател и единствен член на местната задруга на пчеларите, бивш отечественофронтовски деятел и настоящ представител на неправителствения сектор, виден селски теоретик, изглеждаше като “вдовец у оро” – обект на всеобщи подигравки и подмятания. Изглеждаше странно, никой не го харесваше, включително жените на пияниците. Макар потърпевши, ако имаха възможност, пак биха си избрали “некой, кой пие”. Все пак всяка жена иска мъж, не мухльо. И не за друго, а защото на въздържателите не можеше да се има доверие.Виж Тонче ?и ще ти стане ясно. Всъщност обществеността смяташе, че въздържанието е невъзможно по принцип. Дори екоактивистите, които чрез Брато методично и търпеливо изследваха възможността да се преживее без вода и храна, така и не разбраха, че са направили своето откритие – без ракия не можеше. Тук 53 не пиеха само онези, които бяха с единия крак в гроба. Но дори те, отказали се от всичко, пиеха няколко глътки дневно като израз на последна надежда. А тя никога не е напразна. Мире например, след като прекара три инфаркта, се закрепи именно с ракия. Сега казанът му пушеше денонощно, а той самият твърдеше, че е жив единствено заради “пиеньето”.
– Бог да те пази! – отвръщаше Джак вместо довиждане, винаги само с това съкровено пожелание. Казваше го възторжено като помазан и знаеше, че Бог пази чрез пиянството.
За човек, далеч от апостолицизма, заложил всичко на марксическите науки и най-вече на политикономията, бивш страстен пропагандатор на пролетарската идея, Затворенио цикъл приемаше доста тежко отношението към себе си. Повтаряше, че е учил две и половина години “више”, и беше убеден, че това го извисява над низшите духом оцетарки. Отнасяше се високомерно към църнокучевската простащина, която беше като калта – просто имаше способност да прониква навсякъде. Като всеки ортодоксален комунист той, разбира се, беше и ортодоксален хуманист и често казваше неща, които Джак бръщолевеше само пиян. Например, като привършеше аргументите, обикновено ни в клин, ни в ръкав, ревваше гороломно: “Ленин е жив!”, и се оглеждаше като лудата краварка, с тази разлика, че в нейните очи липсваше познатият издайнически блясък. В подобни случаи Джак просто казваше: “Хайл Хитлер!” Затворенио цикъл беше луд по Ленин дотолкова, че през седемдестте на миналия век, в разцвета на ленинизма, беше измислил спалня размер “три персона” – триместна семейна спалня, която бе нарекъл “Ленин между нас”. Това даде повод на някои изследователи да предположат, че става дума за църнокучевска тройка, която за разлика от шведската изглежда доста идеологизирана, каквото и да означава това.
Измислиха прозвището му в дебрите на зрелия социализъм, когато бил известен с навика си да повтаря: “Да доведем нещата докрай”. Повтарял го като мантра, макар реденето на мантри да противоречало на комунистическите му убеждения. Докато работел в стройрайона (всъщност говореше се, че работил за ДС), се наложило домостроителният комбинат да бракува стотина нестандартни панела. И тогава нашият, какъвто си е отворен, пресрещнал директора, намигнал му и ентусиазирано казал:
– Доведохме нещата докрай, а, другарю директор! Минахме на затворен цикъл!…
Приклещен до цокъла, ръководителят не разбрал забележката, а оня, след като го погледнал така, сякаш търси бялото в очите му, бодро пояснил:
– Ами вземаме песък от реката, леем панелите и после затваряме цикъла – изхвърляме панелите пак у реката…
Директорът изсумтял и го уволнил на секундата. Всевластната служба, за която се шушукало, че работи, не казала гък. Вечерта, когато влязъл в кръчмата, някой се провикнал:
– Я глей, Затворенио цикъл иде! – и прякорът си останал.
Беше досаден като самата неизбежност. В него природата бе събрала на едно място две от най-стряскащите неща на света – съвестта и глупостта. Ефектът беше очевиден. Може би затова жените в селото го наричаха просто Тонче Цикъла – име, което показваше отношението им към неговата личност чрез онова интимно, отдавна отминало и събуждащо неприятни спомени събитие. Някога то ги влудяваше с редовността си, сега Бог бе възложил тази мисия на Тонче. Ако жените могат да бъдат категорични в нещо, то това е отношението им към мухльовците. Неговата, впрочем, мислеше същото.
Когато валеше, тревата по билата подгизваше и ги превръщаше в хълмисти реки. Сълзите на Създателя претенциозно потичаха надолу към онези, които според него не изглеждаха щастливи. Което си беше чиста истина. Шишето с ракия не помагаше. Нещата не се променяха и когато шишетата станеха две, три и повече. Дори когато църнокучевци, топнати в нетрезвото си щастие, се докарваха да изглеждат като преместили канара, Бог пак не им вярваше. Всъщност беше взаимно – те също не му вярваха. Но докато те нехаеха за неговото, тяхното неверие го побъркваше. Напоследък обаче се побъркваше повече от внезапната си загриженост за ония, за които доскоро не му пукаше. Сън не го ловеше. Съвестта му не намираше утеха. Въпросите летяха като безсънни прилепи из безкрая на свръхсъзнанието му, но дори то не намираше отговор на връхлитащите въпроси:
– Защо тия църнокучевски пияници не излизат от ума ми? Ще ме уморят тия тъпанари! Въобще, що за повелител съм, щом хората не вярват в мен, а аз не мога да променя нищо…
Накратко, Бог се притесни, че ако нещо стане с хората, няма да има кой да го почита.
Някога в седемдневния хазарт на Сътворението ръсна и разхвърли църнокучевското семе из долчинките, баирищата и сокаците. То така си и остана – разпиляно като шепа фасул върху цедилка. Сега дори той не можеше да каже къде е началото и къде – краят на селото. Историята му беше горе-долу същата. В нея след крехките надежди следваха конкретни, наредени като в броеница разочарования, които също никой не знаеше кога са започнали и кога ще свършат. Беше изгубил дребните монети, с които хората можеха да си откупят малко късмет. Пропилян още в началото, шанс за осребряване не се виждаше. И сега тия нещастници се бяха заврели като песъчинка във Всевишното око. То сълзеше от неприятното усещане за зле свършена работа. Не можеше да преглътне яростта, с която църнокучевци лаеха насреща му. Ако беше някой простосмъртен, би се помолил, но на кого да се моли – нали той беше самият Бог.
Дал богатствата другаде, тук май претупа нещата. Нормално бе при това бързане да оплеска всичко. Какво са седем дни, да направиш нещо свястно! А дори той, който имаше всичко, нямаше право на втори опит. Стореното – сторено, трябваше да оправи работата. Но как да даде малко разум на ония, които се пазеха от него като змия от таралеж!
Истината е, че не беше особено придирчив, когато захвърли църнокучевските къщурки връз това пусто и откъснато краище, само на няколко километра от Жеравино, дето от столетие животът и смъртта си играеха на жмичка. Лекомислено превърна тази нищо и никаква точица във фокус на завоевателските интереси. Сам не знаеше защо погуби седемдесет и седемте църнокучевчета, тръгнали като на гурбет, в онази безсмислена война. Обеща им слава и богатства, а ги вкара в месомелачката. Върна живи само по-старите. Младите така си отидоха, за едното нищо. А и тия, дето се върнаха, голям гурбет направиха, няма що. Дойдоха си пеша, голи и измършавели като скакалци. Съвкупната плячка беше една трийсеткилограмова верига, която Ценко Чергаро донесе на гръб чак от Ниш. Чергарето бяха такива – носеха със себе си онова, което имаха. Оттам идеше и името им. Първият Ценко дошъл по тия места само с една черга, която носел навсякъде. Тя, така да се каже, била и къща, и ложе, и софра. Та с тая верига правнукът щял да си връзва воловето. Докато воювал обаче, те измрели. Като нямало какво да я прави, за да не стане зян, започнал да връзва с нея кучето. Понеже била бая тежичка, горкото животно по цял ден лежало, без да може да я помести. На мъките му сложил край старият Цар – на ЦЎро дедо му, който един ден свойски я конфискувал. Бил същият като сегашния – където и да идел, вземал каквото поиска.
– Що ти е тая верига, като немаш волове – попитал.
– Вразувам кучето с нея – плахо отговорил Чергаро.
– Я воловето с конопено въже вразувам, а ти това маленко кутре – с верига.
И днес царете не си поплюват, а дъртият бил по-лош и непредавен от глиган. Ценко знаел, че решава всичко с бой и дори не гъкнал, когато старият Цар грижливо освободил бедното животно, увил веригата около ръката си и си тръгнал, без да каже и дума повече.
Местните никога не простиха на Бог, че остави децата им да потънат в забрава. Веднъж даже чул как някой го нарече “копеле”. Оттогава все го ругаеха. Впрочем, щом ругаеха дори него, нищо чудно, че и дивото забутано място, където живееха, наричаха с дума, която също звучеше като ругатня – ендък. Съвестта гризеше Всевишния мозък. Нямаше сили да направи обичайното – да замахне с Божествената си ръка и да затрие селцето. Вместо това несвойски реши най-накрая да направи нещо различно, но не знаеше какво – липсваха му навици за позитивно мислене.
На Господ не му трябва да разбира от физика. Ето защо не знаеше онзи основополагащ закон, според който всяко действие среща равно по сила противодействие. Не знаеше и друго – църнокучевци бяха самото въплъщение на съпротивата срещу всичко, което можеше да бъде определено като усилие. За тях то беше нещо излишно и вредно, затова не просто срещаше противодействие, ами оставяше впечатление, че противно на физичните закони, дори бе по-силно.
Тукашните не можеха да решат дали попадането в самия ъгъл на света е шанс или не. От години чуденето по този въпрос продължаваше. Едно беше сигурно – фразата “да се родиш с късмет” не бе измислена по тия места. Никой не се питаше защо не е случил на по-богата земя, по-чиста вода, по-свестни управници. Никой не хранеше надежди да случи на роднини, още по-малко – на съседи, защото е всеизвестно, че на света няма жив човек, който е имал късмет с тях.
Както никой не може да обясни защо Жеравино беше Жеравино, така и никой не би могъл да обясни защо Църнокучево е Църнокучево. Очевидното изглежда резонно, но е невярно. Първо, защото, както се знае, любимото състояние на църнокучевци – закучването, е характерно по-скоро за магаретата и второ, защото противоречеше на основното правило – тук резонното беше невярно по принцип.
Разположено по-навътре, в Църнокучево липсваше синдромът на бягството. По билата, падините, в тихите, никога неограждани дворове, властваше уютът на мързеливата уседналост. Той стопляше буковите сенки и разхлаждаше слънчевите полянки. За разлика от жеравинския ветрилник, тук беше уютно дори през зимата, а падналият сняг изглеждаше желан и съвсем на място. Беше райско място, но по тия места никой не разбираше от райските работи.
Граничната полоса беше разделила всичко наполовина – селата, махалите, нивите. Дори църквата, чийто олтар беше у сръбско, а входът – у българско землище. Ако приемем това за късмет, той беше единственият, споходил селото. Все пак инстинктът, който беше отнесъл жеравинци далеч, бе закотвил църнокучевци тук. Сякаш някой с една дума им беше внушил да открият трохите от миналото си. И те ги събираха, както се събират ядливи гъби – търпеливо, упорито и методично, със съзнанието, че макар приказно красиво, мястото си остава пустош. А когато става думи за гъби и минало, винаги съществува риск да се отровиш. Всеки црънокучевец имаше по нещо “преко граница” – я нива, станала за една нощ сръбска, я роднини, събудили се чуждоземци, гледали от другата страна на баира как други жънат имотите им.
Строени в началото на миналия век, сред шаренията от замогване, фалити и беднотия, домовете бяха белязани от устрема към войните, които по онова време били чести като епидемиите от дребна шарка. През петдесетте станали жертва на друга страшна съсипия – устрема към градовете. Останали тридесетина плетеници, продънени като върбови кошове, до една готови да паднат, килнати насам-натам, всяка със свой кют. Върху каменните им основи ги удържаше единствено гениалната конструкция – преплетени клони, замазани с говежди лайна, сплавени от неизвестна, противоречаща на рационалната механика сила. Велики в търпението си, заровили чела в прегорелите бунища, те криеха своята жилавост в празната си онемяла уста, от която стърчаха само разкривените старчески зъби на безвъзвратно отминалите радости и скърби. Някога пълните с челяд и стока дворове сега мълчаха. Изровени от дивите прасета, те свидетелстваха за опустошение, което единствено самотата може да причини. Злокобните свидетели отбелязваха един трагичен извод: войната може да бъде преживяна, комунизмът – никога. Отчаянието се бе стаило в ръждясала, заредена от спомени цев, готова да изстреля дванайсеткалибрено бренеке и да отнесе всеки недостатъчно силен мозък. А на място като това, богато на джанки и ябълки, отдадено открай време на ракията, силните мозъци бяха рядкост, да не кажем, че съвсем липсваха.
Селцето гаснеше. Плисъкът на годините отмиваше спомените от брадясалите склонове и отнасяше остатъците от изобилната някога гордост. Непроходими габеряци и гъсти като четка борови култури отделяха махалите. Сами, къщите въплъщаваха главната църнокучевска мечта – “сама каща”. Сместени насред очукани като войнишки манерки каменливи полянки със сухи натаралежени треви и дворове, които приютяваха само дивите пчели, съселите и язовците и при късмет – някоя сърна. Стопаните бяха избрали самотата по свое желание, с чувството (вярно или не), че уединението ще им донесе повече сигурност. Когато се случеше взорът да е открит, верни на принципа “да не виждат чуждата каща”, те обръщаха своята така, щото тя не просто загърбваше, ами стоеше леко надупена към комшийската. Не че не бяха любопитни – правеха го, за да се скрият от чуждото любопитство. И днес желанието им да научат онова, което става от другата страна, отстъпваше пред нежеланието други да научат нещо за тях. Подозрителността беше качеството, с което тукашните се раждаха, живееха и умираха. За тях на света нямаше друга емоция. И сега, когато всичко беше изчезнало и порутено, когато дори кокошка не претърчаше през нечий двор, тя продължаваше да гризе душите им, изпълваше всяка гънка на църнокучевския мозък, както свинската мас – пукнатините на гърнето. Накратко, недоверието беше най-важното доказателство в църнокучевската теорема.
Тонче Затворенио цикъл обясняваше църнокучевската подозрителност с махленската структура:
– Да речем, комшията иде за чаша захар и аз го видим от три километра. Да, ама не зная, че иде за захар, и докато дое, фактически цел час си мисля, че иде да ме утрепе. Отдалеко дори не мога ‘а го позная. Мислим си, че е некой шиптър, решил да бега преко граница, който ако ме види, наистина ще ме утрепе. Аз се напрегам – какво иска, мамка му. И докато дойде, съм хванал секирето. Ше си убием човеко заради една чашка захар, мамка му!
На Тонче, единствен представител на трезвата црънокучевска мисъл, можеше да се вярва. Първо, той единствен в селото не пиеше. И второ, за него създаването на теории беше призвание – разбираше от всичко. Макар да го наричаха Затворенио цикъл, всъщност беше най-отвореният. Тук деляха хората на отворковци и задръстеняци, което в крайна сметка беше едно и също. Имаше и друга дума – “залупеняк” – когато някой още не се е сетил да се отвори.
Като всяка конспиративна теория и тази беше вярна. Според нея църнокучевецът се появява в която и да е случайно избрана точка като телепортиран индианец – внезапно и в гръб. Работи си някой нещо в двора и хоп – изневиделица зад него се появява някой, неподвижен и концентриран като масай преди битка, стои и чака да бъде забелязан. В подходящ момент показва, че дори може да говори, и вместо поздрав изстрелва своето: “Нищо не знам!” – ей тъй за всеки случай, като застраховка, защото всички знаят, че първи умират ония, дето много знаят.