Династията Кенеди и една библиотека като повод за български размисли
Половин век след фаталните изстрели в Далас неговият магнетизъм, чар и политическа дързост продължават да занимават както историците, така и съотечествениците му от всички поколения. Митът за една династия.
Така се случи, че преди около месец, във все оше слънчевия есенен Бостън, отидох за пореден път в президентската библиотека-музей, носеща името на Дж.Ф. Кенеди. Когато и да е в този приятен град, човек няма да съжалява, ако се отбие макар и за час в това тихо, богато на история, носталгия и култура място.
В САЩ има 13 президентски библиотеки, започвайки с тази на Хърбърт Хувър и свършвайки с библиотеката на Джордж Буш младши в Далас, Тексас. Но вероятно най-интерсната, най-посещаваната и най-интригуващата е тази на 35-ия президент на Щатите, наричан тук от почти всички Джей Еф Кей (JFK). Разположена удобно на брега на океана , с модерна сплав от бял бетон и матово-гълъбово стъкло, просторната сграда диша спокойно между тихия плисък на вълните и зеления парк (40 декара) около нея. За посетителите има огромен безплатен паркинг, входът не е скъп в контекста на американските заплати ($12), но безплатен за деца и журналисти… Архитектът И. М. Пей не е пестил нито от въображението си, нито от материалите, за да извае един дом, подходящ за „мита Кенеди“. (Може, за разлика от Колю Фичето, да е преразходвал някой пирон в повече, но няма да задълбаваме в детайли).
Библиотеката, която е
музей на личността и на семейство Кенеди,
започнало политическия си възход от Масачузетс, е изключително щедра към посетителите: 25 мултимедийни експозиции, отразяващи духа не само на Белия дом в онези 1036 дни, през които Кенеди беше президент, но и духа на Америка през 60-те години на миналия век, когато светът беше друг; когато САЩ и Съветският Съюз бяха двата военни колоса на планетата, надпреварвайки се както по мощта на ядрените си ракети и овладяването на Космоса, така и по равнището на балета и на брутния си национален продукт… И докато руснаците може би водеха в балета, американците имаха по-пълни портмонета. (Докато Баришников не отиде „оттатък“, следвайки примера на Джордж Баланчин).
Ако има „Мека“ за историците, изследващи САЩ на Двайсетия век, то тя сигурно е тук. Всички документи, свързани с президентството на Кенеди, на брат му Робърт (също убит, през 1968 в Лос Анджелис), дрехите, мисиите и амбициите на не по-малко легендарната съпруга на президента – Джаки Кенеди (по-късно Онасис); на децата им, са събрани тук. Пред вас е море от снимки, телевизионни филми, репортажи „на живо“ от покушението в Далас преди 50 години, когато президентът залитва и пада в откритата лимузина, улучен в главата; гласът на също толкова легендарния телевизионен коментатор Уолтър Кронкайт, съобщаващ за атентата, писма, книги, подаръци, получени от президента и съпругата му, невероятно богатство от „парченца история“, възкресяващо епохата на големите надежди, на голямото ядрено състезание и на най-горещите дни от времето на Студената война – Кубинската криза през 1962, когато светът е на ръба на ядрена война.
На нашите младежи днес, разпънати между чалгата, безработицата, неясното бъдеще, лъжливите политици, уличните протести и институционализираното двуличие приказката за една президентска библиотека едва ли ще им бъде много интересна. Вероятно мнозина от тях имат други ценности и други интереси. Това, което нямат, е място като това в Бостън, където да отидат след поредния протест и да погледнат историята си в очите. Както могат да го направят американските им връстници, дошли в този храм на съвременната политика. Там те има над какво да се замислят: поуките от грешките на Кенеди и илюзиите му; катастрофалният опит да свали Кастро в Куба с неуспялата военна авантюра в „Залива на свинете“ и последвалата ракетна драма със Съветите; постепенното навлизане във Виетнам, поставило началото на една тъжна и безславна страница от житието на една велика страна.
Студентите от съседния на библиотеката Масачузетски университет имат възможността да видят „на живо“ от телевизионните екрани, възкресяващи онези дни, да почувстват в какво се крие както драмата, така и величието на един от техните президенти. Те могат да седят и да размишляват там дни наред, ако искат. И да разберат, поне донякъде, откъде идва магнетичността на този човек, който още в първата си реч призова съотечествениците си да се запитат не какво страната им може да направи за тях, а какво те могат да направят за нея… Който създаде Корпуса на мира и призова младите хора на Америка да отделят част от силите си за онези страни по света, които още теглеха последиците от колониалното робство. (Нищо, че и до днес мнозина спорят за ролята на Корпуса на мира… Едва ли всички в него имат „специални мисии”…)
Кенеди беше президентът им, който
реши да изпрати астронавти на Луната
и да докаже, че Корольов и Гагарин имат също толкова талантливи и симпатични приятели – и конкуренти – отвъд океана. Жалко, че той не доживя да види триумфа на Армстронг и Олдрин в онзи величествен за човечеството ден – 20 Юли 1969, когато Луната ни стана по-близка. Но и Коперник не го доживя, както и Джордано Бруно. Важното е, че днес младите американци знаят кой е бил Кенеди, и защо не само Мерилин Монро го е харесвала… Тъжното е, че днес нашите млади хора не знаят къде да отидат, за да видят отблизо Стамболов, Захарий Стоянов или генерал Владимир Вазов, братът на народния поет, с еднакво голям талант, но във военното дело. Тъжното е, че нямаме не само Пантеон на Великите, а дори една скромна библиотека на някой от президентите ни през последните близо 70 години след Втората Световна война. Може би не само защото сме бедни, но и защото изглежда повечето ни лидери биха изглеждали твърде малки в гигантските храмове на съвременната история. Както горчиво казваше дядо Вазов, „епохата се нуждаеше от титани, а роди пигмеи“. Разбира се, той не е имал предвид днешния ни политически „елит“, който е дълбоко загрижен за благото на народа. Дядо Вазов, казват специалистите в образованието, е „стара работа“, а ние ще си замълчим деликатно и ще се върнем при Кенеди, в Бостън.
В годината когато Владимир Илич, познат като Ленин, започва Октомврийската революция в Русия, в зеленото предградие на Бостън – Бруклайн – се ражда на 29 Май (1917 година) бебето Джон, което всички започват да наричат галено Джак. Прабабите и прадядовците му по майчина и бащина линия идват от Ирландия и така един ден Джак ще бъде не само най-младият президент на САЩ (избран 43-годишен), но и първият католик в Белия дом. 4 момчета и 5 момичета огласят дома на Джоузеф и Роуз Кенеди. Емигрирали тук в края на 1840-те след големия „картофен глад“ в Ирландия (без статут на бежанци!), те бързо се замогват (има разни версии за бизнеса им) и от търговията се прехвърлят към политиката. Доста успешно, при това. Парите, успехът и славата вървят ръка за ръка, поне на този етап. Младият Джон учи в престижни училища, и естествено, завършва Харвард. Темата на дисертацията му, за кризите в Европа, превърнала се по-късно в книга-бестселър – рязко се отличава от темите на някои от нашите съвременни лидери както по обекта на изследване, така и по научната си дълбочина. По време на Втората световна война младият Кенеди е командир на торпеден катер в Тихоокеанската военна зона.
Кенеди е редовен читател на в. „Ню Йорк Таймс” още от юноша, и то не заради спортната му секция. Речите, които по-късно пише, както и езикът, с който си служи, са брилянтни, емоционални и аналитични. Прес-секретарят му в Белия дом, знаменитият репортер и коментатор на телевизионната компания Ей Би Си Пиер Селинджър си спомня, че малцина политици са умеели така магнетично да привличат както медиите, така и масите. Телевизионният предизборен двубой между Кенеди и Никсън през 1960 бележи началото на нова ера в световната политическа практика. Очарователният, остроумен и ерудиран Кенеди, макар и много млад, с лекота сразява скучния и не-телегеничен Никсън, наречен по-късно „Трики Дики“ (лъжливият Дик) заради аферата „Уотъргейт“.
Прескачаме доста подробности от биографията на Кенеди, за да кажем, че майка му Роуз внася много артистичност в ранните му години, а същото прави и съпругата му Жаклин Бувие, с френска аристократична кръв, по-късно в Белия дом. Жаклин го прави
средище не само за политика,
но и място, в което гостуват най-изтъкнатите хора на изкуството, без значение дали са от БСП, ГЕРБ или СДС. (Пардон, обърках държавата). Когато идва в Ню Йорк в онези години и вижда плачевното състояние на „Гранд Сентръл“ (Централната гара) и научава за плановете на местните власти да разрушат достолепната сграда, най-младата Първа лейди на Америка (31-годишна) започва кампания за набиране на средства, спасява сградата и днес тя блести с цялото си великолепие в сърцето на Манхатън. Дай боже всекиму да види гарата по време на Коледните празници. Там е духът на Ню Йорк, заедно с пързалката и елхата до Рокфелер Сентър.
Пак Джаки Кенеди, заедно с децата си и с Патрик Хемингуей, големият син на писателя, подемат кампания за спасяване на архива на Ърнест Хемингуей, който има опасност да изгние от влагата в кубинския дом на писателя. Те се договарят с Фидел Кастро Куба да ремонтира и да съхрани къщата край Хавана (Финка Вихия), а Джаки и Патрик убеждават „страстния читател“ и президент по онова време Джордж Буш да позволи – въпреки ембаргото – да се преговаря с кубинците за архива на Хемингуей. При цялата си сиромашия Куба наистина спасява Финка Вихия, а Буш разрешава великодушно за останалото. Така ценните архиви на Хемингуей са спасени и днес се намират в Библиотеката на Кенеди в Бостън. Това е най богатата сбирка с документи и архиви на писателя. Сигурно не е случайно, че двама толкова способни и шармантни мъже са намерили вечно убежище под един покрив.
Едно от най-въздействащите места в библиотеката-музей е кабинетът на Робърт (Боби) Кенеди, в съседство с Овалния офис на Президента. Известна е тясната връзка между Джон и Робърт, който е министър на правосъдието в кабинета на брат си (главен прокурор, по нашата преводна терминология). По-малко известен е фактът, че в дните на Карибската криза, когато не се знаеше как ще завърши тя, главният посредник между Кремъл и Белия дом е бил именно Робърт Кенеди, довереният човек на президента. Моят стар приятел и колега Евгений Станчев се беше срещал с Боби Кенеди през 1967, когато е бил стрингър за „Нюзуик“ и ми е казвал за магнетизма и на този син на прочутото семейство, който щеше да стане президент, ако куршумите не бяха го застреляли.
Мнозина вярват, че някаква
прокоба виси над семейството
Един от четиримата братя – Джоузеф – загива при самолетна катастрофа по време на Втората световна война. Джон и Робърт са покосени от куршумите. Сенатор Едуард Кенеди, най-младият от братята, умира от рак през 2009, но преди това изживява кошмара на една катастрофа край остров Чапакуидик, където загива спътницата мy, младо омиче. Синът на президента Кенеди – Джон – умира при самолетна катасрофа през 1999, едва 39-годишен. Единствено сестра му Каролин, 55-годишна юристка по образование, се радва на живота днес, след драмите с баша й, двамата й чичовци и брат й.Преди няколко дни президентът Обама я назначи за посланик в Япония. Майка й, Джаки Кенеди-Онасис, също почина през 1994.
Но да се върнем към историята.На 22 ноември 1963 президентът Кенеди беше застрелян в Далас. Лий Харви Осуалд беше арестуван и обвинен за това шокиращо убийство. Два дни по-късно Джак Руби уби Осуалд, после самият Руби умря в затвора и всичко завърши обвито в мъгла и догадки. Остана митът и легендата за един магнетичен мъж със заразителна усмивка.
Мнозина историци смятат, че Кенеди е един от най-успешните президенти на страната. Мнозина обаче го слагат някъде по средата. Други казват, че не е имал време да се изяви с всичкия си талант – и са прави. Трети внушават, че ако Кенеди беше останал жив, днес светът щеше да бъде друг. Може би? Вероятно никога няма да го разберем. Както и кой го уби.
Така или иначе, той остава един от най-обичаните, заедно с Франклин Д. Рузвелт. Мнозина го сравняват с Ейбрахам Линкълн. И двамата са убити по време на мандата си. Единият спасява Съюза след кървавата Гражданска война и освобождава робите. Вторият предвещава нови хоризонти за американското икономическо и духовно величие и започва процеса за равни граждански права на бели и чернокожи.
Студенти от близкия университет, граждани на Бостън и на света идват тук, в библиотеката, да се потопят в тишината и времето на една отминала епоха; да бъдат за час-два в компанията на един мъж, призовал съотечествениците си да бъдат добри граждани, и да вярват, че Луната – както и човещината – не е толкова далечна и недостижима. Колкото и противоречив да е бил, американците са съгласни в едно: Кенеди е част от тяхната история и никога няма да бъде забравен. А който у нас иска да се замисли над това, може лесно да го направи.