Как Мосад изнесе тайната реч на Хрушчов срещу Сталин
Книгата „Мосад. Най-великите мисии на израелските тайни служби“ на Михаел Бар-Зоар и Нисим Мишал проследява най-знаковите и най-опасните операции в над шейсетгодишната история на израелското разузнаване. Според преобладаващото мнение Мосад е най-добрата разузнавателна служба в света в наши дни. Освен това е най-загадъчната и покрита с тайнственост. За първи път българският читател ще научи истината за Мосад и ще стане свидетел на шокиращи разкрития.
Книгата разкрива подробности за появата на речта на Хрушчов в САЩ, дело на двойния агент Виктор Грайевски, който е единственият в света награден и от двете държави, в които е служил – СССР и Израел. Сред най-важните мисии на израелската тайна служба са още: залавянето на Адолф Айхман, противоборството срещу „Черен септември“, операцията „Диамант“, убийството на Имад Мугниех, един от основателите на „Хизбула“ и враг на Израел; супероръдието на Саддам; Арабската пролет, проектът „Дир ал Зур“ и много други.
В резултат на задълбочени проучвания и специални интервюта с израелски лидери и агенти на Мосад, авторите Михаел Бар-Зоар и Нисим Мишал пресъздават тези мисии с приковаващи вниманието подробности. Написана по действителни случаи, книгата ще заинтригува милиони читатели, разкривайки им тайните на Мосад. Публикувана в над двайсет страни, тя бързо се превръща в международен бестселър. Следва откъс от книгата в превод на Саша Георгиева.
А, това ли? Речта на Хрушчов…
Михаел Бар-Зоар, Нисим Мишал
Всичко започва с една любов. През пролетта на 1956 г. Лусия Барановски е влюбена до уши в красив журналист на име Виктор Грайевски. Бракът є със заместник министър-председателя на комунистическа Полша е пред разпадане и двамата почти не се виждат вече. Лусия работи като секретарка на генералния секретар на Полската комунистическа партия Едвард Охаб. Членовете на неговия екип са свикнали с честите посещения на чаровния Виктор при неговата красива приятелка. Всички знаят за чувствата на Лусия към този енергичен млад мъж. Виктор е старши редактор в Полската информационна агенция (ПИА) и отговаря за новините от Съветския съюз и Източна Европа. Той всъщност е евреин, а истинското му име е Виктор Шпилман.
Но преди години, когато влиза в комунистическата партия, негови приятели му намекват, че с тази фамилия няма да стигне далеч. Затова той я сменя и става Грайевски, което звучи като обикновено полско име. Когато през Втората световна война германската армия нахлува в Полша, той е още дете. Семейството му бяга в Русия и на косъм се спасява от Холокоста. След войната се връщат в Полша. През 1949 г. родителите на Виктор и по-малката му сестра емигрират в Израел, но той е непоколебим и пламенен комунист и остава в Полша. Възхищава се от Сталин и мечтае да помага за създаването на работнически рай на земята. Никой от приятелите и колегите му обаче, нито дори неговата възлюбена, не знаят, че в сърцето му на комунист е започнало да се прокрадва разочарование. През 1955 г. Виктор отива на гости на семейството си в Израел и вижда друг свят – свободен, прогресивен, демократичен еврейски народ, една мечта, напълно различна от онова, което му е представяла комунистическата пропаганда. След завръщането си от Израел трийсетгодишният Виктор започва да обмисля дали да не емигрира като семейството си. Една сутрин в началото на април 1956 г. Виктор, както обикновено, отива да види любимата си в кабинета на партийния секретар. В ъгъла на бюрото й забелязва брошура с червена подвързия, номер и гриф “СТРОГО СЕКРЕТНО”.
– Какво е това? – пита я той.
– А, това ли? Речта на Хрушчов – нехайно отговаря тя.
Виктор замръзва. Чувал е за речта на Хрушчов, но не познава човек, който да е чел или чул дори едно изречение от нея. Това е една от най-строго пазените тайни в Комунистическия блок. Виктор знае, че Никита Хрушчов, всемогъщият генерален секретар на Съветската комунистическа партия, е произнесъл тази реч на Двайсетия конгрес на партията, проведен през февруари предната година в Кремъл. На 25 февруари, малко преди полунощ, всички чуждестранни гости и ръководители на комунистически партии от други страни били помолени да напуснат залата. Точно в нула часа Хрушчов се качил на подиума да говори пред 1400те съветски делегати. Твърди се, че речта му предизвикала потрес у всички присъстващи. Но какво ли е казал? Според американския журналист, който първи разпространява новината на Запад, речта продължила четири часа и в нея Хрушчов описал подробно ужасните престъпления на Сталин – човекът, боготворен от милиони комунисти по света. Говори се, че Хрушчов обвинил Сталин в избиването на милиони хора. Някои шушукат, че много делегати плачели, докато слушали речта, и скубели косите си; имало припаднали, имало инфаркти, а след тази нощ поне двама се самоубили. Но в съветските медии не е публикувана и дума от разкритията на Хрушчов. Из Москва се носят слухове, части от речта се четат при затворени врати от членовете на върховните партийни органи. Но пълният текст се пази, сякаш е държавна тайна. Виктор е чувал от чужди репортери, че западните тайни служби полагат неимоверни усилия да се доберат до текста. ЦРУ дори предлагало награда от 1 милион щатски долара. Смятало се, че публикуването на текста в разгара на Студената война между Запада и Съветския блок можело да доведе до политически сътресения сред комунистическите държави и да предизвика небивала криза. Стотици милиони комунисти във и извън Русия сляпо боготворели Сталин. Изобличаването на неговите престъпления можело да разруши вярата им и евентуално да доведе дори до разпадане на Съветския съюз. Но всички усилия да се доберат до речта се оказват напразни и тя си остава загадка. По-късно Виктор научава, че Хрушчов е решил да изпрати няколко номерирани копия от речта си до лидери на комунистическите партии в Източна Европа и именно по този начин онази подвързана в червено брошура се появява на бюрото на Лусия.
Когато разбира какво стои пред очите му, Виктор Грайевски е обладан от налудничава идея. Моли Лусия да му даде речта за няколко часа, за да я прочете вкъщи далеч от шума и суетнята на кабинета є. За негова изненада тя се съгласява. Приятно є да му доставя удоволствие…
– Вземи я, но трябва да я върнеш преди четири следобед, за да я заключа в сейфа – казва тя.
Виктор се прибира и прочита речта. Тя е наистина смайваща. Хрушчов смело и безмилостно развенчава в нея мита за Йосиф Висарионович Сталин. Разкрива как, докато е бил на власт, Сталин е извършвал чудовищни престъпления и е заповядал да бъдат избити милиони. В речта се напомня, че още Ленин, бащата на болшевишката революция, е предупреждавал партията за Сталин. В речта си Хрушчов осъжда култа към личността на човека, възвеличаван като “Слънцето на народите”. Разкрива насилственото изселване на цели етнически групи в Съветския съюз, довело до безброй жертви; разказва за “големите чистки” (1936–1937), когато милион и половина комунисти са арестувани, а 680 000 от тях са екзекутирани. По заповед на Сталин от хиляда деветстотин шейсет и шестимата делегати на Седемнайсетия конгрес на партията са екзекутирани 848 души, същото е сторил и с 98 от 138-те кандидат-членове на Централния комитет. Хрушчов разказва и за така наречения Лекарски заговор – фалшиви обвинения срещу няколко еврейски лекари, които уж направили заговор да убият Сталин и други съветски лидери. Думите на Хрушчов разкриват Сталин като масов убиец, виновен за смъртта на милиони руснаци и хора от други народности, повечето от които верни на комунизма. За четири часа месията става чудовище. Речта на Хрушчов разбива и последните илюзии на Виктор по отношение на комунизма и той осъзнава, че държи в ръцете си взривно устройство, което може да пропука основите на Съветския лагер. Решава да върне речта на Лусия, но по пътя размисля и краката му го отнасят другаде – в израелското посолство. Пред уверената му походка стената от полски полицаи и тайни агенти се отваря и го пропуска да мине. След минути Виктор е в кабинета на Яков Бармор, официално първи секретар на посолството, но всъщност представител на “Шабак” в Полша. Грайевски му подава червената брошура. Израелецът я прочита и ченето му увисва. “Ще почакате ли няколко минути?” – пита той, грабва брошурата и излиза от стаята. Връща се след час. Грайевски разбира, че Бармор е преснимал речта, но не задава въпроси. Взима папката, скрива я под палтото си и си тръгва. Пристига в кабинета на Лусия навреме и тя заключва документа в сейфа. Никой не забелязва нищо, дори непланираното посещение на Виктор в израелското посолство не предизвика ничие любопитство. В ранния петъчен следобед на 13 април 1956 г. Зелиг Катц влиза в кабинета на директора на “Шабак” Амос Манор. Катц е личен асистент на Манор. Дирекцията на “Шабак” се намира в стара арабска сграда в Яфа, недалеч от живописния битпазар. Манор задава на Катц обичайния за петък въпрос: “Някакви материали от Източна Европа?”. Петък е денят, в който дипломатическата поща носи докладите на агентите, работещи за “Шабак” отвъд Желязната завеса. Зелиг равнодушно отбелязва, че преди минути е получил от Варшава “някаква реч на Хрушчов пред Конгреса…” Манор скача от мястото си. “Донеси я веднага!” Манор е висок и красив млад мъж, който живее в Израел едва от няколко години. Кръщелното му име е Артур Менделович, роден е в Румъния, в заможно семейство. През войната е изпратен заедно с родителите, сестра му и двамата му братя в Аушвиц, където оцелява само той. Когато съюзниците освобождават лагера, Артур тежи само четирийсет килограма. След като се връща в Букурещ, започва да работи за “Алия Бет”, за да подпомага нелегалното прехвърляне на евреи в контролираната от Великобритания Палестина. Работи под бойния прякор Амос, използва и други имена, за да крие следите си. Когато идва неговият ред да замине за Израел, румънските власти отказват да го пуснат. Той успява да избяга с фалшив чешки паспорт на името на Ото Щанек. Приятелите му го описват като “човека с хилядите имена”. В Израел Артур приема името Амос Манор. Манор бързо се издига в тайните служби. Исер е очарован от него. Амос е пълна противоположност на шефа на Мосад. Исер е дребен, Манор е едър. Исер е рязък и груб, Амос е учтив и любезен. Исер е чужд на спорта, а Манор плува, играе футбол, тенис, волейбол. Исер говори руски и иврит, а Манор владее седем езика. Исер е всеотдаен член на Партията на труда, Амос не се интересува от политика. Исер се облича скромно, Амос е почитател на модните европейски дрехи. Но освен всичко това той е интелигентен и изобретателен. Исер го вербува за член на “Шабак” през 1949 г. Само четири години по-късно го препоръчва за директор на службата и Бен Гурион го назначава на поста. Манор отговаря и за връзките на израелската разузнавателна общност с ЦРУ. В онзи дъждовен петък Манор се вглъбява в четене на пресниманата реч. За него това не е проблем, защото руският е един от седемте езика, които ползва. Още докато чете, осъзнава огромното значение на речта на Хрушчов. Скача в колата си и отива в къщата на Бен Гурион.
– Трябва да прочетете това – заявява той на министър-председателя. Бен Гурион, който също знае руски, прочита речта.
На следващата сутрин, макар и да е Шабат, той вика спешно Манор, за да сподели:
– Това е исторически документ, който доказва, че някой ден Русия ще стане демократична държава. Исер се запознава с речта на 15 април и веднага си дава сметка, че тя би могла да донесе голяма полза за Израел. Чрез нея Мосад ще може да обнови връзките си с ЦРУ, установени за първи път през 1947 г. През 1951 г. при посещението си в Съединените щати Бен Гурион е разговарял с генерал Уолтър Бедел Смит, с когото се е запознал в края на Втората световна война в Европа. Тогава Бедел Смит е директор на ЦРУ (но скоро ще бъде заменен от Алън Дълес, ветеран от УСС и брат на бъдещ държавен секретар). Бедел Смит се съгласява, макар и колебливо, да се установи ограничено сътрудничество между Мосад и ЦРУ. Основен елемент на това сътрудничество е информацията, която израелците получават при разговори с емигранти от Съветския съюз и страните от Източния блок. Много от емигрантите са инженери, техници и дори армейски офицери, служили в различни военни обекти в страните от Варшавския договор, и могат да предоставят подробна информация за капацитета на войските на Комунистическия блок. Израел редовно подава такава информация на ЦРУ и американците са впечатлени. ЦРУ назначава за връзка с израелското разузнаване легендарна фигура – Джеймс Джизъс Енгълтън, шефът на службата за контраразузнаване в Управлението. Енгълтън посещава Израел и опознава началниците на тайните служби на страната. Американецът установява приятелски отношения с Манор и дори прекарва две-три нощи в малкия му двустаен апартамент в компанията на няколко бутилки уиски. Но този път Исер и Амос предлагат много повече от сведения, получени при разпити на емигранти. Те решават да предадат на американците речта на Хрушчов – не чрез човека на ЦРУ в Тел Авив, а със специален куриер, който Манор изпраща във Вашингтон до Изи Дорот – представител на Мосад в Съединените щати. На 17 април Енгълтън занася речта на Алън Дълес и още същия ден тя се появява на бюрото на президента Айзенхауер. Специалистите от американското разузнаване са изумени. Малките тайни служби на Израел са се добрали до нещо, което сложно изградените служби на Съединените щати, Великобритания и Франция не успяват да открият, въпреки усилията си. Висшият състав на ЦРУ се отнася скептично към документа, затова е наредено да му бъде направена експертиза. Специалистите единодушно заключват, че речта не е фалшификат. Това дава основание на ЦРУ да пристъпи към действие – документът се подхвърля на “Ню Йорк таймс”, който на 5 юни 1956 г. го публикува на първата си страница. Появата му в публичното пространство предизвиква истинско сътресение в комунистическия свят и кара милиони да обърнат гръб на Съветския съюз. Някои историци смятат, че спонтанните бунтове срещу Съветите в Полша и Унгария през есента на 1956 г. до голяма степен се дължат на разкритията на Хрушчов.
Този успех на израелското разузнаване довежда до бърз напредък в отношенията между Мосад и техните американски колеги, а скромната брошура, която симпатичната Лусия показва на красивия Виктор, създава легендарен ореол на израелския Мосад. А във Варшава никой не подозира, че именно на Виктор Грайевски се дължи появата на речта на Хрушчов в Съединените щати. През януари 1957 г. Виктор емигрира в Израел. За благодарност Амос Манор му осигурява работа в Източноевропейския отдел на Министерството на външните работи. Скоро след това Виктор започва работа като редактор и репортер на държавното радио “Кол Израел”. Но не след дълго полякът се захваща и с трета професия. Наскоро след пристигането си в Израел той се запознава с неколцина съветски дипломати в един улпан – специално училище, където имигранти и чужденци учат иврит. Един от руските дипломати случайно среща Виктор из коридорите на Външното министерство и е впечатлен от важния пост, заеман от този нов имигрант. Скоро след това “съвсем случайно” агент на КГБ заговаря Грайевски на улица в Тел Авив. Напомня му за неговото антинацистко и комунистическо минало в Полша и после му предлага да работи за КГБ в Израел. Грайевски обещава да помисли над предложението, след което веднага отива в дирекцията на Мосад, за да попита как да постъпи. Хората на Мосад са въодушевени. “Чудесно! Приеми!” Идеята им е Грайевски да стане двоен агент и да подава на руснаците фалшива информация. Така Виктор започва нова и дълга кариера. Години наред снабдява руснаците с информация, скалъпена и внимателно обмислена от Мосад. Неговите свръзки с КГБ се срещат с него в горите около Йерусалим и Рамлех, в руски църкви и манастири в Яфа, Йерусалим и Тибериас, при “случайни” срещи в многолюдни ресторанти и на дипломатически приеми. За всичките четиринайсет години, в които Грайевски е двоен агент, руснаците нито веднъж не се усъмняват в него и не подозират, че той използва тях, а не те него. Хвалят го неведнъж за отличните материали, с които ги снабдява, в централата на КГБ в Москва се носи слух, че Съветският съюз има дълбоко законспириран агент в управленските кръгове на Израел. През всичките тези години руснаците вярват на Грайевски и не поставят под съмнение верността на неговите сведения, с едно-единствено изключение, когато през 1967 г. пренебрегват думите му и не приемат заключенията му. По ирония на съдбата това е единственият път, когато той им предоставя абсолютно точна информация. В “периода на очакване” през 1967 г., преди да избухне Шестдневната война, египетският президент Гамал Абдел Насър, погрешно убеден, че Израел възнамерява да нападне Сирия през май, струпва войски в Синай, изгонва мироопазващите сили на ООН, затваря протоците на Червено море за израелски кораби и заплашва да унищожи Израел. А Израел всъщност няма намерение да напада Сирия и се стреми да предотврати надвисналата война с Египет. Тогавашният министър-председател Ешкол иска Мосад да уведоми Съветите, че ако Египет не престане с агресивните си мерки, Израел ще бъде принуден да воюва. Ешкол се надява, че Съветският съюз, който има огромно влияние в Египет, ще може да спре Насър. Грайевски предава на КГБ документ, в който подробно са изложени истинските намерения на Израел. Но СССР прави погрешна преценка на ситуацията: Москва пренебрегва доклада на Грайевски и подкрепя войнствените настроения на Насър. В резултат Израел предприема изпреварващо нападение, разгромява войските на Египет, Сирия и Йордания и завзема голяма част от териториите им. Съветският съюз също претърпява загуби от тази война: неговите оръжия се оказват неефективни, страната не успява да спази обещанията си и да окаже подкрепа на търпящите поражение свои съюзници. Независимо от това, през същата тази година продължителната афера на Грайевски с КГБ достига своя връх. Неговата свръзка го вика на среща в гора някъде в Централен Израел. Агентът на КГБ тържествено го уведомява, че Съветският съюз иска да му благодари за преданата служба и е решено да бъде награден с най-високото отличие – орденът “Ленин”! Руснакът се извинява, че не може да закачи ордена на ревера на Грайевски в Израел, но го уверява, че отличието се пази в Москва и ще му бъде връчено, когато и да отиде там. Грайевски решава да си остане в Израел. Виктор се оттегля от шпионската игра през 1971 г. Но не е забравен. През 2007 г. е поканен в дирекцията на “Шабак”, където е приветстван от редица настоящи и бивши началници на “Шабак” и Мосад, както и от много свои приятели, колеги и роднини. Тогавашният директор на “Шабак” Ювал Дискин му връчва престижна награда за отлична служба. Така Грайевски става единственият таен агент, награждаван два пъти – веднъж от собствената си страна, на която служи предано през целия си живот, и още веднъж от врагове на родината му, които е подвеждал с фалшива информация въпреки риска. Един репортер го нарича “мъжът, който постави началото на края на Съветската империя”, но Грайевски не се възприема така. “Аз не съм герой и не съм правил история – казва той. – Човекът с принос към историята е Хрушчов. Аз просто се срещнах с историята за няколко часа и после пътищата ни се разделиха.” Виктор Грайевски умира на осемдесет и една годишна възраст. А някъде в Кремъл, в малка кутийка, подплатена с червено кадифе, медалът с гравиран върху него профил на Владимир Илич Ленин може би все още го чака.