Умрял на улицата, наивни „ах” и „ох” – защо обществото реагира инфантилно?
Фейсбук изтри един нашумял през седмицата статус със снимка на току що умрял човек. Млада жена става свидетел на смърт на улицата. Мъж пада на тротоара и почва да бере душа, до него се търкаля малко шише с някаква течност. Тя първо мисли, че е просто пиян, но той очевидно е зле, тя звъни на 112. Събират се и други около умиращия, те също започват да звънят, защото „Бърза помощ” се бави. Жената прави снимка на умиращия, описва всичко във Фейсбук и пуска снимката (която на другия ден е изтрита от администраторите на сайта).
Историята е драматична. Подробно е обяснено как свидетелката е звъняла няколко пъти, как реагирали от 112, по минути. Когато линейката дошла, човекът вече бил мъртъв, а лекарката погледнала сърдито възмутената жена.
Под този кратък разказ се е излял всенароден интернет-гняв, който се свежда до идеята, че в България човешкия живот не струва пукната пара, че държавата е лоша, колко ужасно място е тук и т. н. Историята е раздута и от някои телевизии, включително обществената БНТ, която не спестява и снимката на умрелия човек в сутрешния си блок.
На пръв поглед народното възмущение е справедливо. У нас има здрава, устойчива парадигма за лошата държава, за едни лоши управници, които не са оправили системата и от които страдат невинните граждани и т. н. И никой не може да помръдне тази парадигма. И именно това е в основата на българското нещастие. Обществото реагира инфантилно и напълно погрешно.
Ако човек чете внимателно драматичния разказ, ще види, че линейката е дошла на 28-ата минута. В Западна Европа стандартите при повикване на „Бърза помощ” са 10-15 мин. за различните градове. За София не се знае. Виждал ли е някой как се придвижва линейка в задръстения трафик на София? Как шофьорите не й дават път, много от тях не обръщат внимание на сирените и светлините й? Така или иначе 28 минути са много, но не са чак час или два, каквито случаи има. И за закъснението си има причини (виж по-долу).
Какво обаче става през това време? Човек умира от инфаркт или инсулт за минута-две. И на десетата минута да дойде линейка, смъртта пак ще е настъпила. И вместо вайкане, в нормална държава някой се заема да окаже спешна помощ на пострадалия. Поне по филмите у нас са го виждали – прави се сърдечен масаж. Има изследвания, според които непрофесионален сърдечен масаж при подобни случаи не може да навреди, но със сигурност може да помогне на умиращия да прескочи трапа.
Но за българските стандарти помощ на умиращ човек е да му сложат някоя дреха под главата, да не лежи направо на тротоара. И евентуално да му напръскат лицето с вода. Всички тези животоспасяващи действия са извършени от събралите се. Като допълнение са направили и снимка на умиращия. И са излели гнева си във Фейсбук, насочен към „Бърза помощ” и към държавата.
В бедната България заплатите на лекарите са такива, че в т. нар. Център за спешна медицинска помощ в София в момента има вакантни 95 места за лекари (виж снимката, актуална, отпреди седмица). Така в София през деня има около 15 дежурни екипа на „Бърза помощ” за милион и половина население. Когато получат обаждане, то се подрежда в чакаща листа, като служителите преценяват и по степен на важност, по описание. В описания случай, в първото съобщение е споменато, че човекът може да е пиян. Няма как този случай да се подреди на първо място в листата, пред съобщенията за катастрофа, за заклани или със счупена глава. След второ и трето обаждане, в което свидетелите на случката, са обяснявали стресирано, че човекът си отива, вероятно повикването е отишло по-нагоре. Но дори да е минало по реда си – и за 28 минути, и за 10 минути човек умира, това е животът и за това не е виновна държавата. У нас обаче винаги обвиняват държавата (независимо кой е на власт). Винаги има някой виновен извън нас. Винаги има едни други, които са отговорни, на които им е задължение.
Има едни „те”, които трябва да дойдат и да спасят човека. Същите „те”, които вдигат и намаляват цените, спират и пускат тока и т. н. Те в случая закъсняват, човекът е умрял. Те са виновни. Бездушните хора от „Бърза помощ, бездушната държава. (Допълнителна тема за размисъл може да бъде, че правителството на Борисов искаше да закрие „Бърза помощ“, която била „паразитна структура“ и така щял да съкрати 1200 души. Но времето на него и на министърката Деси не им стигна за тази реформа – виж тук).
Ние не сме виновни. Ние изпълнихме гражданския си дълг да си излеем възмущението.
Горе-долу така се подреждат в общественото съзнание случаи като този.
Да, с „Бърза помощ” положението е зле. Със сигурност държавните чиновници са лоши. Но гражданинът не иска да се обърне към себе си.
В цивилизованите общества има доброволци и неправителствени организации, които се грижат за неизлечимо болни. Седят при умиращи от СПИН, помагат на инвалиди и на старци. У нас такива доброволци няма. У нас като чуят за болен от СПИН, го заобикалят, не го искат на работа, ако може по-далеч от него. Това е задължение на държавата, тя там да ги прибере такива, някъде. У нас неправителствените организации се занимават основно с политика. Или се правят, за да усвоят едни пари от фондове.
Държавата трябва да гледа и изоставените деца. Тук идват американци и италианци да ги осиновяват, особено циганчета и недъгави. Но българи такива не осиновяват. Такива трябва да ги гледа държавата или някоя европейска организация. Държавата трябва да се погрижи за всичко. Тя или някой еврокомисар трябва да ни спаси, като се минем да подпишем кофти договор с някоя банка или с мобилен оператор.
Държавата не може да ни задължава да си правим профилактични прегледи, но трябва да ни спаси, ако получим инфаркт и т. н.
На това му викат „нани кънтрис” (от английски – страни, в които държавата е майка-бавачка за хората).
И затова политиците са виновни за всичко. И така до безкрай.
Ей такива мисли навява Фейсбук историята за един починал на улицата човек. Бог да го прости.