Сръбската крайна десница – дете на кризата и популизма
Откъде се взеха толкова много крайнодесни, събрани около различни групировки, докато ортодоксалните комунисти, маоисти, троцкисти, сталинисти, привърженици на Че Гевара и дори анархисти е възможно да бъдат открити само в средите на някоя младежка субкултура?
Отговорът не е толкова сложен както ми изглеждаше. Темата на седмицата на вестник „Политика“ разкрива, че в Европа десницата се справя по-добре в новия свят, потиснат от кризата.
Простият, понякога и евтин популизъм, който от десетилетия е първи спътник на тукашната, а отскоро и на европейската политика, много повече приляга на десницата, отколкото на разрошената левица.
Нещата вървят лесно за нея. Излиза, че десницата е някак си по-приемлива опция. Затова една нейна част, тази, която е готова да се бори за влизане в парламентите, действа по-чисто, почти полирано. По всяка вероятност окуражена от успехите си, десницата едва сега започва с интернационализацията, но продължава да обгръща своите идеи с национални знамена и фетиши от историята. Нейният терен е национален, традиционалистичен.
За разлика от тях, левицата остана маргинализирана, придържайки се към интернационализма, чиито защитни знаци са Мао или Че. Левицата е идеологизирана, а с края на Студената война идеологите повече или по-малко бяха премахнати. Няма класова борба. Отношението към пролетариата във Велокобритания на Маргарет Тачър не се отличава твърде много от отношението на Владимир Путин към работниците в Русия.
Значи, не трябва да ни учудва, че европейският дисбаланс съвпада със сръбския, национализмът и тук днес е достатъчно силен, за да привлече крайната десница, която почти по дефиниция е насочена навътре, към своята страна, за разлика от интернационализацията на левицата.
Програмно сръбската крайна десница не се различава от другарите си в Европа – защита на националните ценности, вяра в Бог, родолюбие, рицарство, което преследва всички етнически, сексуални или религиозни малцинствени групи като източник на всички проблеми, неонацизъм, предизвикване на всякакви омрази. Също така, както и в Европа, те не са единни.
Членовете на „Образ“ и Сръбското народно движение 1389 или Сръбското народно движение „Наши“ смятат Движението за живот на Сърбия „Двери“ за ренегат, създаден от Демократическата партия, за да подели националистическия блок. Каквито и да са „Двери“, те са в конфликт със Сръбската прогресивна партия, а Александър Вучич открито наричат „гей-лобист“. Липсата на единство до голяма степен обяснява защо влиянието на десничарските групи върху политическия живот в Сърбия не е по-голямо, такова каквото е било по време на управлението на Сръбската радикална партия, майка на тукашната десница.
Но не бих преувеличавал. Подписването на брюкселското споразумение през април лесно може да обедини десницата, която, както и в Европа, има академични корени. Оттам идва и тяхната амбиция не само да влияят на сръбското общество, но и да влязат в парламента и да водят политика. „Двери“ произлизат от Филологическия факултет в Белград, където започнаха проповедите за сръбския национализъм, противенето на Европа и антиглобализма. „Образ“ е от Философския факултет. По-малко е известен „Номоканон“ от Юридическия факултет. Всички, без разлики, имат подкрепата на Сръбската православна църква, на част от тайните служби, Сръбската академия на науките и изкуствата.
С времето експлоатацията на национализма започна да изпуска. На площадите на Белград по времето на предаването на Слободан Милошевич, арестуването на Радован Караджич или изпращането в Хага на генерал Ратко Младич бе възможно да се премери мощта на десните екстремисти, обгърнати в патриотизъм и всеобща отбрана на сръбството.
Национализмът като движеща енергия на крайната десница отслабва откакто с възникването на Сръбската прогресивна партия сериозно се промени политическата топография. Докато Сърбия се отдалечаваше от национализма, отслабваше институционалната подкрепа за клеро-фашистките, ултранационалистически или неонацистки екстремисти, събрани в организациите „Кръв и чест“ или „Комбат 18“.
Отечественото движение „Образ“, който бе за сръбска православна монархия, бе забранено през 2012 г. Макар че повечето от крайнодесните групи показват липса на елементарна политическа грамотност, „Двери“ се издигнаха. Те могат да се противопоставят на влизането в ЕС, което е легитимно становище, но говорят за Войводина като за „Северна Сърбия“, което вече има сериозна политическа конотация.
Неотдавнашните избори в Косово привлякоха активисти от клеро-фашистката група „Образ“, забранена през 2012 г. Те веднага надигнаха глава. Прав е социологът Йово Бакич, който казва, че забраната не е най-добрата мярка, която трябва да се прилага в борбата с крайнодесните групи. Вместо това е необходимо спрямо тях да се прилагат други полицейски мерки. Каквито и мерки да предприема, държавата не трябва да има милост към крайнодесните и опасни престъпници, които нерядко действат заедно, използвайки младите футболни запалянковци като своя база за попълнение.
Така стигаме до ключовия проблем на Сърбия в борбата с крайната десница като фашистките Национален строй или Сръбска акция – липсата на воля или смелост на държавата. Вместо да си извлекат поука от високорискови ситуации, каквито бяха Милошевич, Караджич, Младич, когато насилието бе избегнато, се правят отстъпки в много по-малко деликатни ситуации. Оказва се, че за всичко е отговорен общественият климат.
Щом държавата престана да се бие в юнашките сръбски гърди и вместо барикади започна преговори в Брюксел, десницата изгуби своето значение. Щом държавата започна да прави грешки в други сектори, тя даде на екстремистите причини за съществуването им. Вдъхна им живот. Това отношение даде възможност на карйната десница да се прегрупира и да потърси цели на други места, запазвайки национализма като резерва.
Губейки почва под краката си, крайната десница приема тактиката на алтернативното събиране, което преди три десетилетия бе любимо на европейската левица. Приоритетни цели на борба на крайната десница са общностите на хора с различна сексуална ориентация. Макар борбата против Содом и Гомор, както тяхната програма бе наречена от владика Амфилохий, да се превръща във вик на движението против „генетично модифицираното семейство“, не всички на този терен са еднакви.
Забраните на Парада на гордостта повдигат морала на десницата, която празнува победи над държавата, отстъпила пред тях. Подобно е и положението с футболните хулигани, тъй като стадионите се превърнаха в средище на нетолерантността, хомофобията и езика на омразата. Там, десничарите празнуват и си честитят едни на други.
Ликуват, че държавата продължава да формира някакви нови комисии, които да се преборят с проблемите на хулиганите, под чиито качулки се крият наркодилъри, джебчии от периферията на обществото, фалшиви защитници на спорта, на семейството, на кой знае какво. За всичко това в тила допринасят и някои политици, свети защитници на „нашите деца“, Сръбската православна църква, която ги взима в своя скут не като грешници, които трябва да се спасят, а като енергични млади вярващи, които й осигуряват бъдеще пред нашествието на атеизма и светския ред.
БТА