Един хвърля камъни по бежанците, друг им носи храна – в един лагер отвътре

Снимки: Невена Борисова

“Решихме да дойдем в България, но не знаехме нищо за страната. Не знаехме, че тук няма работа за българите, а какво остава за чужденците“, обяснява на английски език Ами, 20-годишен сириец с кюрдски произход. Той желае да остане анонимен, тъй като от приемния център във Враждебна са му направили забележка да внимава с коментарите си, след като е бил интервюиран от няколко медии.

Майката на Ами приготвя чай за нас, усмихвайки се постоянно, и сяда наблизо, заедно с останалите му роднини. Ами обитава една от стаите на центъра със семейството си – двамата си родители, шест братя и сестри и баба си, която е над 70-годишна. Семейството, въпреки че не разбира какво говорим, стои и слуша с любопитство. Очевидно тук няма много занимания.

В стаята през нощта спят общо 20 жени, по двама души на легло. Мъжете са отделно, разположени в съседната. В ъгъла има кът за готвене, очевидно поддържан, въпреки малкото кухненски пособия на него. Пред вратата, която няма дръжка, а се затваря с връв, са изрядно подредени обувки, а леглата са застелени. Въпреки това въздухът е задушен и стаята изглежда сива и нечиста. Центърът, сградата на който е бивше училище, е с капацитет от 310 души, в момента е побрал в себе си около 400 човека.

Повече от 8000 души,

търсещи убежище, са влезли в страната тази година, в сравнение със среден брой от 1000 души в миналото. Конфликтът в Сирия е причинил бягството над 2 милиона и 200 хиляди души до днес. При липсата на изгледи конфликтът скоро да приключи, се очаква потокът на търсещи убежище през Турция у нас да нараства. Страната, неподготвена да се справи с потока от хора, е изправена пред предизвикателство да им осигури храна, топлина и достъп до здравна грижа.

Снимки: Невена Борисова

Ами и семейството му са тук от септември, след като нелегално са се прехвърлили през турско-българската граница през нощта. Ами не е вярвал, че баба му ще оцелее из „тъмната гора“ край границата. Семейството му е живеело в североизточния град Камишли, където е учил гео инженерство. Сестра му, която стои с учебник на коленете в ъгъла, е учила информационни технологии, а брат му – английска филология.

„Всички ние искаме да продължим да учим“, обяснява Ами. Оплаква се, че не е свикнал да се къпе толкова рядко – един път в седмицата, както се налага тук. В центъра има всичко на всичко два бойлера и над 200 души се опитват да стигнат до тях. Ами отскоро е започнал да учи български, очевидно с идеята да се адаптира по-успешно към средата, в която се е озовал. На въпрос „Как си?“, с добродушна усмивка отговаря на български: „Не съм добре“.

„Всеки тук ме обича“, казва Латифа, 24-годишна домакиня от Дамаск, която е тук с двете си деца-близнаци и мъжа си, който в момента е отишъл на пазар из града. Латифа очевидно е душата на бежанския център, заради веселия си характер и топло отношение към децата и момичетата. Тя и семейството й са прекосили същата гора през граница, през която са минали и Ами и близките му. Платили са по 450 долара на човек за нелегалното преминаване, като цената за дете е била наполовина.

В приемния център за бежанци във Враждебна човек може да види

деца навсякъде

Постоянно в движение, те очевидно не забелязват и умеят да се абстрахират от атмосферата покрай себе си, от опушените стаи и многото възрастни, струпани на едно място. От общо 2135 деца, в момента настанени на територията на страната, някои  са се озовали тук без родители.

Снимки: Невена Борисова

Когато не се грижи за децата си, Латифа постоянно помага на своя прителка, майка на едноседмично бебе. Бебето, момиченце, е родено в местна болница, спи в стая в центъра, грижливо обзаведена като детски кът. В контраст с другите сиви, претъпкани стаи, с прясно боядисаните си стени, килим и наредени детски играчки по лавиците, мястото изглежда светло и уютно.

В повечето лагери в страната няма уредена редовна храна и настанените разчитат на дарения или на държавна субсидия от 65 лева на месец. Заради стреса кърмата на някои майки е секнала. Сред бежанците има и диабетици (нерядко срещано заболяване сред сирийците, като сред сочените причини са и лошите хранителни навици в последните десетилетия).

Ако няма доброволци и донори за снабдяване с продукти и материали, де факто не би имало редовно и храна. Организации като Български Червен кръст, „Хуманитарна грижа за бежанците“, насочената към провинцията „Приятели на бежанците“, социални кухни се грижат за разпределението на даренията. Постепенно е създадена и неформална мрежа от стотици доброволци, много от които мобилизирани чрез социалните мрежи. По време на една доброволческа инициатива, българин, пребиваващ във Виена, не само предоставя тир, но и решава да го шофира и преминава през страната, събирайки дарения.

Снимки: Невена Борисова

Карина, доброволец по събиране и разпределянето, в „Хуманитарна помощ за бежанците“, коментира, че условията в провинцията са по-лоши от тези в столицата, където в последно време се наблюдава известно подобрение.

“Допълнителен натиск идва от това, че подслоните не са пригодени за нуждите на хората и капацитетът им е превишен. Наистина се предприемат някои мерки, но е трудно, тъй като лагерите са пълни“, коментира Карина, която е с наполовина сирийски произход. Думите й са по повод предупрежденията на различни международни организации за условията в Харманли, където в момента са настанени около 1000 души. През ноември 100 души заплашиха с гладна стачка в знак на протест срещу условията за живот (виж тук).
„Проблемът е също, че

хората оскотяват вече…

Твърде дълго стоят в такива условия, което освен на физиката се отразява и на психиката им. Много от децата не спят добре, имат нужда от психологична помощ“, коментира още Карина. Тя добавя, че когато „Лекари без граница“ са посетили лагерите, са били силно изненадани от лошите условия на живот, въпреки че са свикнали да работят при много тежки условия в страни от развиващия се свят.

Междувременно Руслан Трад, популярен български блогър и журналист, наполовина сириец, наполовина българин, подчертава, че не трябва да се забравя, че страната за пръв път се изправя пред подобно предизвикателство.

„Важно е как България ще отговори на новата реалност. На второ място, как ще бъде използвана ситуацията от политически сили в страната. Ще идват още бежанци и имигранти. А място няма. Не и такова, което да става за живот. Това може да предизвика криза, а сред зимата може да се стигне до измръзвания, ако не се вземат мерки. Затова е трудно да се говори за бъдещето – то е неясно и несигурно“, обяснява Руслан.

Снимки: Невена Борисова

Коментарът му е на фона на опасенията, че суровата зима в Ливан, в комбинация с тежките битови условия, носи реална опасност от масови измръзвания за над 1 милион души, потърсили убежище в страната.

Наскоро Николай Чирпанлиев, оглавяващ Национална агенция за бежанците, обяви, че 80 000 евро помощ са гарантирани от ЕС, както и национално финансиране от 817 320 евро, 1 милион евро от Чехия и 3,6 милиона долара от Върховния комисариат по бежанците от ООН. Чирпанлиев обеща също така „рязко подобряване“ на условията в лагерите. Той недвусмислено заяви, че България разчита на ЕС за финансова и логистична помощ за справяне с бежанския проблем.

Междувременно много националистически движения се възползват от ситуацията, за да наберат обществена подкрепа.

Потенциалният страх от чужденците

се умножава от медийното отразяване и популистка реторика. През изминалите месеци имаше неколкократни протести на жителите на Телиш срещу непотвърдена информация за план за изграждане на бежански лагер в селото.

През ноември Волен Сидеров за пореден път обяви, че се обявява в подкрепа на идеята за експулсиране на хора, влезли нелегално в България.

Снимки: Невена Борисова

Частни и бизнес дарители носят редовно  пратки във Враждебна. Според Латифа „има много добри хора“ и храната засега стига за нея и децата й, надява се потокът дарения да не секне. Същевременно Латифа се страхува от хората, които „не ни обичат“, разказвайки как преди няколко дни, вечерта, няколко души са дошли до приемния център, хвърляйки камъни по прозорците.

Руслан смята, че е трудно да се дефинират основните настроения сред обществото. Той посочва, че ако човек си прави изводи само от интернет форумите, може да заключи, че цялостната нагласа на българите към присъствието на бежанците е негативна. В същото време обаче „десетки доброволци посвещават времето си и ресурсите си, за да ги подкрепят“.

На въпрос как ще коментира спекулациите, че би имало много хора, възползващи се от ситуацията, преструвайки се на сирийски бежанци, Руслан обяснява: „Когато бягаш от война или имаш желание да намериш по-добър живот в Европа, ще направиш всичко възможно да влезеш. Така много алжирци, например, се представят за сирийци. И не само. Но не трябва да се забравя, че България не е традиционен път за африканци и араби от Северна Африка. Затова спекулациите постигат единствено наслагване на напрежение и страхове, отколкото да отговарят на действителността.

Членовете на семейството на Ами чакат решение за това дали ще получат бежански статус, като от администрацията са им казали, че може да почакат няколко месеца. Същевременно обаче, ако само някои получат статут, ще трябва да чакат останалите. Междувременно, при получаване на статут, бежанците са длъжни да се установят на т.нар. външен адрес, а Ами коментира, че за това са нужни средства, с които той не разполага.

Не знае дали на някого от останалите хора в центъра е бил гарантиран статут. Всъщност, някои вече са получили подобно потвърждение, но очевидно никой не се хвали с това в рамките на общежитието. „Всеки месец тук е равен на година. Времето минава бавно“, коментира Ами. „Не искаме да живеем отново в бедни условия, така че

Западна Европа е добро място,

на което да се отиде“, казва още той, обяснявайки, че има леля, която живее в Германия и която ще опита да изтегли при себе си цялото семейство. Подобна подкрепа по роднинска линия е типична за сирийците, които силно се подкрепят взаимно.

Много хора разчитат на помощта на роднини, които вече живеят в страни като Германия или Швеция, коментира Руслан Трад. От всички бежанци, които в момента са в България, едва 500 души казват, че искат да останат в България.

Преди време съпругът на Латифа е разубедил да не започва висше образование заради грижата за децата. С една подобна диплома вероятно социалните й шансове в България биха били по-големи, в добавка към добрия й английски език, естествена интелигентност и приветливо излъчване. Попитана дали има планове за бъдещето, Латифа отговаря, че не знае и дори би искала да остане тук. Добавя, че иска просто да има „добър живот“.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.