Коледен разказ

Иван Кулеков. Илюстрация: e-vestnik

Nick. И тоя сега кво – ще ми пише коледен разказ, а?
Stiv. Боже, само като му видя името и повръщам.
Azis.Тоя за пари, братче, детето си продава. Циганин.
Mari. Една циганка нали си продаде детето в Гърция като скандинавче, пък то се оказа циганче.
Pit. Пък аз от един циганин си купих нож „Солинген“, пък ръждяса на втората седмица.
Azis. То затова Хитлер писателите ги изтребваше…

Котката го близна по бузата, събуди го по време на рекламите. С вашата нова коса вие ще бъдете по-привлекателна от всякога. Батериите на дистанционното се бяха изтощили отдавна, както и волята на баща ми да става от леглото, за да изключва телевизора. Със замъглени очи той се заслуша във филма. Ставаше дума за Христос. За предателството. Но тъй като Христос и Юда се дублираха от един и същи актьор, трудно се разбираше кой е предателят. Имаше голяма вероятност филмът да поднася на зрителя (или на слушателя, какъвто беше баща ми) едно модерно тълкуване на Библията. Макар че обикновено филмите с модерното тълкуване ги пускаха срещу Великден, а с традиционното – срещу Коледа.

Stiv. Айде, почнаха простотиите! Аз съм до тук.
Anjelina. Че ти какво очакваше? Това е България, братче, тук вървят само простотии.
Viki. Всеки народ си заслужава писателите.
Marty. Чакай бе, ти тоя що го туряш при писателите?

Коледа беше утре. А може и днес да беше – да търсиш къде е полунощ в нощта си е губи време работа. Стрелките на будилника си бяха тръгнали – първо малката, после голямата. Преди стрелките от татко си тръгнаха буквите. От време на време се обаждаха от радиото и телевизора, съобщаваха на баща ми, че не е добре, и бързо се скриваха в шумотевицата. Буквите от книгите си бяха отишли завинаги и за тях баща ми плака. С малкото сълзи, които му бяха останали след смъртта на мама. Очната лекарка каза, че е така в живота и баща ми да е благодарен, че поне вижда книгите. Обясни още, че книгата е като човека, че буквите са само едни подробности, както са едни подробности клетките в човешкия организъм и че въпреки нейното медицинско образование, тя самата смята, че същността на човека и книгата не са клетките и буквите, а това, което са те за теб. Имала пророчески сън, в който книгите изчезвали от човека, както и човекът изчезвал от книгите.
– Не знам – рече татко. – Аз бях библиотекар четиридесет и шест години.

Silvi. Ох, то в България вече не останаха доктори. Пръст да си порежеш, няма кой да ти го превърже.
Hans. Всичко по-кадърно отива на Запад. Германия, Франция. Отива и на втория месец си купува нов мерцедес. С вграден GPS.
Piter. А какво – да останат тук и да лекуват комунистите ли?

През безкрайната нощ чакаше деня, през безкрайния ден – нощта. Вече три години. Откакто намери мама паднала на двора. С четири хапчета отбелязваше изгрева, с три – залеза. Седнеше ли – задрямваше, после с ужас установяваше, че е все още светло или тъмно. Гледаше да е близо до телефона, да го попитам как си, добре съм, добре… имаш ли нужда от нещо, не, не, всичко си имам, вие там как сте… окей сме… татко, не знам кога ще си дойда, е, когато можеш, тогава… друго… поздрави американката… айде, пак ще се обадя…
Заспа, но и в съня си продължаваше да слуша телевизора. Той е Идещият след мене, Който ме изпревари и Комуто аз не съм достоен да развържа ремъка на обущата Му. Сграбчи го кошмарът, който го преследваше през целия му живот. Беше винаги един и същи, като заснет на лента. Пристига в селото слаб и висок като електрически стълб инспектор от София. Че е инспектор от София се познава по увития около врата му чувал от черна козина. Влиза в библиотеката, приведен като бесило. Главата му се търкаля надолу-нагоре по рафтовете, захапва яростно някоя книга и я пуска в чувала. Аз следвам главата, покачен на раменете на татко, и махам с червено знаменце. Нека детето знае как се вадят гангренясали зъби, усмихва се инспекторът. Колко сте добър – усмихва му се татко. Мама се подава предпазливо през прозореца: хайде, дечковци, яденето изстина. Тоя беше, за Когото казах: Идещият след мене ме изпревари, защото съществуваше по-напред от мене.
– Хъркам ли? – притеснението, че пречи на мен и на мама да спим, събуди татко. Аз спях в Америка, а мама в съня.

Jorj. Америка само ще я сънуваш. Аз още на времето като видях кой печели изборите и си събрах багажа. И сега си карам шевролетчето, пък вие там си гнийте и си сънувайте Америка.
Stiv.Ти туй шевролетче само ще го сънуваш. Цял живот ще миеш чиниите на черните и ще сънуваш шевролетчета.
Jorj. Идиот!

Валеше сняг и белотата му навлизаше в стаята заедно с изгрева. В телевизора времето се беше надраскало като грамофонна плоча. С вашата нова коса вие ще бъдете по-привлекателна от всякога с вашата нова коса вие ще бъдете по-привлекателна от всякога с вашата нова… Котката скочи от леглото и започна да драска по вратата. От външната страна на вратата драскаше снегът. Татко обу прогорения ми от цигара анцуг, наметна старото ми зимно яке и отвори вратата. Котката излезе да се изпикае, снегът влезе да се стопли.
Потърси лопатата, за да прокара пъртина до улицата, но не я намери. В изгарящата белота видя всички зимни човеци, които беше правил на двора като дете, които аз бях правил на двора като дете, които заедно бяхме правили на двора като деца… Чешмата беше замръзнала. Извика котката, гушна я.
– Зимният ден е по-дълъг от летния – каза.
Чу квичене на прасе, прегърна котката още по силно и побягна да се скрие вкъщи.
Коледното клане на прасета беше кошмарът, който го преследваше наяве. Дойдеше ли, майка му го завиваше през глава, той се свиваше като ембрион, но и в утробата на леглото чуваше писъка. И виждаше това, което случайно бе видял. С шепа царевица баща му подмамва прасето да излезе от кочината, гъди-гъди, заедно със съседа го повалят близо до дръвника, дядо го затиска с коляно, забива и завъртва ножа в белия му врат, снегът почервенява. Тогава татко припадна в кървавия сняг. Всяка Коледа, докато във фурната цвърчеше черният дроб на прасето, дядо припомняше на събралите се около масата роднини тази случка. За разлика от моя, коледният разказ на дядо се радваше на огромен успех. Всички се заливаха от смях и викаха айде наздраве.
Подхлъзна се, падна на крачка от вратата. Котката отхвръкна мълчешком. Не се опита да стане. Докато снегът го завиваше, съзерцаваше жена си, потъваща в горещия, ухаещ на слама плочник на двора. Не й каза: аз те намерих, но мен няма кой да ме намери. Усмивката на мама го пренесе в деня, когато се родих. Когато мама, окъпана в пот, му прошепна: момче е. Усети драскане по лицето.
– Добре съм – рече. Котката поклати глава.

Benji. Ало, това нали е коледен разказ? Какви са тези котки?
Blago. Ами то в България вече няма кой да гледа прасета за Коледа. Та затова – котки.
Desi. Едни деца бяха сложили една котка в една микровълнова.

Взе найлоновия плик с хляба и лекарствата, провесен на закачалката, седна на леглото. Замря. Котката скочи в скута му и го загледа с пронизително очакване. Погали я механично по главата.
– Днес няма да има приказка.
С вашата нова коса вие ще бъдете по-привлекателна от всякога с вашата… Метна възглавницата по телевизора, не го уцели. Котката изръмжа заплашително. С вашата нова коса вие… Сграбчи животното и го захвърли нервно на пода. Дръпна яростно кабела на телевизора, седна отново на леглото. Тишината му се стори по-зловеща и от с вашата нова коса. Котката скочи в скута му.
– Извинявай…
С парче вестник и няколко сухи царевични кочана запали печката. Изсипа найлоновия плик върху леглото. Хлябът остави на масата, шепата хапчета хвърли в огъня. Вдигна телефонната слушалка. Имаше сигнал. Седна на трикракото столче пред печката. Котката легна в краката му и захърка.
– Защо изобщо искаш да ти разказвам тия романи, като ти я ги запомняш, я не… Как се казваше момичето на Мартин Идън?… А?… Рут, Рут Морз… Днес няма да започваме нов роман… Днес е Коледа и ще ти разкажа най-хубавия коледен разказ, писан някога. „Даровете на влъхвите“ от О’Хенри. Влъхвите били първите хора, които поднесли подаръци на новия Бог, и оттогава на този ден… само на този ден… за малко… човек за човека е и Бог, и влъхва… Значи Джим и Дела са млади и бедни. Живеят в квартира за осем долара… Моят син и Катрин плащат по осемстотин долара, но също са бедни. Те не казват, че са бедни, тъй като в Америка никой не се оплаква, но щом не могат да си дойдат на село… Аз няма какво да им подаря. От пенсията съм спестил малко, той знае къде крием парите… Когато аз… ще продадат къщата, лозето… в мазето имам една арания… книгите ще продадат… и ще си купят нещо. Вероятно кола. Колата е най-скъпият подарък. Когато О’Хенри е писал този разказ, най-скъпият подарък са били косите на Дела и часовникът на Джим. Моят син има най-малко десет часовника. Вика, като ми стане тъпо, си купувам часовник и ми минава… Викам му, затова си беден, защото ти е тъпо, той се смее.

Jorj. Ей на това се вика разказ.
Barbara. Коледен разказ в България е невъзможно да се напише.
Spartanski. Ами да – всички разкази вече се пишат в Китай.
Miki. Ами тоя туй не го ли знае, що се пъне?
Azis. Казах ви, за пари. Дърт циганин.

Когато баща ми завърши разказа на О’Хенри, огънят в печката беше загаснал. Нахлузи зимните ми боти, сгуши котката под якето ми, с мъка отвори замръзналата пътна врата. Пристъпваше предпазливо, сякаш газеше река. Следите, които оставяше по бялата пустинна улица, бяха същите като на Нийл Армстронг върху луната. До черквата срещна Никола. Бяха служили заедно.
– Накъде така?
– Малко нагоре.
– Синът обажда ли се?
– Обажда се.
– И моят се обажда, ама…
– Така ще е тя…
– Накъде си тръгнал?
– Малко нагоре.
– Днес било Коледа.
– Било.
– Обаче няма кой да бие камбаната. Попът умря и…
Къщата на леля Мария беше в края на селото. Тя живееше с двайсетина кучета и котки. В селото я смятаха за луда, защото даваше пенсията си за храна на животните. Не спестяваше като нормалните хора, значи.
– Мария!
Посрещна го кучешки лай.
Прегърбена до земята, подпирайки се с излъскана пръчка, леля Мария отвори вратата.
– А, Христо, ти ли си?
– Добър ден.
– Дал Бог добро.
Кучетата заподскачаха около баща ми.
– Не хапят.
Леля Мария разгони котките от леглото.
– Седни де.
– Няма да сядам, че… Да те питам… Нося една котка… Не мога да я гледам вече… – острата кучешка миризма, с която беше пропита къщата, закашля баща ми.
– Искаш ли ошав, вчера нали беше Бъдни вечер…
– Не, не… Аз да те питам…
– Ама локум ще си вземеш. – Леля Мария извади от долапа кутия с локум, избърса я от праха.
– Котката… Казва се Малина… Яде всичко…
– Не я стискай така де, ще я удушиш.
Малина скочи на леглото. Кучетата и котките я приеха с мълчание.
– Разказал съм й всички книги, а не мога да чета повече…
– Синът обажда ли се?
– Обажда се… Ето тук малко… – татко остави на леглото вързана на възел носна кърпичка. От време на време му изпращах по някой долар.
Целуна Малина по челото.
Вятърът го удари в очите. Не беше идвал при леля Мария от времето, когато разнасяше из селото книгите на библиотеката. Аз шляпах по топлата пепел след него, мъкнейки в една шарена торбичка шарените детски книжки. Хората дълго обсъждаха с баща ми прочетеното, сърдеха му се, когато героите умираха, или го поздравяваха за щастливата им съдба.
– Сега каква искаш? – питаше ги татко, отбелязвайки в един зелен картон върнатите книги.
– Нещо за любов – отговаряха срамежливо.
Снегът и бурените заличаваха следите след него, както вече бяха заличили и тези пред него. Днес ми е тъпо и си давам сметка, че следите на човека остават само на Луната. На Земята всяка крачка е първа и последна. Май пак ще си купувам часовник.

Marty. Ужас, по-тъп разказ не съм чел!
07. Ама ти си луд да го четеш? Аз чета само форуми.
Keit. Ама и във форумите има големи простаци.
Bingo. Има, обаче са интересни. Между нещо за четене и форум винаги ще избера форума.

Пред читалището три кучета се отъркаха в краката му. След смъртта на своите съученици, баща ми продължи приятелството си с техните кучетата. Ключът от библиотеката остана в джоба му и след като се пенсионира. Ходеше всеки ден да полива цветята. Докато чакаше да се проветри, пускаше грамофона. Великото „Дунавско хоро“. С годините и зрението, и паметта му отслабваха, но му беше достатъчно да подържи в ръцете си една книга, за да си я припомни.
– Ако знаех, че ще стана екстрасенс, щях да остарея на младини – шегуваше се.
През нощта някой беше разбил вратата. Вятърът прелистваше пръснатите по пода книги. Етажерката с българска литература от буква А до буква Е зееше празна. Мина с ръка по другите лавици. Всички други зъби от кошмара си бяха на мястото. Довлачи се до киносалона. Липсваха столовете, влезе в обор. Тръгна към сцената, препъна се в забравена брадва, не падна.
– Взели са книгите за разпалка.
Червената завеса лежеше долу като кървава локва. Пожълтяла елха, окичена с памук и празни бонбонени кутии, напомняше за последната Коледа. Миришеше на студ. Татко седна върху съборената катедра, загледа се в размазаната пустота. Съжали, че е отказал цигарите. Чу врявата на общоселските събрания, стихотворенията за Сталин и за мама, позорящите присъди на другарските съдилища, ръкоплясканията за добрите, когато избиват лошите, новогодишните песни на децата, Дядо Мраз, ти не си ли дядо Христо, смеха, предизвикан от неговия Бай Ганьо, плача, съпровождащ песента за изоставеното агънце… Винаги, когато реалността ставаше непоносима, мозъкът му изключваше и той заспиваше.
Събуди го подраскване по ръката. Малина го гледаше втренчено. Беше оставила една мишка под елхата.

Barbara. Аз нали ви казах!

От в. Култура

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.