Антикомунизмът като расизъм

Проф. Тодор Абазов. Илюстрация: e-vestnik

 Антикомунизмът е начало на диктатурата.
Албер Камю, Есета. С.,1998, с.33

С риск да бъда криво разбран, ще възразя срещу някои вкаменели представи, от едни съзнателно насаждани,а от други безкритично възприемани.

Според мен измамно е митингът в София през лятото на 1990, разпрострял се от „Орловия мост“ по дължината на „Цариградското шосе“, за който носталгично и до днес въздишат сините , да се тълкува като израз на осъзнат антикомунизъм. В подтика му в действителност беше заложено едно широко разпространено у нас явление, а именно склонността към приспособленчество.

Това се потвърждава от факта,че в този митинг, както по-късно и в Града на истината, числото на моите дотогавашни съпартийци,членове на БКП и дори партийни секретари, набързо преориентирали се, ако не беше по-голямо,с положителност не беше и по-малко от числото на некомунистите.

Това явление в България сам съм наблюдавал да се повтаря с математическа точност при всеки исторически обрат: при идването на германските войски през 1941, при посрещането на съветската армия през 1944, при разпадането на социалистическата система през 1989. Мотивите за поведението на мнозинството пнри тези събития, продиктувани от измененията в политическата обстановка, по мое мнение, бяха не убежденията, а съображенията.

Естествено имало е всред техните участници и хора искрени,водени от своите разбирания, но те са били винаги малцинство. При такъв повърхностен,бих казал, преходен характер на подобни изяви, логична е тяхната привидност и неизбежен разпад, както е и ставало винаги.

Това лято отново станахме свидетели на този манталитет.

Основания за негодувание у нас несъмнено има и те, за жалост, нито са малко, нито са незначителни. Можем да ги намерим в самата противоречивост на прехода ни, който се отличава, наред с назрялата необходимост от историческа промяна, още и с отсъствието на зрялост и рационалност, с липсата на справедливост и законност, с алчна ненаситност на едни и масово обедняване на други, но да се обясняват те четвърт век след като комунизмът като реален факт вече го няма с наличието на някакъв въображаем комунизъм и дейността на комунистически фантоми е не само несъстоятелно, но и замъглява истината.

А тъкмо това правят експонентите на нашата доморасла десница, появила се, за разлика от десниците в другите бивши социалистически страни, от липсата на кураж и по съображения за сигурност, едва след настъпилите промени. Един Евгений Михайлов, напр. ,който, доколкото ми е известно, в миналото не е имал никакви героични жестове, сега не се уморява храбро да твърди, че комунизмът у нас се завръща; неговият побратим пък Едвин Сугарев, също лишен от ореола на героичен съпротивленец някога, още по–смел и непримирим от него, направо казва, че комунизмът от нас изобщо не си е отивал.

Така ли е наистина?

Антикомунизмът днес не само в България, а и в цяла Европа, е възможен само като възглед, мироглед, нагласа, но като инструмент за практическо политическо действие той, подобно на самия комунизъм, е изживян и неприложим, поради простия факт, че не съществува повода за възникването му. Да не би НАТО и Европейският съюз да спят или на тях да им е все едно дали го има или няма? Да си припомним какво беше той в миналото,макар че не е много точно да го наричаме така (Тончо Жечев го определяше като „многосъставно явление“).

Повсеместно одържавяване в индустрията, селското стопанство, търговията, услугите, здравеопазването; ограничаване на частната собственост и на личната инициатива; еднопартиен монопол в политическия живот, в науката, културата, изкуството; задължителен монизъм във вижданията, тълкуванията, заключенията; отнета свобода за движение и право на свободен избор; нетърпимост към другомислието и другоговоренето; административна намеса в личното простанство и живот; пирамидална държавна и обществена структура; всичкото това налагано и охранявано безапелационно. Кой от тези белези днес у нас е налице и от кого като програма и цел той се проповядва? Нито един и от никого. Тогава?

Тогава закъснелите наши антикомунисти, преследвани в променената обществена обстановка от страха да не останат без оправдание за съществуванието си, експлоатирайки неосведомеността или наивността на чуждестранните си донори, възприеха тактиката да поддържат мита за комунистическата опасност .Те знаят добре какво се котира на политическия пазар и, съобразявайки се с него, подмениха манипулативно явлението комунизъм с етикета комунизъм.

Така ето вече четвърт век те, без особен труд и напрежение, обезпечават охолно себе си, незасягани от кризи и недоимък (ако любопитствате как и от кого са издържани, разлистете книгата на Достена Лаверн. „Експертите на прехода“, 2010). И затова за тях един бивш комунист, дори да е станал крупен капиталист, си остава вечен комунист, а появата му, в която и да е сфера, е равнозначна на реставарция на комунизма.

Във Великото народно събрание имаше един депутат от СДС, Александър Сталийски, който не се уморяваше да тръби гръмогласно от трибуната, че няма бивш комунист, както няма бивш негър, и така промени същността на своите убеждения от идеология в биология. Досущ като хитлеристите-антисемити, според които определящото човека не са неговите лични качества, а родовия му произход. Направи го по-скоро интуитивно, отколкото теритично, но не може да се отрече,че беше доловил тенденциите в развитието на антикомунизма. Впоследствие, сякаш,за да бъдат окончателно опровергани фалшът и абсурдността на негово„ите твърдения, оказа се, че той в миналото е бил секретен сътрудник на Държавна сигурност.

В обстановката, възцарила се от лятото насам у нас, десните, замръзнали в развитието си, глухи и слепи към промените, настъпили у хората и по света, възкресиха модела на Сталийски, възпроизвеждайки старите, изтъркани още отпреди четвърт век виждания и лозунги, с внушение: „червени боклуци“, „кой не скача е червен“, „БСП в Сибир“.

Пример за този тип, ако си послужим с израза на полския дисидент Адам Михник, пещерно мислене е нашумелият в протестите проф.Калин Янакиев, който претендира да е убеден християнин, но в действителност с неистовата си ненавист и омраза към различните е негов антипод. Хитлер и сподвижниците му навремето разделиха нациите на “висши“ и “нисши“ като своята естествено обявиха за висша, а Янакиев и подобните му разполовиха собствения си народ на „качество“ и „количество“ като себе си разбира се причисллиха към „качеството“, дистанцирайки се надменно от „количеството“.

„Хора, – писа Янакиев – които продължават да поддържат тази клика, защото им е обещала 5 лева за Коледа и дърва за зимата – това е друг народ, трудно ми е да живея под един покрив с него“ (OFFNews.bg, 10.09.2013). Но явно неудовлетворен дори от тази умопомрачителна анатема, той отиде още по-нататък като зачерта напълно другите: „БСП вече (…) онези, които ще я приемат, ще я приемат защото са недемократите (т. е. различните по тип носталгични авторитаристи), защото са неприемащите върховенството на закона (т. е. различни по вид мафиотски съзаклятия), защото са – направо казано небългари (а рубладжии, евразийци и т. н.)” („Портал „Култура“, 05.08.2013).

Ето как днешните наши десни виждат всеки, който не мисли като тях, остава само да ги бележат с някакъв знак, както хитлеристите и подражателите им у нас някога белязаха евреите. Убеден съм,че ако те имаха тази възмоност със сигурност щяха да го направят.

Твърденията им са безоснователни, безпочвени,без доказателства, в стилистиката на доносите, съчинявани някога от престаряващите се „ секретни сътрудници“ и „агенти“ на ДС, на които дори тя не вярвам да е обръщала сериозно внимание.Днес обаче те се представят и от някои наивно приемат като дълбокомислени анализи, очертаващи властови цели и претенции.

Не се изисква голямо въображение, за да си представи човек що за морал, ред и законност биха се установили у нас, ако, недай си Боже, държавата попадне в ръцете на техните автори. В този смисъл антикомунизмът, поне този който сега наблюдаваме у нас, играе дълбоко назадничева роля със своя анахронизъм и антихуманност, с отклоняване на вниманието от ралните ни проблеми.

19.12.2013

Проф. Тодор Абазов (1926 г.) е един от доайените на българската журналистика, публицист и дългогодишен преподавател, гл. редактор на сп. “Български журналист” (1977 – 1990) и др., автор на книгите “Въведение в публицистиката”, “Случаят Йордан Василев” и мн. др.
От страницата на проф. Тодор Абазов, със съкращения

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.