В дома на Хемингуей, на Кий Уест

Леглото на писателя, върху което и сега се протягат любимите му котки. Снимка: Виола Дионисиева

Кий Уест е малко, уютно градче на 260 км югозападно от Маями по шосе номер1. То се обитава от 25 000 жители, 1500 петлета, кокошки и пиленца, които свободно гнездят, живеят и се разхождат из града, от орди пъстроцветни туристи от цял свят и 450 музиканти, които свирят джаз, салса, ритъм и блуз и т.н. в 108-те бара и ресторанта наоколо. Но сянката на един литературен исполин, нобелов лауреат, красавец, женкар, пияница, побойник, егоист, рибар и военен кореспондент, известен като Ърнест Хемингуей, е най-доминиращата „личност“ тук.

Градчето е и най-южната точка на континенталните Съединени щати, малко островче 3 на 8 км, гъста смес от саванни тропически аромати, бугенвилии, красиви кубинки и потомци на славния „Слопи“ Джо Ръсел, бивш черноборсаджия по време на Депресията, близък приятел на Хемингуей и прототип на Хари Морган в „Да имаш и да нямаш“.

В Кий Уест никой не бърза за никъде. Животът изглежда си тече бавно и спокойно като Гълфстрийма отвъд плажната ивица. Слънцето изглежда като заковано с пирон на синьото небе и няма намерение да помръдне оттам. Според статистиките тук има по 3,000 часа слънце в годината, т.е. горе-долу по 8,2 часа на ден… 365 дни в годината. Нищо чудно, че както в произведенията на Хемингуей, така и в баровете наоколо е пълно с тонове лед, които отиват в коктейлите през тази жега.

Портрет на Хемингуей в неговия дом-музей в Кий Уест. Снимка: Виола Дионисиева

Ако 18-годишният Ърнест не беше отишъл на война в Европа през 1918 г. като доброволец на Червения Кръст, вероятно нямаше да имаме днес романа „Сбогом на оръжията“. А ако доставката на новия му автомобил „Форд Роудстър“ в Кий Уест не се беше забавила през април 1928 с няколко седмици, големият разказвач вероятно нямаше да има този любовен романс с градчето, което щеше да бъде неговият свят за близо 10 години – от 1931 до 1940 г.

Вече известна личност,  един пролетен ден на 1928 Хемингуей пристига от Хавана в Кий Уест, заедно с втората си жена Полин. Те нямат никакво намерение да се задържат на малкото островче, последно от веригата, разделяща Мексиканския залив от Атлантическия океан. Просто са очаквали новия автомобил, получен като подарък за сватбата им от чичото на Полин Гюс Пфайфър. С него те са възнамерявали да тръгнат на север, към Маями. Но доставката се забавя и местният дилър на „Форд“ предлага на младия писател и съпругата му апартамента над автомобилния салон, където да живеят безплатно, докато пристигне колата.

Макар и на 28 години, Хемингуей вече има закалката на репортер в Канзаския вестник „Стар“, преди да почувства с разкъсаното си тяло Първата Световна война като санитар в Червения кръст на бойното поле край Милано. Войната е вече зад гърба му, както и серията разкази от Париж през 1922-1923 година. Именно тук, в апартамента над салона, той довършва „Сбогом на оръжията“, която е и частично автобиографична.

Самоналожил си спартански режим, той пише сутрин рано, обикновено от 6 до към 12 на обяд. Следобедите са за риболов с Джо и други бродяги от градеца, вечерите са в баровете където ромът се смесва в невероятни коктейлни комбинации и успехите от риболова, както и подвизите от войната, се удесеторяват.

Плакат на филма "За кого бие камбаната" с Гари Купър и Ингрид Бергман в дома-музей на писателя. Снимка: Виола Дионисиева

Плакат на филма "За кого бие камбаната" с Гари Купър и Ингрид Бергман в дома-музей на писателя. Снимка: Виола ДионисиеваЗаведение край дома-музей, окичено с банкноти от туристите. Снимка: Виола ДионисиеваПлакат на филма "Старецът и морето" със Спенсър Трейси в дома-музей на Хемингуей. Снимка: Виола ДионисиеваЛеглото на писателя, върху което и сега се протягат любимите му котки. Снимка: Виола ДионисиеваПлакат на филма "Сбогом на оръжията" в дома-музей на Хемингуей. Снимка: Виола ДионисиеваСтаята на писателя, с пишещата му машина на масата. Снимка: Виола ДионисиеваКартина по сюжет от "Старецът и морето". Снимка: Виола ДионисиеваДомът-музей на Хемингуей в Кий Уест. Снимка: Виола ДионисиеваСтаята на писателя, с пишещата му машина на масата. Снимка: Виола ДионисиеваПортрет на Хемингуей в неговия дом-музей в Кий Уест. Снимка: Виола ДионисиеваПлочата пред дома-музей на Хемингуей в Кий Уест. Снимка: Виола Дионисиева

За няколко седмици Хемнигуей и Полин се влюбват в артистичния и хаотичен живот на Кий Уест. Сприятеляват се с невероятна палитра от хора: моряци, търговци, военни, кубинци и бахамци, англосаксонци и испанци, пияници и интелектуалци… Този калейдоскоп ги привлича силно и през  1931 г. щедрият чичо Гюс им прави нов подарък: къща в испански колониален стил на кокетната зелена улица „Уайтхед“ в Стария град, близо до историческия фар, спасяващ корабите от острите коралови рифове пред залива на града.

Къщата, построена от корабния магнат Ейса Тифт през 1851, е купена за 8000 долара. Тя се нуждае от основен ремонт и семейство Хемингуей се справя отлично. Полин я обзавежда с вкус: европейски мебели, скъпи полилеи, удобни легла и модерни за времето си кухненски уреди. Тук израстват двете им момчета – Патрик и Грегъри, деца и приятели тук започват да го наричат „Папа“, заради побеляващата брада и патрицианския вид, а наблизо, а в бара на „Слопи“ Джо среща Марта Гелхорн, единствена от 4-те му жени,която знае как да се справя с него в критични ситуации и никога не му остава длъжна, когато се скарат…

Тук е моментът да отбележим, че в миналото голяма част от жителите на Кий Уест са се занимавали с „опразване“ на кораби, претърпели крушение в острите коралови рифове в близкия залив. Нещо повече, някои историци твърдят, че местните хора нарочно давали грешни светлинни сигнали на капитаните, така че корабите им със сигурност да завършат на дъното… Което обяснява защо през 1860 г. Кий Уест е най-големият град на Флорида, и най-проспериращият в целите Щати, с най-висок доход на глава от населението. „Обезкостяването“ на потъналите кораби довело до невероятен архитектурен бум на града, появили се широки, прави и зелени улици, красиви обществени сгради, къщите се напълнили с европейски мебели от орехово дърво и скъпи канделабри, самочувствието на местните барони вероятно е било като на днешните нашенски новобогаташи.

Полин не си губела времето: декорирала къщата с трофеи от сафаритата в Африка и от ловните експедиции в (Дивия) Запад, в които тя участвала заедно с Ърнест. Създала атмосфера, достойна за таланта на Хемингуей. В една от стаите е Кардиналския кожен стол от Испания, който и днес е там, където Полин го е оставила. За него се твърди, че е бил използван в постановката на „Петата колона“ на Бродуей. На таваните, където са се въртели традиционните лампи-вентилатори Полин монтира вълшебни полилеи. Полин пренася тук и прекрасната си ракла от орехово дърво от Сиракуза, която използвала като 3-камерен сейф при пътуванията си, а така също и като писалище. Леглата в спалните са широки и удобни. На стените в цялата къща висят картини на Хемингуей и приятелите му, снимки, плакати от холивудски филмови версии на романите му. Градината се обогатява с всевъзможни дървета, цветя и храсти, а между тях се разхождат дори и пауни, които Полин много харесвала – може би като баланс на котките на Хемингуей…

Стаята на писателя, с пишещата му машина на масата. Снимка: Виола Дионисиева

Светая светих на писателя е двуетажната пристройка зад къщата, засенчена от палми и бугенвилии, където на втория етаж е бил кабинетът му. Тук е дървената маса, на която е пишел всяка сутрин пословично дисциплинираният Хемингуей, често прав, за да е будна мисълта му. По 300-700 думи на ден. Както Маркес, можел е да обмисля с часове избора на една единствен дума, на конструкцията или звученето на една единствена фраза. На ритъма на диалога. Бил е фанатик на словото. Не е тайна за почитателите му, че за Сбогом на оръжията Хемингуей е пробвал как „пасват“ 34 заглавия, а последната глава я е пренаписвал 32 пъти, докато му хареса. Толкова за тази част от характера на автора и за професионализма на (част от) днешните ни майстори на словото, писатели и журналисти.

Тук, в кабинета му, е миниатюрната пишеща машинка, придружавала го по бойните полета на Испанската гражданска война, на Втората световна война, която той отразява за сп. „Лайф“; тук е коженият куфар и изтърканата брезентова раница, с които е обикалял света, глави на препарирани антилопи, риби и навигационни уреди надничат от стените, докато и до днес част от безбройните котки на Хемингуей се прескачат една друга както из двора, така и навсякъде из къщата.

Всички знаят, че освен изящното писане, красивите жени, страстта към авантюри от всякакъв вид и хубавото дайкири, една от страстите на Хемингуей са били котките. При това много от тях с 6 пръста на предните лапи. В деня на нашето посещение 47 котки от всякакъв цвят, порода и брой на пръстите се излежаваха лениво или тичаха игриво наоколо. Една най-нахално дремеше в леглото на автора. В градината е и т. нар. Котешки фонтан, превърнат в такъв от самия Хемингуей, от обикновен уринал, в който са се облекчавали мъжете в бара на  приятеля му „Слопи“ Джо.

Но най-хубавото на този дом, ако питате мен, е духът му. Това е духът на големия писател, на големия мъж, на големия авантюрист. Именно тук той написва повечето от най-хубавите си романи, разкази и документална проза: „Сбогом на оръжията“, „Смърт след пладне“, „Снеговете на Килиманджаро“, „Победителят не получава нищо“, „Петата колона“, „Испанска земя“, „Краткото щастие на Франсис Макомбър“, „Да имаш и да нямаш“, „Зелените хълмове на Африка“. Тук започва и „За кого бие камбаната“, както и „Острови по течението“. И ако съжалявах за нещо, то беше, че с мен тук не беше Джимо (б. р. – журналистът и преводач Димитри Иванов), човекът, който преди няколко десетилетия, докато работеше в БТА, нощем превеждаше Хемингуей, на нас, подрастващите репортери, отваряйки ни очите, сърцата и мечтите за нови хоризонти, „…отвъд реката, между дърветата“ на един друг свят, непознат и магичен, примамлив и недостижим.

По-добър гид  в тази светиня на словото от Джимо не може да има, мислех си, докато гледах към смълчаните клавиши на пишещата машинка на Големия майстор. Но Джимо си седеше у дома и си пишеше писмата от „България“ 1 унесен в спомените си. На него, на Тодор Вълчев, на Кръстан Дянков (б. р. – известни преводачи от английски от близкото минало) и на още няколко мохикани на словото дължим повече от чаша уиски… Но това е друга история.

Както „Финка Вихия“, кубинският дом на Хемингуей, така и този в Кий Уест скоро се превръщат в магнетично свърталище на близките му приятели Джордж Брукс, Чарлз Томсън, Kapitan  „Бра“ Сондърс, споменатият вече „Слопи“ Джо и много други, включително и Дос Пасос, с когото се знаят още от годините в Париж. Именно Дос Пасос му препоръчва да посети Кий Уест и така Хемингуей обезсмъртява с присъствието си този и без друго привлекателен градец.

Домът-музей на Хемингуей в Кий Уест. Снимка: Виола Дионисиева

Горе-долу по същото време тук е живял и Тенеси Уилямс, друг гигант на американската литература, тук той написва първия вариант на „Трамвай Желание“. Но хроникьорите отбелязват само една среща между пишещите братя… Известно е, че нашият любим герой Ърнест е бил заклет скандалджия с гаргантюанско его и още приживе успява да се изпокара с повечето писатели, в това число и с някогашните му неразделни другари от Парижкия период като Езра Паунд, Гъртрюд Стаин и Джон Дос Пасос. Отношенията му с Джон Стайнбек остават хладни, и това е доста дипломатичен израз…

Дори след като  получава „Пулицър“ през 1953 за „Старецът и морето“ и Нобелова награда през 1954, Хемингуей остава верен на егото си и на маниерите си по отношение на пишещите си събратя. В биографията му, написана от  Проф. Джефри Маиърс Хемингуей изпъква като един от най-заядливите и иронично-саркастични писатели на 20 век. Ф. С. Фицджералд неведнъж е преглъщал обидите и презрението му. Единствено приятелството на Хемингуей с „Другия Гигант“ – южняка  Уилям Фокнър – остава непокътнато докрай.

Междувременно докато Хемингуей отразява Гражданската война в Испания за американските вестници, заедно с Марта Гелхорн, красивата и артистична фотожурналистка, която ще бъде третата му жена, Полин решава да изненада любимия си съпруг. И когато той се завръща в Кий Уест през 1938 от Испания, намира почти завършен открит плувен басейн в прекрасния двор на прекрасната си къща. Полин е изхарчила 20 000 хиляди долара, целият хонорар на писателя от „Сбогом на оръжията“, за да му направи басейн – първият на островчето в частен дом… Вбесен от огромните разходи (330 000 долара в днешна цена), Хемингуей, според близките му, извадил  монета от един цент  от джоба си и ядосано го залепил във все още мекия цимент, възкликвайки: „Ето, вземи ми и последното пени, което имам….“ Днес туристите вторачено търсят мястото край басейна, за да видят последния цент на писателя.

През годините след Папа Кий Уест постепенно се превръща в едно от най-артистичните места в Америка, привличайки писатели, художници и музиканти от всички посоки на вятъра. Президентът Хари Труман, абсолютно отдаден на риболова и на навигацията, си прави тук „Зимен Бял дом“, където прекарва отпуските си. Преди години пък Държавният секретар Колин Пауъл  „докара“ лидерите на Армения и Азербайджан Роберт Кочарян и Гейдар Алиев тук (през април 2001 г) , в опит да ги помири и да решат въпроса за Нагорни Карабах, един вид да кажат „Сбогом на оръжията“.

А на свой ред бахамските и кубинските заселници в Кий Уест са докарали петли и кокошки на островчето: бахамците, за да имат прясно месо в дворовете си, а кубинците – бойни петли с остри шипове на краката, с които организирали доста кървави турнири по улиците. Но когато пилешкото в супермаркетите станало по-евтино от това в дворовете, и когато през 1974 боевете с петлите били забранени, на кубинците и бахамците им дожаляло да ги видят на супа, и ги пуснали на свобода. Така днес градчето е пълно с пиленца, кокошки и петлета, които гордо се разхождат навсякъде, а шофьорите си отварят очите на четири, защото глобите са солени… Колкото до супата, тук няма много балкански виртуози, които биха се възползвали от случая, както в „Мисия Лондон…“

Както е известно, Полин и Папа се развеждат през 1940 г. Хемингуей се жени за Марта, с която се развежда през 1946, за да се ожени – за последно – за Мери. Полин остава да живее в Кий Уест с Патрик и Грегъри до смъртта си през 1951. Папа пък е мести в Куба, първо с Марта, после с Мери. През това време той рядко се отбива в бившия си дом. В 1961, болен, преждевременно остарял и отчаян, той налапва дулото и си пръска мозъка (буквално), в дома си в Кечъм, Айдахо, след тежка депресия.

След смъртта на Полин децата продават къщата през 1963 – за 80 000 долара, на г-жа Бърнис Диксън, собственичка на бижутерски магазин. Много бързо тя се „смества“  в един ъгъл на къщата, а от останалото прави музей на Хемингуей, какъвто го виждаме днес. От 1968 г домът на Папа е в списъка на Националните исторически паметници.
Заедно с Финка Вихия в Куба, и с библиотеката на Джон Ф. Кенеди в Бостън, където се пази основната част от архива на писателя, Кий Уест продължава да пази духа на Хемингуей и на неговите герои. На една от стените виси голяма литография на Грегорио Фуентес – готвач, кърмчия на шхуната „Пилар“ на Папа и неразделен негов приятел в продължение на 20 години. От стената Грегорио наблюдава какво става наоколо и съобщава, там горе, където е Папа, как се развиват нещата от живота долу, в Кий Уест, и му поръчва едно двойно дайкири.

–––––––––––––

П. П. Когато след 25 години скитане по света се върнах в София, отидох да видя къщите, в които бяха живели дядо Вазов и Пейо Яворов. По необясними причини първата беше затворена дълги месеци, може би и години. А тази на Яворов, до централата на „Синята мечта“ СДС, беше нацепена като след земетресение от 7 по Рихтер и гидът очакваше всеки момент да бъде затрупан от отломките й.
Без да беше ходил до Кий Уест, или до къщата-музей на Стайнбек в Салинас, Калифорния, Красимир Станев, заедно с няколко приятели, по свой си добруджански начин, решил да превърне един от остаряващите, но легендарни ресторанти на Албена в литературен музей-ресторант на Йордан Йовков. Така чух, че искал да го направи. И да го кръсти от „Славянски кът“ на „Антимовския хан“ или „Ханът на Сарандовица“. Дано да успее. И да има къде туристите от цял свят да седнат на хладина под асмите и далеч от културата на „all inclusiv“,   или въпреки нея, да пият по чаша добруджански кастел и да усетят каква е душевната връзка между  Сантяго от „Старецът и морето“ и  Моканина, търсеш бялата си лястовица в тези дни на  тъга и забрава в България…

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.