Ранобудните студенти – марксистки евангелизъм, архивни лозунги

Това е едно малцинство, преекспонирано във Фейсбук и няколко медии

Д-р Тодор Тодоров. Илюстрация: e-vestnik

Следващите редове са някои нови, по-оригинални оценки на протестите на „Ранобудните“ студенти (които се отнасят донякъде и за протестите въобще), направени от един преподавател от Философския факултет на Софийския университет – 37-годишният Тодор П. Тодоров, който е писател и доктор по философия. В университета той чете лекции по „Философия на средновековието и ренесанса“, „Арабо-мюсюлманска философия“, както и „История на философията“ във Факултета по журналистика.
Автор е на книгите „Приказки за меланхолични деца“ (сборник разкази, Сиела 2010) и „Винаги нощта“ (сборник разкази, Сиела 2012). „Приказки за меланхолични деца“ излиза в Германия през 2012 г. с немското заглавие „Hexen, Mörder, Nixen, Dichter…“ /Dunkelmagische Geschichten/ (Grössenwahn Verlag, Frankfurt am Main 2012). Носител е на награда „Рашко Сугарев“ (2010) за разказа „Ван Гог в Париж“.
Със съкращения от интервюто на Силвия Томова с Тодоров в komentator.bg:

Някакъв комсомолски кръжок, блясък в очите, радост и единство. И музика. …Всъщност в началото симпатизирах на тези студенти, принципно подкрепях протеста им. Това, което ме отблъсна по-късно, е мракобесната и инфантилна атмосфера. Тикоподобното повтаряне на едно и също, неуместният инквизиторски дух. Призракът на комсомола. Тези хора все едно са глътнали някакво екстази и който не участва в техния „трип“ е по дефиниция изключен. От истината, от доброто и т. н. Това е една малка религия. „Враговете“ пък (а това са всички извън сектата), онези, пребиваващи в Града на Дявола, са вече исторически обречени, те и техните демонски гласове. Това е класически апокалиптичен сюжет, армагедон, добрите срещу лошите, красивите срещу грозните, елфите срещу орките и т.н. Най-касовата прожекция. Някакъв марксистки евангелизъм с готически елементи, от който са направени „десните“ убеждения на младите и който ми се струва твърде далеч от здравия разум.

Вижте как обикновено са описвани „изключените“: те не са граждани, не са радетели за светло бъдеще, нещо повече – безмозъчни са, не могат да мислят. Тоест не умеят да мислят „правилно“, не разбират. Или са морални зомбита, продажници. Всичко е младежко, просто, устремно, инфантилно позитивно… Отново да се съмняваш, да мислиш критично, да си песимист не е актуално. Историята е понякога странно иронична. Това е поколение, което дори не е било родено по времето на социалистическия режим, което е „антикомунистическо“, така да се каже по исторически дълг, и въпреки това умело и убедено възпроизвежда неговата жестомимика и реторика. То пламенно възприема същия плосък език и естетика. Това е езикът на едноизмерното, затворено мислене, на елементарни и емоционално прегорели послания. Всички тези черти парадоксално го доближават до фашизма. Удивително е, че дори лозунгите и скандиранията им са архивни, нафталинови, не са техни, не са на тяхното поколение. Все едно тези деца халюцинаторно живеят в началото на 90-те. Та и по-рано. Те имат и своите шамани, които интелигентно им обясняват защо юрската ера още не е отминала.

Дълбоко в същността си този протест е сложно носталгичен. Той отказва да приеме катастрофата на настоящето и търси убежище в някакъв неясен романтизъм. Повторение на детския стадий. Това е възбуждащата (но регресивна от психологическа гледна точка) наслада в една делюзия. Нека обясня това. Създаде се илюзията, че съществува едно просто, очевидно разделение. От едната страна са младите, красивите, просветените – на тях само е светлото бъдеще, на онези, които разбират, които виждат истината. От другата страна е ветхият човек, сумракът на  неверниците и сребролюбците. Разбира се, че това е религиозна (гностическа, новозаветна) и в същото време комунистическа патетика. Някакъв особен фундаментализъм.

Поколението, закърмено с идеите на свободния пазар, демокрацията и свободната информация, интернет, е същевременно уловено във вакум, в капан, в усещането, че са го лишили от бъдеще, че е било базисно измамено, излъгано. Това ражда и справедливия, макар и позакъснял гняв. Обидата. В това се състои и правото на този протест. Само че в един момент той спря, стана нещо друго, нездраво, изчерпа плиткия си, за съжаление, потенциал. Доби известен вуду елемент. Не виждам много общо между поведението, манталитета на т. нар. студенти и амбициите на техния протест. Не ми харесват неговите манифестации, автоцензурата му, наивността и отказът да мисли, трисричните стадионни възгласи, утопичното единодушие и простота, ниският хоризонт, вкусът на 50-те, акциите „единство, творчество, красота“, духът на Людмила Живкова, бродещ из Фейсбук… Струва ми се, че не това искахме.

Усилието да се мисли, несъгласието стана признак на лош вкус. Затова другите са обвинени тъкмо в това – неспособността да разбират, да виждат същината. Това е ескейпизъм, защитен механизъм. Дори вид аутизъм, ако искате. Същото това разочарование, за което споменах, засегна младото поколение навсякъде по света. Но там младите като че ли реагираха другояче. Предпочитат да наричат нещата с имената им, не се срамуват, когато ги наричат „комунисти“, съзнават от какво са разочаровани, съзнават срещу какво се налага да се борят. Имат повече яснота и политическа грамотност. Това е разликата. Онова, което наистина липсва на това поколение тук, е самото то – със своите собствени идеи, своя собствен гняв, своите възможности. Може би просто ни трябват още десет години. Тогава за добро и зло, ще заприличаме повече на гърците и испанците. Ще пораснем малко. А дотогава – алкохол, телевизия и манифестации.

Диалогът изисква различни позиции. Изисква плурализъм. Да си говориш със себе си е по-скоро опасно.

Нашите протести са донякъде епигонски. Въпреки опита за имитация обаче, те изглеждат бутафорни, насилени, някак изкуствени.
Защо няма партия? Отговорът е сравнително прост. За да създадеш партия, трябва да си наясно какво точно искаш, какви конкретни дългосрочни политики и стратегии си готов да приемеш. Хубаво е да знаеш и кого представляваш, чии интереси защитаваш, без да се притесняваш от това. Хубаво е да можеш да излезеш и да кажеш всичко това на глас. Освен това са нужни и пари. Както е навсякъде, най-вече в САЩ, които по дефиниция са образец за демокрация. Там например бившият им вицепрезидент беше преди това директор на „Халибъртън“, една от най-големите компании за оборудване на нефтени сондажи и доставка на оръжия. Представете си сега какво би станало, ако това се случи тук. Парите в политиката са мръсно нещо. И не влизат в новия морал. Ето затова няма да се появи друга партия, освен инструментална, популистка, като тези на Борисов и Бареков.

Всичко в някакъв смисъл обслужва политически интереси. Не ми се иска тази тема да се прекалява. Студентите ни, за съжаление, бяха и все още са доста аполитични. Те не се интересуват и не искат да се интересуват от политика. Повечето не гласуват въобще или избират Светльо Витков. Въпреки това мнозинството от тях са искрени, да. В това се състои и трагикомичната им ситуация. В разминаването между претенциите им и собствената им реалност е техният провал. Оттам и ниското ниво на протеста. Защото протестът е преди всичко съзнание. Другото е само шум.

Никаква революция на студентите не се е случила. Това е едно малцинство, преекспонирано във Фейсбук и няколко медии. Създава се илюзията, че едва ли не студентството е на улицата, но това съвсем не е така. Ако човек гледа телевизия, може да повярва в какво ли не. Иначе съм убеден в силата на академичната общност и нейното недоволство. Виждал съм го и съм участвал в него. Но сега е различно.

Изходът за тях не е политически, а културен. Да мислят критично, да мислят повече, да ползват собствения си разум, както гласи идеалът на Просвещението, да се съмняват, да не следват сляпо авторитети, да уважават плурализма – това бих ги посъветвал. И да имат кураж. И съзнание. Без тези неща няма да имат бъдеще.

Със съкращения от интервюто в komentator.bg

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.