Проф. Александър Кьосев: Аз сега няма за кого да гласувам…
Създават негативен ореол на всеки с публична позиция, достойни хора се оттеглят, казва професорът
Проф. Александър Кьосев е преподавател по история на българската литература и по история на културата в Софийския университет от 1988 до сега. Доктор на филологическите науки, доцент по философия на културата, политиката, правото и икономиката с труда си „Опити върху културната история на прехода“ (1999) и професор по Европейска културна история ХІХ – ХХ в. Специализирал е в Чехословакия, Великобритания, Франция, Унгария. Бил е лектор по български език, култура и литература в Гьотингенския университет „Карл Аугуст“ и в университета на Саарбрюкен. Преподавал е история на културата в НБУ и в Пловдивския университет. Бил е член на управителния съвет на фондация „Отворено общество“, София, (1998-2001). Директор е на Културния център на Софийския университет от 2009 г.
– Наблюдаваме устойчив спад в участието на антиправителствените протести, макар че те получиха допълнителен тласък от студентските протести. Как ще коментирате това?
– Би било странно, ако този дух не падне. 150 дни хората бяха на площада и малко са тези, имащи вътрешна енергия и инат, които могат да издържат на подобно напрежение. Даже имаше момент в предишния етап на протестите, когато самият аз се бях обезверил и казвах, а и досега казвам, че в началото се усещаше сила, а впоследствие, когато хората останаха малко, всъщност демонстрираха мизерност и безсилие. Имаше период – края на август, началото на септември, когато твърдях пред приятели, не публично, че протестите трябва да спрат. Не защото са ненужни, неморални или ненавременни. Напротив – те са всичко това заедно. А защото не е добре да демонстрираш слабост пред по-силен противник. Тогава избухнаха студентските протести. Трябва да кажа, че обществото може само да съжалява, че те не съвпаднаха с юлските. Това беше чист късмет за управляващите. Ако бяха съвпаднали, това правителство щеше да бъде „отсвирено” веднага. Тогава студентите бяха в сесия и докато се наканят, парламентът влезе във ваканция. Протестиращите се разминаха на площада, което е тъжно. В някакъв смисъл беше пропуснат шанс. А нормално е енергията да отслабва, хората не са от желязо…В началото аз водих своя осемгодишен син на протестите, тогава когато те бяха „красиви” и „смешни”. И той беше развълнуван, беше голям враг на правителството (смее се). После започна да говори (очевидно уплашен), че полицията го е била, което не е вярно, а накрая заяви, че не иска да протестира повече, защото му е омръзнало… Т. е. той имаше някакви детски фантазии и смея да кажа, че тази инфантилна реакция е валидна за цялото ни общество.
– Погледнато в по-широка рамка, дори и извън националното, на какво са симптом сегашните протести?
– Благодаря за въпроса, на подобни неща трябва да се гледа именно дългосрочно, в голямата картина. Българските медии имат много „бързоликвиден” дневен ред. И задават като по команда едни и същи въпроси: „Какво мислите за окупацията?”. Сякаш тя е най-важното нещо на света и сякаш не се вписва е една по-едра картина на протестите в България и извън нея. Протестите са нужни и очевидно демонстрират разцепване между политическия елит – в български план, и не само. Това се случва в Украйна, Турция, цяла Европа, целия свят. Получава се страхотен социален процеп между елитите, политически и финансови, и нас.
– А породилата се социална енергия ще запълни ли този процеп?
– Страх ме е да правя прогнози…Очевидно в момента отсъстват ясни и рационални субекти с планове за бъдещето. И това може да причини страхотни катаклизми в дългосрочен план. Надявам се да не съм прав. Очевидно е, че ние сме в момента в„ленинска” ситуация – елитите не могат да продължат повече така, масата – също. Оттук-нататък как ще се случва конкретната форма на протеста не е толкова важно. Някои от тези форми са ефикасни, други – по-малко. Аз самият смятам, че протестите на студентите са крайно полезни. Правителството не е паднало, но се активизираха синдикати, гилдии, чужди посланици… Да, протестът не расте непременно в масов план, масите са уморени и обезверени. Но се създават малки групи протестиращи, които знаят как да протестират. За разлика от голяма част от населението, което бих подразделил на три части. Първо – хора, които не искат да протестират и същевременно подкрепят правителството – те са много малко, според социологическите проучвания не повече от 20 процента (правителството се радва на над 71 процента неодобрение). Така че има хора, които протестират и нямат съмнение, че трябва да го направят. Има и техни противници, подкрепящи „лявото”, както те си го разбират, по една или друга причина, няма да коментирам подробно, но според мен главно заради поддържане на собствената идентичност и минало. Има и голяма група хора, която просто не разбира протестите, макар че не одобрява правителството. Те не обичат да се нарушава ритъмът им на живот и макар, че не одобряват кабинета, смятат, че следващият няма да е по-добър. Има трета група, оформила се в хода на протестите. Те не харесват протестите по различни причини, например защото смятат, че сред редиците им има провокатори, или че те са спрели да са „автентични”. Има и хора, ръководещи се от естетически причини. Това най-добре го бе формулирал Явор Дачков, с когото съм повече от несъгласен като цяло, но той не е глупав човек. Той се чуди в свой текст как е възможно да подскачаш на площада като дете, със свирка, и да викаш „Оставка”, внушава че това е елементарно за човек, възприемащ себе си като сложен. Много хора мислят че елементарното публично поведение с еднозначни послания по някакъв начин застрашава сложността им. Аз не принадлежа към тях, смятам, че сложността ми е гарантирана. И не се притеснявам да викам прости неща на площада от типа на „Оставка”. Но този естетически конфликт разцепи протестиращите.
– Каква е динамиката на протестите според Вас? Как се изменят те?
– Протестите могат да бъдат разделени на две фази. Едната беше весела, радостна естетическа, другата бе все по-ядосана и ожесточена. Чухме въпроси как може хората да искат оставка на правителството и едновременно с това да се усмихват. А хората се усмихваха в началото, защото, едновременно с гнева, преживяваха нещо по-важно, което го засенчваше – радостта да са заедно. Огромна част от излезлите на площадите, говоря за дните, в които имаше по 50-60 хиляди души, по-рано не вярваха, че има подобни на тях – с елементарна почтеност, спонтанни морални реакции и нежелание това повече да продължава. Когато се видяха заедно, те изпитаха естествено усещане за съвместност и празник, съпроводено от разнообразни карнавални жестове. Освен това, в такива моменти понякога човек започва да демонстрира нарцисизъм, да се опива от това колко е по-готин, сложен, красив и образован от другите. Но тази естетическа реакция, която не е съвсем симпатична, трябва да се обясни с усещането, че тогава имаше морална солидарност и единство. С това малко се прекали, още повече, че враговете на протестите внедриха разрушителни лозунги и форми на мислене. Те казаха: „Вие сте красивите, образованите, вие сте софиянците, средната класа, богатите! Има едни хора, които са бедни, нямат глас и не са красиви. Те са грозни, бедни и истински, не са образовани – и вие всъщност срещу тях протестирате!” Това е ужасна манипулация.
– Представители на самите протестиращи обаче повтаряха същите неща за „красивия” протест…
– Много протестиращи се подведоха по това и започнаха да го повтарят. (бел. ред. – за пръв път формулировката за умните и красивите, противопоставени на февруарските протести, дойде от Ивет Добромирова, активистка на протеста, такава теза после разви и теологът Калин Янакиев, много протестиращи от самото начало обясняваха, че те са тези, които могат да си плащат сметките и др. Виж повече тук). И това бе крайно вредно, защото става дума за морална солидарност между възмутени хора. А възмутените са временна група, пресичаща всички прослойки. Още повече, че в редовете на протестите внедриха лозунги, които са, така да се каже, незначителни. Възмутен може да е един обикновен човек на село и преподавател в университета. И ИТ специалист, и човек, който едва си чете името. И всички те могат, образно казано, да са братя по възмущение. Вместо това възмущението беше докрай използвано от черния пиар на едни медии, за които не искам да говоря… За тях да се говори за протестите беше равнозначно да се иронизират жълтите павета. Протестът беше равен на паветата, които, разбира се, са знак на омразата на провинцията към София. Тази омраза е стара, тя не е от днес, тя е от 60-те години на социалистическия период. И е част от задълбочаване на социалните, географски, имуществени разделения в България – знак, че нацията е застрашена от разпад. Манипулиращите протеста от тази гледна точка паразитираха върху възможността за разпад. Те автоматизираха и довеждаха докрай опасните разлики между хора и убеждения, правеха черен пиар. И пречеха на хората от провинцията да усетят солидарност с излезлите на жълтите павета. За разцеплението са виновни не само някои медии, но донякъде и протестиращите. Те трябва да знаят, че когато става дума за морален протест, той надскача социалните разделения и всички участват в него. И не трябва да използват за себе си определения като „красиви”, „образовани”, „средна класа”, „българско качество” и прочие анти-продуктивни лозунги.
– А моралната солидарност ще роди ли нов морал, ще доведе ли до вид обновление?
– Много сложен въпрос…. Лесни морални прераждания няма – такива драматични преобръщания, които изведнъж раждат нови хора. Подобно нещо би било наивно. Но и моралната солидарност не е измама.. Във всеки човек, и в най-пропадналия, който е готов на всичко – корумпиран, има ситуация на преминаване на чертата, при която той реагира. Съществува един минимум на усещане за непозволено и позволено. При много хора тази черта бе прекрачена с назначаването на Пеевски. То беше символ, че управляващите всъщност са управлявани – от различни тъмни фигури, олигарси, кукловоди. И тази лъжа на управлението бе възприета като прекрачване на черта. Обикновено това възмущение е временно нещо, човек се възмущава и пак се връща към коловозите си. То престава да е временно при две условия. Едното е когато човек преживее усещането, че и други са като него и това му дава сила, надежда, усещане за енергия. И второто, по-важно – когато се окаже, че този временен социален субект – възмутените хора, променя политическите обстоятелства. Тогава временно възмутените може да се замислят за себе си и за своята сила и отговорност. Тези равносметки понякога наистина могат да са определящи. Но това се случва рядко, нека бъдем честни.
– А сега какво се случва по отношение на равносметките?
– 70 процента от българското население бяха живели в морална резигнация, половината от този процент не гласуваха – те бяха отчаяни и обезверени. Какъв процент от тях усетиха надежда, възмутиха се, излязоха на площада? Оказа се, че в рамките на обезвереното население има и най-разнообразни вражди – София-провинция, бедни-богати… Един познат социолог говореше за заплаха от разпад в обществото, защото всяка разлика може да доведе до драматизиране и тежък фанатичен комплекс. Но ситуацията, която изведе много хора на площада, доведе до поява на надежда, усещане за единение, солидарност. А когато се оказва, че нищо не можем да направим, мнозина се връщат обратно в резигнацията и тя става двойно по-тежка. И младите емигрират, защото не желаят да живеят в такава ситуация. Проблемът на българската емиграция е, че тя не се извършва само по икономически причини. За това говори фактът, че много хора са готови да водят по-тежък, изпълнен с изпитания живот в други страни. Поемат рискове, социални роли, които им се виждат непрестижни. Но знаят, че в тяхната емигрантска позиция има надежда на хоризонта. А хората, живеещи в резигнация, имат усещане за липса на хоризонт. И ако протестите не успеят, значителна част от хората ще са още по-изгубени. Нищо по-ужасно от това не можем да си представим.
– Може ли да се очаква промяна от новото поколение? Има ли реална надежда в поколенческите механизми на обновлението?
– Хората от едно поколение може да живеят в различни светове. И може би метафората „поколение” заслужават онези, които носят нещо ново, нещо различно. Онези, които като биологически са нови, а като манталитет са стари, някак не са интересни… И със сигурност хората, създали студентските протести, носят в себе си подобна енергия, но тя не е достатъчна, защото те се намират в точката, която аз наричам minimum moralia – чертата на възмущението. Очевидно е, че част от тях трябва да поемат отговорност и да дадат отговор на това „Какво ще стане после?” – натраплив, непрекъснато задаван въпрос. Така или иначе аз смятам, че студентите трябва да формират нов политически субект, може да е движение, партия, това е тяхна работа. Нашето поколение, моето биологическо поколение, е изчерпано, то не може да направи това. То е и политически дискредитирано, тъй като онези, които са се внедрили, са били корумпирани, а онези, които не са се внедрили, са били победени от противниците си. Няма какво да се направи повече, аз не вярвам на старите муцуни…
– А какво трябва да се случи, за да се ревитализира Вашето поколение?
– Много хора са ревитализирани, но като частни субекти, не като политически. Нужен е наистина нов субект, той трябва да е чист, с ясна програма и подкрепа. Това не е лесна работа, всички го знаят. Нещо повече, черният пиар предварително очерня всички възможни видими участници. Някой има интерес населението да мисли, че „всинца са маскари”, защото това убива активността, силата за съпротива. Създава негативен ореол на всяка видима публична политическа позиция. Има хора, които само като чуят, че някой става лидер, веднага го подозират в най-користни неща. И при тази ситуация много достойни хора се оттеглят, не искат да се занимават. Надяваме се, че някой ще поеме риска, отговорността. И тогава хората ще има за кого да гласуват. Аз сега няма за кого да гласувам…
– Какъв е новият успешен, полезен за обществото политически субект, като идеи, морална основа?
– На първо място той трябва да е по-европейски, да прекъсне тъмните, калкулативни, финансови и геополитически зависимости. Да не се поддава на манипулациите на българската мафия, която със сигурност съществува. И да запази самостоятелна линия на политическо население. Ако той направи това, половината български избиратели, които преди не отидоха до урните преди, ще отидат.
– В крайна сметка оптимист ли сте?
– Аз не съм оптимист, последовател съм на Пенчо Славейков и съм ведър песимист. Тоест, не виждам кой знае какви реални възможности, което не значи, че няма да се боря.
*