Картата като удължител на пениса

Евгений Тодоров. Снимка: личен архив

Като чух тези дни как депутатите от Атака размахвали депутатски карти в самолета, и се сетих за едни мои стари истории.

Не искам да вкарвам Волен Сидеров и колегите му в контекста на моите сексуални комплекси – чул съм, че и други депутати обичат да размахват карти за щяло и нещяло. Освен това сме и в различни категории. Ние, простосмъртните, имаме нещо, което се нарича с три букви, по-интелигентните имат пениси, а депутатите очевидно имат фалоси. Като антични статуи.

Та просто се сетих за младежките ми пориви и аз да размахвам карта.

В началото просто си ги мерихме – като деца още. Като нямаше какво да правим,  се скривахме на някое скришно място и се разкопчавахме

Трябва да призная, че от това мерене не излизах с високо самочувствие. Имаше един Рашо дето ни биеше всички. Успокоявах се по-късно, че такива съмнения има почти всеки мъж – имал ги е и Скот Фитцджералд, което старателно е описано от Хемингуей в „Безкраен празник”. Ърнест утешава своя комплексиран приятел, дава пример с древногръцките статуи, пояснява каква е ролята на ракурса т.е. има оптическа измама, когато един мъж си гледа члена отгоре и т.н.

Само че в онези времена къде да намеря приятел като Хемингуей и тревогите ми продължаваха. Поне до момента, в който получих първата си служебна карта.

Започнах работа в Комитета за Радио и Телевизия. Всеки служител на Комитета получаваше пропуск-книжка, облечена в истинска червена кожа. Отгоре пишеше със златни букви „Министерски съвет”.

И като ме обзе едно желание да си размахам картата някъде.

Най-напред я използвах задължително в кръчмите. Като дойдеше време да плащам, вадех заедно с парите от джоба и картата, която оставях небрежно на масата. След което сметката винаги беше точна и ме изпращаха учтиво.

Някои път се налагаше да покажа картата и преди сметката – когато очевидно ме удряха в грамажа или ми наливаха разредена водка. И винаги имаше ефект. Една колежка използва картата, за да й долеят още олио и оцет в салатата от пресни краставици. След което търкалцата просто заплуваха в чинията.

Ех, в онези времена номерът с червената карта вървеше безотказно.

Научих се да си вадя картата и преди лягане с някоя девойка – изпразвах джобовете си на нощното шкафче – уж да не ми се изсипят стотинките.  И се оказа, че ефектът е като при сервитьорите. Това сложи край и на комплексите ми. Не ми трябваше никакъв Хемингуей, картата беше свършила работата.

Скоро разбрах обаче, че има карти и карти.

С една кола колеги трябваше да влезем в граничната зона при Петрич – тогава трябваха специални гранични листове, нещо с нашите не беше в ред, размахвахме червените си журналистически карти, но резултат никакъв. Тогава един колега, не беше даже журналист, се приближи до патрула, извади някаква карта на ластик и всички козируваха.

Тогава разбрах, че има други, по-важни карти.

Колегата уж беше последната дупка на кавала в службата, но още на другия ден всички започнаха да го поздравяват отдалече. Особено колежките.

По онова време взехме да си вадим и визитни картички. Тогава нямаше голям избор на модели и всички си приличаха. Отнякъде обаче ни попадна визитката на нашия тогавашен началник Иван Славков – скромна, но много стилна, правена в Италия. Имахме приятел, който се занимаваше с печат, занесохме му я и го попитахме дали може да направи същата с нашите имена. Човекът призна, че няма такава хубава хартия, но шрифтът, цветовете и всичко останало ще ги направи. Ментето се получи.

И трябва да ви кажа, че имаше случаи, когато подавайки визитката си на някои по-специални хора, те с учудване възкликваха: „Ама картичката ви е същата като на другаря Славков!”
Свенливо навеждах глава, намеквайки че няма нищо случайно.

След 1989 година се нароиха картички всякакви – златни, сребърни, накъдрени и какви ли не. И като ми подаваха някоя по-натруфена визитка, все поглеждах подаващия към чатала, предполагайки, че там със сигурност няма почти нищо.

Беше минало времето на червените пропуски. Дойде обаче времето на кредитните карти. Един от първите имах Америкън Експрес. Не че ми вършеше някаква работа след първото източване, ама все пак. Един ден млад колега ме помоли да му дам картата. Обясних му, че вътре няма никой, но той настояваше. Накрая призна, че бил намислил вечерта да води някакво гадже на кръчма и накрая щял да тропне моята карта на масата и да попита сервитьора дали може да плати с Америкън Еспрес.

Дадох картата, на другия ден ден колегата ми я върна, сияещ от щастие. Всичко минало по сценарий и работата после станала.

Даже получил похвала в леглото.

Сега и пенсионерите имат по един куп кредитни карти с прочути имена, ама дали това им помага – едва ли…

След това дойде модата на пищовите. Едни приятели тръгнаха да си вадят разрешение за оръжие, но не можаха да ми обяснят защо им е. Докато разбрах, че в Италия даже имало поговорка – който носи пищов на кръста, има нужда от удължител на пениса.

След пищовите дойде модата на мобилните телефони. И днес гледам младежи – събрали се и обсъждат кой какъв модел има, коя операционна система е по-добра, един показва айфон, друг айпад, трети таблет. Все едно си мерят пишките.

А не е ли по-добре да си ги извадят и да се разберат кой кой е  – както ние едно време..

Пък който се класира по-назад, овреме да се ориентира към парламента.

От блога За прехода

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.