Лисици, котки и малки деца

В магазина, в който работя, днес дойде възрастна жена и попита дали имаме нещо срещу лисици.
Не знам дали сте чували, но Лондон е свърталище на лисици. Те изпълняват функцията на българските бездомни улични кучета и котки. Някои ги наричат санитарите на града.

В магазина има цяло крило с всякакви отрови или предпазни средства срещу какво ли не – като се почне от охлюви и се стигне до лисици.
Заведох госпожата на въпросното място и, както повелява етикетът на обслужване, поведох разговор на тема лисици. Тя обаче ме изуми с твърдението, че в двора й битуват цели 13 екземпляра с пухкави опашки. А малките лисичета така се изпедепцали, че влизали през отвора за котката във вратата, за да хапнат не само нейната храна, но и каквото друго намерят.
Жената обаче не търсеше отрова или капан, а просто някакво средства за прогонване на напастта. Оказа се, че сме свършили специалното устройство с ултразвук и тя си отиде с празни ръце. С нищо не показа, че мрази лисиците. По-скоро се притесняваше, че котката й гладува покрай тях.

Любовта към животните е пословична на Острова, па макар и да се стига до крайности. Само преди няколко дни, както пътувахме с колата със съпругата ми и малката дъщеря (2 години и 6 месеца), детето обяви на не особено походящо място, че му се пишка. И понеже бях на крайбрежна улица, в дълга колона от потеглили към плажовете британци, подмамени от 30-те градуса, не ми остана нищо друго освен да отбия на тротоара с ясното съзнание, че върша нарушение. Жена ми, която също нямаше по-голям избор, изведе детето до една кофа за боклук пред баровска къща и то се изпишка. Сцена, която едва ли ще удиви някой в България.
Добре, ама точно по време на „театъра на облекчителните действия” мина английска двойка в 60-те, с куче, и страшно възмутено изгледа жена ми и детето, докато техният домашен любимец най-откровено препикаваше мушкатото пред къщата на собственика на боклучийската кофа.
Изведнъж се ядосах. Значи, кучето може да пикае, а детето не! Чувайки ни да говорим друг език двамата се втрещиха още повече. В случая фактът, че не сме британци, се превърна в утежняващо вината обстоятелство.

Макар и да лицемерят много успешно, британците (подобно на всички останали, включително и българите) имат традиции и в мразеното на чужденци. Научих това малко случайно при едно посещение в Музея на Лондон, в който този факт е документиран около Големия пожар през 1666 година.

След като предната година страшна чума изтребва 1/3 от населението на Лондон, а Англия води война след война с Испания, Франция и Холандия, в града се заражда дива омраза към чужденците и започва тяхното преследване. Големият пожар напълно развързва ръцете на националистите и те започват да пребиват всеки срещнат на улицата дори с минимален акцент под предлог, че чужденците са подпалили Лондон. Добре че тогавашната испанска мисия отворила врати, та били спасени доста чужденци.
Един обаче останал в историята като Подпалвача. Французинът Робер Юбер, който работел в пекарната на „Пудинг лейн”, откъдето започнал пожарът, си признал (има много начини), че има пръст в тази работа. Обесили го, естествено. Няколко дни по-късно станало ясно, че французинът изобщо не е бил в Лондон в деня на пожара, но кой ти гледа в тия пламъци. Виновен трябва да има.

Не ме разбирайте погрешно. Не храня лоши чувства към британците. Просто, когато става дума за чужденци, имиграция и расизъм всички народи са едни и същи. Говоря в най-общ план – хора има всякакви.
Но да се върна след тази забежка към животните.

Тези дни вестниците излязоха с печалната статистика за британците, че котките им стават все по-дебели. Повечето домашни любимци били над 5 килограма и силно обездвижени. Разни експерти се тръшкат, че може би предлаганата им храна не е толкова подходяща. Проблемът идва най-вече от това, че котките не ядат каквото и да е, а само готова храна. Изобщо, голяма драма.

Една журналистка от „Гардиън” обаче се опита да обясни на „светилата” истинската причина защо според нея котките стават по-дебели, със съвсем логичния паралел между отглеждането на деца и животни.
Както малките деца в определена възраст само искат без да изпълняват нищо и все едно че не чуват какво им се говори, така котките, например, мяукат за да постигнат своето. Става дума най-вече за храна. Мяукането е заучено поведение, твърди авторката.
Мяу! Ето ти.

Някои деца, респективно котки, успяват да се саморегулират и просто не ядат повече или поне не ядат това, което не е добро за тях. Те (и техните родители, респективно стопани) са късметлии.
Е, има разлика. Домашните любимци са за забава, докато се предполага, че децата са най-голямото ни удоволствие в живота. И в двата случая обаче да кажеш „не”, когато става дума за храна, е много трудно, освен ако не си садист. Да кажеш „не” на същество, чието щастие желаеш, е болезнено. Но какво да се прави, понякога трябва да се казва „не”. На британците явно е по-лесно да кажат „не” на децата, отколкото на котките и затова те са и по-дебели.

Както се казва, да им имам проблемите с дебелите котки.
Преди много години, когато работех в едно българско ВТО (Външно търговска организация), един колега отиде командировка във Великобритания. Като се върна, нетърпеливо чакахме да разкаже нещо за мъгливия Албион. Той обаче ни разгони набързо с думите: „Абе, тия не са добре. Можете ли да си представите, че най-големият им проблем в момента е дали да консумират новозеландско масло, че било по-чисто?!”
Мяу!