Растежът и глобализацията не могат да излекуват всички болести на света
Появиха се нови форми на политически конфликт, които не се поддават на „лечение“ според традиционните рецепти
Изправени пред опасна политическа заплаха, правителствата по света са склонни да вярват на едно и също магическо лекарство – икономическия растеж. Когато световните лидери се опитват да се заемат с корените на тероризма, например, те инстинктивно приемат, че благоденствието и заетостта трябва да е дългосрочният отговор. И когато регионален конфликт заплаши да излезе от контрол – в Източна Азия или Близкия изток – стандартният политически отговор е да се призове за по-голяма икономическа интеграция. От Европа до Китай правителствата се уповават на икономическия растеж като на ключа към политическа и социална стабилност.
Само че точно както лекарите се страхуват от появата на бактерии, които не реагират на съществуващите лекарства, така и световните лидери започват да стават свидетели на възникването на нови форми на политически конфликт, които са резистентни на техните политически предписания – повече търговия и повече инвестиции, прокарвани с добра доза структурна реформа. Три политически бактерии пораждат особено безпокойство. Първата е разпространението на конфликта в Близкия изток. Втората е нарастващото съперничество между Китай и Япония. Третата е увеличаващото се неравенство в западния свят – и съпровождащата го заплаха от социален конфликт.
Делегатите на Световния икономически форум в Давос, който приключи миналата седмица,са типичните вярващи, че капитализмът и глобализацията са най-добрите антидоти на конфликта. Тази вяра е толкова дълбоко вкоренена, че вече дори няма нужда да бъде изразявана. Можете просто да я видите в начина, по който аудиторията в Давос реагира на политическите лидери.
Тази година президентът (на Иран) Хасан Рохани бе посрещнат с ентусиазъм, главно защото бе по-заинтересован от търговия и инвестиции, отколкото от ядрени оръжия. Рохани не промени позицията на Иран по трудните политически въпроси – като Сирия, Израел или ядрените оръжия – по някакъв значим начин. Той обаче изпрати важен сигнал, като започна речта си, давайки израз на амбицията си Иран да стане една от 10-те най-големи икономики в света.
Иранският лидер също така подчерта необходимостта страна му да подобри отношенията си с останалата част от света, за да може да постигне тази цел. Това акцентиране на икономиката подсказа на аудиторията, че президентът Рохани буквално е човек, с когото бихте могли да правите бизнес.
В резултат Рохани е в необичайната позиция за ирански лидер да бъде възприеман като глас на разума в Близкия изток. Само че възвишеният статут на президента в очите на множеството в Давос е и признак за това колко безрадостни изглеждат нещата на други места в региона.
Призивът за икономическа рационалност вероятно няма да сложи край на войната в Сирия, където и двете страни се борят за оцеляване. Ясно е също, че джихадистите, които са във възхода си в Сирия, Ирак и другите, не се трогват от плодовете на глобализацията. Ако нещо не се влоши сериозно, те скоро няма да се откроят в Давос.
Мнозина все още се надяват, че подобрението на икономическата ситуация в Близкия изток ще смекчи икономическото отчаяние, въз основа на което се допуска, че процъфтява войнстващият ислямизъм. И все пак не всички джихадисти произхождат от бедни държави или семейства Някои от бунтовниците, появили се в Сирия, са пристигнали от Европа. Други са дошли от Саудитска Арабия или от страните в Залива. Джихадизмът е болест, която не се повлиява добре от традиционните икономически лекарства.
Засилването на напрежението между Китай и Япония е още по-отчетлива илюстрация на факта, че икономическият егоизъм не е панацея за политическите проблеми. Китай сега е най-големият търговски партньор на Япония и най-големият получател на японски инвестиции – факти, които много анализатори все още се надяват, че ще направят значително по-малко вероятен конфликта между двете страни.
И все пак в някои отношения нарастващият просперитет на Китай всъщност движи ескалацията на международното напрежение в Азия. Това е така, защото възходът на Китай променя баланса на силите между Пекин и Токио и – в съчетание с горчивата история между двете държави – това обяснява защото отношенията се влошават.
В Европа и Северна Америка по-скоро заплахата от политическо и социално напрежение, а не толкова международните съперничества, безпокоят световната плутокрация. Централен елемент от кредото на Давос е вярата, че глобализацията е добра и за западния свят, и за нововъзникващите сили.
Вече обаче е почти общоприето убеждение, че лекарството глобализация има неприятен страничен ефект. Дори и да вдига равнищата на общия растеж, то е допринесло в голяма степен за стагнацията на заплатите и за нарастващото неравенство на запад. В резултат европейските политици се опасяват от евентуално възраждане на националистическото дясно и радикалното ляво. И американците се безпокоят все повече за пропастта между най-богатия 1% и останалото население – и за политическите последици, ако бездната продължи да се увеличава.
Лесно е да се присмеем на глобалната плутокрация, тормозеща се за войните и неравенството, докато пие изтънчени вина в обезопасен периметър високо в швейцарските планини. И все пак световните банкери и бизнесмени са най-малкото до голяма степен имунизирани за вирусите на ксенофобията и национализма. Тяхното неофициално мото е „Правете пари, не война“. И те възприемат чужденците като потенциални клиенти, а не като политически врагове.
И този смисъл идеята, че капитализмът и глобализацията са най-добрите антидоти за политическия конфликт – с всичките му недостатъци – остава много привлекателна. Макар старите икономически лечения за политически конфликт да губят част от ефикасността си, те все още са най-доброто, което имаме.
БТА