Индия все още е конкурент в голямата надпревара в Азия
Индия стремително върви към хаоса – предопределения хаос, който настъпва с произвеждането на общонационални избори в най-многолюдната демократична държава в света. Очакваните политически гърчове несъмнено ще изкушат някого да посочи Китай като положително доказателство, че автокрацията е по-добър гарант за икономически напредък. Възможно е да има моменти, когато ще бъде трудно да се отрича това. Но при все това този пример ще е погрешен.
Посетителите в Пекин се срещат с хора, които ходят насам-натам със заучено намръщени лица. В индийската столица Делхи откриваш страна, която се влачи по тротоарите с усмивка. Лесно е да се заключи, че тези изражения са в неправилната посока. Сигурно ли е, че именно китайците имат основание да са приветливи? Все пак преди време експерти спореха коя от тези две големи сили ще вземе превес в Азия. През дълъг период повечето от тях обявяваха за победител Китай.
Една прекарана седмица в Делхи е достатъчна да се види защо Индия е загубила част от международния си блясък. Пекин е изпълнен с ласкави високи блокове и новопавирани улици. Индийската столица показва своите недостатъци, както и своята сила. Огромно богатство се сблъсква с жалка мизерия, високотехнологична съвременност – с разпадаща се инфраструктура, а градската суетня – с вездесъщата просия. Бизнес лидерите се оплакват от всемогъщата бюрокрация, а избирателите се бунтуват срещу разяждащата корупция. Китайското ръководство наскоро публикува проект за поредно десетилетие на бърз икономически растеж. Човек добива усещането, че Индия с труд гледа десет дни напред.
Индийците имат вкус към демокрацията в груб вид. Около 750 милиона души имат право на глас. На последните национални избори избирателната активност на места достигаше 80 процента. На предстоящите през май общи избори ще видим управляващата партия Индийски национален конгрес (ИНК) на династията Неру-Ганди в изравнени позиции с хиндуистката националистическа партия Бхаратия Джаната (Индийска народна партия), водена от невъздържания Нарендра Моди. Има сериозни залози, че Моди ще излезе победител, но няма гаранции, че победата му ще бъде чиста.
Властта в Индия е раздробена след ерата на задушаващия централизъм на Индира Ганди. Сега тя се разпределя между националното правителство и силните щатски администрации, а в парламента – между двете големи партии и още двайсетина по-малки групировки. Който и да заеме премиерския пост, може да разполага с мнозинство само с помощта на пъстра палитра от регионални и едностранчиви партии. Размирните коалиции са станали норма за Индия.
Моди, който управлява процъфтяващия северозападен щат Гуджарат, има проста платформа. Той предлага динамично управление на Индия, каквото тя няма при правителството на Манмохан Сингх, доминирано от ИНК. Осемдесет и една годишният технократ Сингх – чиито решителни либерални реформи през 90-те години на 20-и век, положиха началото на икономическия възход на Индия – е уморен от битки. Той излиза в заслужена пенсия. Рахул Ганди, синът на Соня, изглежда неубедителен като опонент на харизматичния лидер на Бхаратия Джаната.
Едрият бизнес се е наредил зад Моди. Чува се, че Индийският национален конгрес е изчерпан. Непоколебимият хиндуистки национализъм и неговата противоречива роля по време на изблика на насилие в Гуджарат, който коства живота на 2000 мюсюлмани, обаче не са забравени. Но силните на деня в Делхи предлагат подсигуряване: спирачките и балансите в системата, казват те, сдържат сектантството.
Те са прави, че някой трябва да сложи твърда ръка върху икономиката. Растежът е забавен, а бурната инфлация принуди централната банка да повиши лихвените проценти. Инвестициите в икономическата структура на страната са възпирани от бюрокрацията. И сега, заедно с другите развиващите се икономики, Индия е връхлетяна от международния насрещен вятър, предизвикан от отказа на Управлението за федерален резерв от парично стимулиране. Внезапното въздигане на антисистемната партия „Аам Аадми“ (Обикновен човек) говори за голямото недоволство сред населението от корупцията.
Това предоставя множество аргументи на онези, които казват, че авторитарните режими имат преимущества. Но такива оценки пропускат главното. Слабостта на Индия е и нейна сила. Повече от очевидно е, че демокрацията е пяната, който абсорбира неизбежните стълкновения между разбърканите етноси и религии в страната. Разпръскването на политическата власт от центъра дава на Индия нови източници на икономически растеж. Централизираното планиране на Индира Ганди доведе до стагнация. Разнообразието стана мотор на прогреса.
От политическа гледна точка федерализмът е обединяваща сила. В Индия все още има маоистки бунтовници, но хаосът на демокрацията притъпява междуобщностните съперничества и сепаратистките импулси, които навремето представляваха заплаха за разпад. На тяхно място е гъвкавото чувство за държавност. Разбира се страната се нуждае от нов продължителен бум на икономическа либерализация, но песимизмът, изразяван от бизнесмените, е в противоречие с техния успех в изграждането на устойчиви международни предприятия.
Усмивките по лицата на онези жители на Делхи, които се сблъскват с вбесяващите несъвършенства на всекидневния живот, изглеждат за страничния наблюдател описание на народ, който при всичките си проблеми и бедност се чувства удобно в своята идентичност. Начумерените лица в Пекин свидетелстват за крехкостта на китайското общество – усещане, че отвъд икономическия успех лежи потиснат гняв срещу политическа система, в която корупцията процъфтява при липсата на отчетност.
Не съществува прав път между повишаването на благосъстоянието и политическия плурализъм. Би било погрешно да се подценяват възможностите на китайските ръководители да удържат хватката си върху властта. От друга страна те проявяват поразяваща нервност в стремежа си да запазят контрол. Човек може да подозира, че Индия винаги ще съпротивлява на модерното, но с дух, който я държи в едно цяло.
БТА