In memoriam. Заветът на проф. Николай Василев: Да запалим заедно свещите на покаянието

Проф. Николай Василев. Снимка: личен архив

Б. р. – Софийският университет „Св. Климент Охридски“ съобщи, че след тежко боледуване е починал дългогодишният преподавател във Философския факултет проф. Николай Василев. Проф. Николай Василев е роден на 21.06.1946 г. в Смолян. Завършил е философия в Софийския университет през 1973 г. Специализирал е в МГУ „М. Ломоносов“ през 1975-1976 и Копенхагенския университет през 1978 г. Преподавател е във Философския факултет на СУ от 1974 г., където е избран за доцент през 1985 г. и за професор през 1990 г. От 1975 г. Василев е член на Българската комунистическа партия (БКП), през 1987 г. е изключен от нея заради несъгласие с официалната политика на режима на Тодор Живков. През 1990 г. оглавява отделилата се от Българската социалистическа партия Алтернативна социалистическа партия (АСП), преименувана на следващата година на Алтернативна социаллиберална партия. В края на 1990 г. АСП става член на Съюза на демократичните сили и през следващата година Василев е избран за народен представител. Участва в правителството на Филип Димитров като вицепремиер и министър на образованието и науката (1991-1992).Изключително ценни за науката са неговите монографии „Как е възникнал човекът?“, „Портрет“ на човека, създал самия себе си“, „Идеи за произхода на човека“, „Човекът – възникване и еволюция“, „Философски проблеми на антропогенезата“, „Послание от бъдещето”, „Sum, Ergo Sum“, „Философски щрихи”, „Човекът като история”, „Свободен до доказване на противното”. Издал е множество научни статии и студии, както и доклади и съобщения на научни форуми.

Проф. Николай Василев беше и активен публицист с винаги оригинална и смела гражданска позиция, редовен автор на e-vestnik. Само преди месец той призова от страниците ни: „Не е ли време да разчетем заедно кървавите послания на отечествената история и да затворим окончателно тези страници; да обърнем гръб на всички възможни античовешки идеологии и практики; да запалим заедно свещите на покаянието и да се преклоним заедно пред хилядите български невинни жертви!“

Редакцията изразява най-дълбоките си съболезнования на близките му. В негова памет публикуваме отново един от последните му текстове.

Традиционно е сравнението между „комунизма” и фашизма. Като две капки вода си приличали, много общи черти притежавали.

I. Фашизъм или „комунизъм“

Специалистът фашистолог Желю Желев в последните си две интервюта твърди даже, че „комунизмът” бил по-лош, по-опасен, „по-завършен” от фашизма. (5 ноември, в. „А Бе Се” (Испания):
„При много случаи съм казвал, че комунизмът беше тоталитарен режим, много по-лош от фашизма“; 27 ноември, „PIK.bg”: „Комунизмът е не по-малко опасен, защото от двата тоталитарни режима той е по-завършен и по-съвършен”).
Ако приемем случилото се в азиатско-европейския социален „експеримент” за „комунизъм”, между него и фашизма действително има сходство, да го наречем поразително сходство. Но има и разлики, три от които са съществени и изобщо не са за пренебрегване.

Ако човек се запознае по-задълбочено с идеологическите постановки, с теорията на „комунизма” и теорията на фашизма, няма начин да не регистрира пълно съвпадение между теорията и практиката на фашизма. И, също така, пълно несъвпадение между теорията на „комунизма” и неговата практика. За това е необходимо само елементарно разбиране; не като кон с капаци да цвилиш идеологическите мантри на уж защитниците на човешките права и гражданските свободи на планетарното население, а всъщност на определени икономически интереси.

Цялата мръсотия на фашизма е изписана – дума по дума, знак по знак – в „Свещените му книги”.

Докато в „комунистическата” класика – в Марксовите теоретични корени (а не в глобалните Ленинови ревизии, или в бълнуващата Сталинова аналитична посредственост) – няма смазани човешки права, украинска гладна смърт, милиони репресирани и избити, ГУЛаг. Нека не ви заблуждават разни образни „диктатури на пролетариата”; те изобщо не означават пролетариатът да обикаля из фабриките и да дупчи с кирки черепите на буржоата!

Втората разлика е в господстващата форма на собственост върху средствата за производство. Фашизмът израства върху частната собственост; „комунизмът” – върху т. нар. обществена собственост (по-точно държавна, и още по-точно – собственост на висшата номенклатура, управляваща държавата). И ако някой смята, че това не е чак толкова съществена разлика, значи този някой не е съвсем наясно с основни политико-икономически положения.

Третата разлика може да бъде разбрана и без да надничате в теоретичните изследвания. Тя може да бъде усетена. Да бъде помирисана.
Само си представете възможните сценарии след края на Втората световна война. Единият – Европа стене под „комунистическия” ботуш. Другият – Европа стене под фашисткия ботуш.

Да приемем реализирането на последния вариант. Тогава ще помиришете разликата. Хиляди комини ще бълват денонощно пушеци и задушлива воня на изпечена човешка плът. Лагери е имало и при сталинизма (като наказателни колонии – вярно, измъчвани и убивани са много хора); но само при фашизма лагерите са изпълнявали важна социално-хигиенизираща функция – да разчистват обществото от „човешките отпадъци”.

Порталът на концлагера Аушвиц (Освиенцим) с надписа „Работата те прави свободен“ над портала. През лагера са минали стотици хиляди евреи, поляци, цигани и хомосексуални. Убитите или загинали тук са 340 хил., но във втория лагер Аушвиц-Биркенау убитите са 1,1 млн., от които 1 млн. евреи. Снимка: ЕПА/БТА

И това се извършва в пълно съответствие с фашистката теория за висшата арийска раса (олицетворявана от миниатюрното черепче на Гьобелс) и низшата раса, човешката тор, която трябва да бъде безпощадно изгребана от лицето на земята – в лагерите, първо като работна сила („Arbeit macht frei” *), после в газовите камери и накрая изгорена в крематориумите. Евреи, цигани, славяни. Половината социалдемократи. Всички „комунисти”, без изключение.

По принцип смятам за неуместно меренето на кантар, използването на сравнителни и превъзходни степени при оценката на двете еднакво противни и отвратителни социални системи.
„Възвисяването” на „комунизма” над фашизма е очевидно резултат от идеологическа слепота или жалък опит да се харесаш на армията антикомунисти в България при почти пълната липса на антифашисти. Без нотка на ирония бих включил автора на горното сравнение в общата картина при двата варианта на следвоенна Европа.
При „комунизма” Желю Желев бе заточен на село, където да си пише за фашизма и бракониерски да лови риба в речните подмоли.
При фашизма славянинът Желев щеше рано или късно да се озове в газовата камера и оттам в крематориума. Та това е третата достатъчно съществена разлика между по-лошия, по-опасния, по-завършения „комунизъм” и по-нелошия, по-неопасния, по-незавършения фашизъм.

Да добавя още нещо, след като ме хлъзнаха по линията на безполезните (донякъде!) сравнения. Най-големият американски аналитик Збигнев Бжежински разви през 70-те години на миналия век своята „теория за конвергенцията”. Той смяташе, че социализмът („комунизмът”) и капитализмът имат потенциала да еволюират, обогатявайки се взаимно. Капитализмът щял да вземе доброто от „комунизма”, „комунизмът” – да вземе доброто от капитализма; така постепенно биха „изравнявали” своите характеристики, доближавайки се плътно (в бъдещето) до някакъв единен модел.

На практика капитализмът наистина взе доброто от „комунизма”, придоби нова жизненост, усъвършенства до голяма степен социалните си функции. „Комунизмът”, наопаки, взе лошото от капитализма и естествено (не само поради тази причина) рухна. Но интересно защо Бжежински не е пожелал да конвергира капитализма с по-нелошия фашизъм?! Интересно защо задокеанският теоретик е виждал, че в „комунизма” има и много добро, има и неща, които заслужават да съществуват в условията на бъдещата човешка цивилизация, а домораслите антикомунисти го отричат тотално и с пяна на уста!

ІІ. Фашизъм, вместо „комунизъм”

Ето, от близо четвърт век всички сме свидетели на (и действащи лица във) вихрещия се антикомунизъм. И няма сериозен анализ на изходните позиции при тоталното отричане, на прозрачната или прикрита мотивация, на поставените цели и преследваните резултати от въпросната активност.
Първо се налага да обясня, че от гледна точка на прецизната научна терминология антикомунистите по целия свят са особен род Ghostbusters (ловци на духове), с други думи Communistbusters (ловци на комунизъм). Автентичен комунизъм досега не е имало никъде и едва ли ще има в близките столетия (да не казвам хилядолетия, което една утопия напълно си заслужава).
Вече съм анализирал, че битката бе за собствеността върху етикета „социализъм”. Западът бяха социалистите. За Изтока остана да са комунистите, макар изобщо да не бяха помирисали комунизъм. Нещо повече, обвинението „комунизъм” по-нататък бе употребявано произволно, по отношение на каквото и да било, ако това „каквото и да било” не допада на лидерите на западната цивилизация, и главно ако застрашава интересите на корпоративния капитал.
Обяснявал съм и на друго място, че за безпринципната произволност на въпросната злоупотреба говори и историческият факт, че заклеймяващият етикет „комунизъм” бива безпардонно лепен на различни (често и коренно различни) обекти:
1. Сталинисткият тоталитарен режим;
2. Съвременната олигархично-криминална руска система;
3. Пограничните израелски военизирани кибуци;
4. Кървавата камбоджанска месомелачка на Пол Пот и Йенг Сари;
5. Малоумната всеобща идеологизация в мизерната империя на Мао;
6. Модерният Китай с уникално синхронизирани икономическа либерализация и политическа стагнация;
7. Скандинавският модел (като признат социализъм е жив зародиш на един бъдещ комунизъм);
8. Литературно-теоретичната утопия „комунизъм”;
9. Комунизмът като научна теория;
10. Венецуелският национализъм на Чавес и Мадуро;
11. Всеки опит за одържавяване на структуроопределящи отрасли (както впрочем го е правил и Де Гол след Втората световна война) и какво ли още не.

Изобщо не съм сред любителите, камо ли пък сред защитниците на смазващата тоталитарна машина на източноевропейските квазикомунистически режими.
Да напомня все пак, че сред армията родни антикомунисти съм един от малцината, уволнявани и репресирани тъкмо за „антикомунистическа дейност”. Проблемът, повтарям, не е в съдържанието, а в етикета. Затова предпочитам, когато говоря за някакви „комунизми” (имайки предвид добре познатата ни от „45 години стигат!” социална действителност),  да употребявам кавички.
Но и проблемът със съдържанието и етикетите в крайна сметка е бял кахър. Истинската тревога се поражда от обстоятелството (странно защо незабелязано досега), че в България гъмжи от антикомунисти (игла да пуснеш, антикомунист ще уцелиш!), а няма пукнат антифашист; че и там, където са поостанали за цяр, се крият зад ъглите, за да не ги смачкат тотално. Защо? Нима фашизмът вече го няма изобщо, изпарил се е и като теория, и като социална практика? Или вече е обявен за хуманно обществено устройство? А може би Европейският парламент е осъдил (без да сме разбрали) антифашизма като човеконенавистническа и престъпна идеология? Нищо подобно!

Мнозинството антикомунисти (надявам се!) са мотивирани от естествения стремеж към търсене на отговорност от управлявалата страната клика, към ликвидиране на последствията от престъпната социална практика, към духовно разбуждане и утвърждаване на десетилетия потисканата свобода.
Друга част от антикомунистите, нека си го кажа отсега направо, са фашисти. Волни или неволни. Съзнателно или не чак толкова съзнателно бъркащи комунизма с антифашизма: всеки антифашист е комуняга; значи трябва да бъде мразен! (А и вярно: борбата с фашизма – като органична част от световната антифашистка коалиция – е страница от биографията на Русия и българското партизанско движение). И търсещи положителни исторически импликации във фашизма като естествен най-резултатен антикомунистически феномен.
Омраза и гаври заливат, примерно, т. нар. „активни борци против фашизма и капитализма”. Наистина, отредените им някога привилегии дразнеха хората (знам впрочем и такива, които не са използвали нито една от „полагащите” им се привилегии).

Недоумение буди понякога и „борбата против капитализма” (макар сред стотици милиони из световните бордеи тази борба да не буди грам недоумение!). Обаче омразата е съсредоточена към неприемливото посегателство върху фашизма (как смеят!), исторически прогресивния фашизъм, родния фашизъм, любимото им фашизъмче, тяхното си сладичко фашизъмченце. И е повече от очевидно от какви идеологически и криминални среди извира.

Някога, в Нюрнберг, зловещата историческа фигура Джугашвили осъди зловещата историческа фигура Шикългрубер. Днес, чрез сърцата и умовете на своите тайни или явни последователи, чудовището Шикългрубер се е надигнало за исторически реванш над чудовището Джугашвили. Не че не си го заслужава, дето се вика. Но в никакъв случай за сметка на антифашизма.
Изрично формулирано, не са пък точно фашистите тези, които имат моралното право и историческото задължение да осъдят т. нар. „комунизъм” (т. е. сталинизма). Или нека поне го правят не за сметка на тайното оправдаване на фашизма.

ІІІ. Нито фашизъм, нито „комунизъм“

Та това е тревогата на днешния ден. Това е истинската заплаха за човешката цивилизация. Вихрещият се антикомунизъм е великолепно прикритие за възраждащия се фашизъм (явление, наблюдавано не само в Източна Европа). Във велика защита на погазената от комунягите „човещина” се въздигат морално уродливите призраци на античовешкия фашизъм. Антифашистките паметници биват подигравани и поругавани. Имената на капитан Цвятко Николов – Черния капитан, генерал Кочо Стоянов (забивал на колове партизански глави), подпоручик Константин Йорданов (екзекутора на ястребинските дечица) биват изписвани по мраморни паметни плочи и оплаквани като светци, като кристално нравствени жертви на мръсните комунистически убийци.

Хайде стига! Неопровержим исторически факт е, че мръсни убийци е имало и от едната, и от другата страна на „барикадата”. Загивали са от ръцете и на фашисти, и на „комунисти” хора, които не са заслужавали такава съдба.
Самоизтреблението не е разумната алтернатива на възможния социален мир, на духовното успокоение и материалния просперитет на родината!

Не е ли време да разчетем заедно кървавите послания на отечествената история и да затворим окончателно тези страници; да обърнем гръб на всички възможни античовешки идеологии и практики; да запалим заедно свещите на покаянието и да се преклоним заедно пред хилядите български невинни жертви!

–––-

* Arbeit macht frei – „работата те прави свободен“ – надпис, който е стоял над портала на концентрационния лагер Аушвиц (Освиенцим).

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.