Обръща ли се Америка наляво? Вероятно да, но не така, както се надяват мнозина
Хилари Клинтън е по-дясна от Саркози, Меркел и британските консерватори
За Джордж Буш управлението се превръща в трагична приказка на непредумишлени последствия. Във външната политика човекът, който се опита да промени Ирак, Близкия изток и репутацията на САЩ, действително предизвика революционни ефекти, макар и не тези, към които се стремеше той.
Сега нещо подобно се случва и във вътрешната политика. Най-консервативният президент в съвременната история, човекът, който се опита да превърне победите си от 2000 г. и 2004 г. в хегемония за републиканците, може да се окаже, че води най-впечатляващата политическа машина на западния свят към пропастта.
Тази машина вкара републиканци в Белия дом седем пъти за последните десет избори. На моменти изглеждаше, че демократите (странно, като се има предвид статутът им на по-малко божията партия), трябва да разчитат на божията намеса, за да бъдат избрани.
През 1976 г. Уотъргейт помогна на Джими Картър така, както краят на Студената война и подривната кампания на независимия кандидат Рос Перо помогнаха на Бил Клинтън през 1992 г. По-добре организирани и по-находчиви интелектуално в сравнение със съперниците си „либерали“, американските консерватори контролираха нещата дори и когато губеха: Клинтън ще се запомни най-вече с балансирането на бюджета и приемането на социалната реформа – и двете са постижения на консервативната партия.
В държава, в която един от трима души се определя като консерватор (срещу един от петима, който се определя като либерал) и където Югът и Западът се развиха много по-бързо отколкото либерално настроения Североизток, е лесно да се разбере защо Буш и неговият съветник Карл Роув мечтаеха да прогонят демократите от власт за цяло едно поколение. Сега обаче те ще трябва да се задоволят с далеч по-малко. След като миналата година победиха в изборите за Конгрес, демократите са на път да спечелят и президентските избори през 2008 г. Според допитванията до общественото мнение само един републиканец – Руди Джулиани – има шансове за победа, но неговата кампания е по-малко убедителна от тези на Хилари Клинтън и на Барак Обама. В момента гласоподавателите предпочитат общо взето кандидати демократи пред републиканци. На демократите дори се гласува по-голямо доверие по въпроси като националната сигурност, традиционна територия на консерваторите. Демократите придобиват широка популярност сред младите, политически независимите и хората от Латинска Америка.
Най-лесната изпупителна жертва е самият Буш. По време на неговото президентство думите Катрина, Ръмсфелд, Абрамоф, Гуантанамо и Либи станаха символ на некомпетентност, връзкарство или екстремизъм. Всъщност провалите на близки до Буш политици по странен начин окуражават някои консерватори: след като той напусне властта, те ще се прегрупират, както направиха през 1992 г., когато баща му загуби президентския пост. Все пак този президент Буш не е добра изкупителна жертва. Той не само не предаде десните, но на практика им даде всичко, което те искаха – от внушителни намаления на данъците до назначаване на съдии консерватори. Много от най-лошите грешки бяха защитавани от консервативни избиратели.
Дори и противоречивото доверие на Буш в „консерватизма на голямото правителство“ на практика се споделя от повечето републиканци в Конгреса. От тази гледна точка, тревожният паралел за десните не е 1992 г., а надмощието на либералите през 60-те години на 20-и век. Като възприеха леви каузи, които бяха твърде крайни за общопроетите американски ценности – от разрешаване на аборта до премахването на дискриминацията спрямо жените и малцинствата в образованието и на работните места – демократите сами се запокитиха в политическата пустош.
Сега американците като че ли реагират на превъзходството на консерваторите, като се ориентират наляво. Все повече хора искат универсална здравна осигуровка; все повече губят доверие в силата като начин за въдворяване на мир; все повече изразяват недоволство от нетолерантността в социалната сфера. Изглежда в ход е някаква промяна. Дали тази промяна ще е за добро? Списание „Икономист“ никога не е скривало предпочитанията си към индивидуалистичното „западно“ крило на Републиканската партия, пред моралисткото „южно“, олицетворявано от Буш. Трудно е да си представим Роналд Рейгън като инициатор на поправка в конституцията, която забранява брака между гейове или ограничава федералното финансиране за изследване на стволови клетки. Все пак оттеглянето на Буш едва ли гарантира връщане към центъра. Социални либерали като Джулиани и Арнолд Шварценегер са малцинство вдясно.
По единия въпрос, по който Буш води борба с нетолерантното крило на своята партия – имиграцията, противниците на имигрантите в САЩ победиха и може би за поколение напред изгубиха подкрепата на избирателите от Латинска Америка. Относно външната политика, не би било разумно съюзниците на САЩ, особено в Европа, да празнуват поради две причини. Първо, някои от промените, идващи от една по-демократична Америка, не биха били добре дошли. Демократите се ориентират наляво не само по въпросите на здравеопазването, но и за търговията; а една по-протекционистична Америка ще накара бедните страни да съжаляват, че Буш не е на власт. Освен това много европейци може да копнеят за една не толкова интервенционистка Америка; но една изолационистка суперсила би могла да бъде много по-страшна.
На второ място, САЩ, дори и ако се преориентират към лявото, все още ще бъдат консервативна сила на международната сцена. Радио в Канзас може да представя г-жа Клинтън за комунистка, но ако я поставим до френския президент Никола Саркози, германския канцлер Ангела Меркел, лидера на британските консерватори Дейвид Камерън или който и да е друг европейски консервативен лидер, тя е много по-дясна по важните въпроси от всички тях. Освен това тя споменава Господ по-често от един средностатистически европейски епископ.
Във външната политика основните кандидати на демократите са еднакво непоколебими в подкрепата си за Израел; никой от тях не изключва атака срещу Иран; г-н Обама дори би нападнал Пакистан; и малцина от тях биха искали да дадат власт на международни организации.
Един факт се откроява в допитванията до общественото мнение – повечето американци хранят силно недоверие към правителството. Преди 40 години те се изправиха срещу левия елит, който се опитваше да се разпорежда с тях; сега те трябва да изтърпят и дясната версия на този процес. В демокрациите политическите революции обикновено стават очевидни само в ретроспективен план. През 1968 г., когато САЩ бяха затънали в осакатяваща война, малцина либерали видяха в Южната стратегия на Ричард Никсън част от продължителен завой вдясно. Всичко, което беше ясно тогава, бе, че повечето американци спешно искаха смяна на политическата посока. Същото е валидно и днес.