Кримската криза изопва нервите на Лукашенко и Назарбаев
Последните събития в Украйна събудиха надежди за възраждане на Руската империя или възстановяване на Съветския съюз. Но всъщност може окончателно да погребат имперските амбиции на Кремъл.
***
Около последните украински събития излязоха на мода приказките, че се възражда Руската империя или че се възстановява СССР. Иронията в случая е там, че тъкмо сегашната авантюра на Путин (сполучлива или не, е друг въпрос) може силно да попари собствените му амбиции за интеграция на постсъветското пространство под негово ръководство.
От една страна, събитията в Украйна отблъскват и плашат съседите на Русия. От друга – демографски доближават федерацията до класическа национална държава с безспорно етническо мнозинство, чиято територия почти съвпада със зоната, заета от преобладаващия етнос. Прочее, присъединяването на Крим към Русия, още повече евентуалното асоцииране на Южна и Източна Украйна, в средна и дългосрочна перспектива ще съдейства за формиране на руска национална държава, а не на Руска империя.
На първо място, силовите и волунтаристични стъпки спрямо един близък във всяко отношение съсед на Русия, какъвто е Украйна, със сигурност тревожат Казахстан и Беларус. Двете държави са основни партньорки на Руската федерация в Евразийския съюз – флагманския проект на Путин за „обединяване на земите“ и възстановяване на руското влияние в региона.
Другите постсъветски страни навярно също не са възхитени от поведението на Кремъл в контактите със съседни държави. Беларус и Казахстан бездруго посрещнаха доста предпазливо руските интеграционни инициативи, а сега бдителността им може да прерасне в конкретни опасения, дори страхове.
Постсъветските републики са все по-склонни да виждат в Русия не закрилница от всякакви икономически и политически беди, а непредсказуем, дори опасен съсед. Макар получила привидно потвърждение, че има статут на силен световен играч, заради последните събития Русия губи останалия си „мек“ силов потенциал в постсъветското пространство и само отблъсква своите партньори. При все че никой не го заявява открито, Казахстан и Беларус отдавна са нащрек и бдително следят новите повеи в руската външна политика.
Беларус отдавна се дърпа от предлаганата интеграция с Русия и въпреки че формално е съюзна държава, Москва отдавна усеща, че Бащицата просто я разиграва. Страната си вади хляба благодарение на Москва, но Кремъл не успя да опитоми вироглавия Лукашенко. Въпреки всички обещания и руските заеми, получени срещу тях, Беларус дори не призна независимостта на Абхазия и на Южна Осетия – крайно принципен въпрос за руската страна. През последните години отношенията между двете държави сериозно се влошиха, което неведнъж доведе до икономически (млечни и газови) войни.
През 2010 г. се стигна до директно информационно сражение: Кремъл в открит текст нарече Лукашенко диктатор и нещо далеч по-лошо – шизофреник. В отговор Минск обвини Москва, че е жестока и цели да удуши Беларус. Впоследствие страните демонстративно се сдобриха, но всички знаят, че Кремъл остана крайно раздразнен от „беларуския въпрос“ и лично от Бащицата, който впрочем също е наясно.
Лукашенко не разчита много на съчувствие от Запада и с оглед последните събития в Украйна явно се чувства твърде неуютно. Защото няма пречка рускоезичното (и направо родно за хората в Русия) население на Беларус да бъде при сгода „защитено“ от „последния тиранин в Европа“. При това за Москва е къде по-лесно да вкара танкове в съюзническа Беларус, отколкото в „независима“ Украйна, претендираща да се присъедини към Запада. Сценарият не изглежда особено вероятен, но кой знае? Пък и на страха очите са големи.
От друга страна, Казахстан, страхувал се до днес главно от ислямизиране и радикализиране откъм юг и изток, трябва да бди занапред и за северната си граница. Рускоезичните казахстанци, живеещи най-вече в граничните с Русия северни области, са близо 20 на сто от населението там. През 90-те честичко чувахме претенции за северните „руски“ райони на Казахстан от руски „патриоти“ и националисти, включително от Солженицин, когото Путин горещо обича. Оттогава темата мина на заден план, но при желание лесно може да бъде подета пак.
През управлението на Назарбаев руското население на Казахстан се сви с десетки проценти и независимо от специалния статут на руския език в страната казахите все пак са привилегирована нация, тъй че може без много труд да го обвинят, че притеснява руснаците.
Колкото повече се засилват политическите и геополитическите аргументи против сближаване с Русия, толкова по-малко доводи „за“ виждат съседите й. Както и да приключи днешната криза в Украйна, тя няма да направи руската икономика по-привлекателна за чуждестранните й партньори, дори ако Западът не наложи съществени санкции на Москва. Евентуалната дълбока стопанска интеграция с Русия не само че не обещава кой знае какви дивиденти на съседите й, но може да дръпне и техните икономики надолу. Започнат ли да свързват имиджа им с Русия, която може да стане държава парий, това ще е солидна пречка в привличането на инвеститори.
В самата Русия включването на Крим и възродените отново мечти за възвръщане на „руските“ области от Украйна само наливат вода във воденицата на бездруго все по-силните националисти, радетели за превръщане на федерацията в национална държава на руснаците.
Ако пък се откажат от Кавказ с всичките му проблеми и издигнат преграда пред мигрантските тълпи от Средна Азия, хората живот ще си живеят в съвсем еднородна, почти моноетническа руска държава, „само сред свои“. Според последните анкети тази перспектива изглежда все по-актуална и съблазнителна за коренното население. Тогава и „западно ориентираните“ украинци, и другите бивши съседи от съветската комунална квартира вече няма да са нужни, за да се самоидентифицира народът, а властта да се самоутвърди.
БТА