Ако „победителят взима всичко“, икономиката се проваля

Проджект синдикейт

Дебатът за перспективите за растеж на страните с нововъзникващи пазарни икономики е в разгара си. Песимистите подчертават опасността от отлив на чуждестранните капиталови потоци, заради свиването на програмата на Управлението за федерален резерв (УФР) за изкупуване на дългосрочни държавни облигации, както и трудности в осъществяването на т. нар. структурни реформи второ и трето поколение и ограниченията, свързани с наваксването на растежа в непроизводствената сфера.

Оптимистите пък са на мнение, че потенциалът за бърз растеж остава огромен, заради по-добрите макроикономически показатели и очакваното разпространяване на най-добрите технологии в развиващия се свят.

И така, кой е прав?

Неотдавнашните събития показват още веднъж колко е важно доброто управление и чувствителната политическа система – позната тема в изследванията, посветени на дългосрочния икономически растеж. Страни, които изглеждаха успешни дълго време, като Турция или Тайланд, изведнъж сякаш се сблъскват с пречки, свързани с управлението и способността да се постига вътрешен политически компромис. Произлизащите от това разделение и нарушено функциониране със сигурност са по-големи заплахи, отколкото ограничаването на програмата на УФР.

Именно природата на управление решава дали хората ще използват таланта и енергията си за постигане на иновации, производство и създаване на работни места или пък ще се насочат към печалби от вече съществуващи материални ценности и лобиране за политическа защита. В този смисъл контрастът между Египет и Тунис може да се окаже христоматиен пример за това от какво зависи успехът или неуспехът.

В Египет старият режим начело с Хосни Мубарак падна след масови протести, тъй като не можа да се демократизира. Изборите, на които имаше малка избирателна активност, донесоха най-много гласове на „Мюсюлманските братя“, които дойдоха на власт сами и продължиха да пренебрегват доброто управление, отблъсквайки от себе си всички с изключение на най-верните си привърженици.

Подходът на „Мюсюлманските братя“ към управлението обяснява също така бъркотията, която бе създадена в икономиката. Вместо да се опита да изгради безпартийни и компетентни регулаторни институции, всички постове бяха дадени на политическите им привърженици. За съжаление военната намеса миналия юли доведе на власт още един режим, който изглежда неспособен да изгради устойчиви институции, които биха могли да съдействат за политическо помирение и да доведат до всеобщ растеж.

Тунис може да ни даде пример за обратен сценарий: истински конституционален компромис, подкрепен от огромно мнозинство (при вот „за“ на 200 депутати и 16 „против“). Ако компромисът се задържи, стабилността ще се запази, пазарите ще функционират, Тунис ще привлича инвестиции и туризмът отново ще процъфтява.

Същността на разликата между двата случая е погледът върху системата на управление, който прави такъв компромис възможен. Такъв поглед предполага гаранция, че няма да бъде установена системата „победителят взима всичко“, както и наличието на широко съгласие, че регулаторните органи по възможност няма да бъдат партийни и ще бъдат попълнени с компетентни професионалисти.

Продължителният успех на Китай понякога се посочва като пример, който опровергава важността на доброто управление за икономическото представяне. Китайският пример поставя под въпрос тясната взаимна връзка между многопартийната демокрация и икономическия растеж. Разбира се, демокрацията е нещо ценно само по себе си и може да бъде желана независимо от ефекта си върху икономическия растеж.

В контекста на икономическото представяне обаче е важно да се подчертае, че има огромна разлика между диктаторските режими, където един индивид монополизира цялата власт – подобно на Мубарак или сирийския президент Башар Асад – и Китай, където има конкуренция и съревнование в една голяма комунистическа партия. И точно партията е тази, която управлява като сравнително всеобхващаща и меритократична институция, а не като автократичен лидер, в периода след Мао.

Липсата на сравнително независими регулаторни органи и компетентна държавна администрация или по-лошо – едноличната диктатура – води неизбежно до икономически загуби и неефективност, а в крайна сметка и до политически вълнения. Това е вярно дори в случаи като Венецуела, където големите приходи от петрол прикриват за известно време основната слабост. В сложната световна икономика на 21 век устойчивото добро икономическо представяне изисква защитна броня, направена от добре функциониращи институции, които не са в обсега на действие на един единствен лидер.

Например, успешните икономики изискват достатъчно независима централна банка и компетентен банков надзор, който да не става част от краткосрочната политика. Те се нуждаят от регулаторни агенции в сектори като телекомуникациите и енергетиката, които могат да следват политика, съответстваща на мащабни цели, установени от политическия процес. Служителите им трябва да бъдат назначавани по безпартийни критерии и ще трябва да упражняват правомощията си, така че да насърчават откритата конкуренция за всички.

Когато решенията за кредитиране, за обществени поръчки, строителни договори и определяне на ценовата политика отразяват краткосрочни и чисто политически цели, доброто икономическо представяне става невъзможно – дори в страни с големи природни ресурси. В страни, в които има малки ресурси или напълно липсват – и където иновациите, ефективната конкуренция и акцентът върху производството, а не толкова върху печалбата, е още по-важен – липсата на добро управление ще доведе до по-бърз провал.

Всичко това навежда на мисълта, че анализът на определящите фактори за икономически успех е тема не само за икономистите. Защо някои общества постигат необходимия компромис за поддържане на независима съдебна система и модерна регулаторна рамка – и двете необходими за модерна икономика – а други повтарят до безкрайност партийния подход на управление „победителят взима всичко“, който отслабва държавната политика и подкопава доверието на частния сектор?

Този контраст е най-изразен в страните с нововъзникващи пазарни икономики, но има различия и при развитите икономики. Навярно способността на Германия да постига социално-политически компромис – проявена отново при формирането на дясно-лявата коалиция след изборите през 2013 година – е по-основополагаща за неотдавнашния й икономически успех, отколкото детайлите на фискалната и структурната й политика, която е следвала, за да постигне този успех.

БТА

*Авторът е бивш министър на икономиката на Турция и бивш ръководител на Програмата за развитие на ООН, а в момента е вицепрезидент на Brookings Institution.