10 години България в НАТО – няма как преходът да е тотално провален

Аспарух Панов. Снимка: e-vestnik

През юли 2009 г. бях поканен като лектор на двудневен младежки семинар в Киев на тема „Украйна и НАТО”. Участниците бяха от младежката организация на партията „Отечество” (Баткищина) на Юлия Тимошенко, а семинарът бе организиран със съдействието на германската фондация „Фридрих Науман” и се проведе в централата на партията. Имах възможността повече от два часа да говоря за пътя на България към НАТО, като отговарях и на много въпроси. Няма да забравя невярващите очи на участниците, когато на въпроса „Какви са прагматичните резултати за българите от членството им в НАТО” им казах: „Първият най-важен резултат може да се резюмира с едно просто изречение – повече сигурност означава повече чужди инвестиции”, като цитирах и данните, че само през 2004 чуждите инвестиции “на зелено” надминават получените подобни инвестиции за всички 15 години на прехода (от 1989 до 2004). Семинарът завърши с една доста тягостна и противоречива дискусия „За и против членството на Украйна в НАТО”, която и до ден днешен няма еднозначен отговор. По всичко изглежда, че скоро няма и да има. Или ако има, той ще бъде наложен от Русия и ще бъде не еднозначно, а многозначно отрицателен.

Разказвам всичко това, защото от гледна точка на изминалите 25 години след падането на Берлинската стена и на днешните драматични събития в Украйна, фактите в „комунистическата” част на Европа съвсем не са толкова оптимистични, колкото всички очаквахме. От цялата огромнa Съветска империя „се спасиха” само трите мънички прибалтийски държави Литва, Латвия и Естония, които станаха членове и на НАТО, и на ЕС. Всички останали бивши съветски републики се гърчат в затягащата се руска примка и то много от тях доброволно. Не е много по-различна и ситуацията в бивша Югославия. След жестоките войни и ужасяващи етнически прочиствания, до сега успяха да се спасят само Словения  и Хърватска. Всички останали все още не успяват да степенуват националните си приоритети, въздишайки по Титовата си младост. На този фон просто изглежда невероятно, че точно ние, точно българите, които искахме да станем 17-та съветска република, сме вече от другата страна на бариерата, че успяхме да постигнем всичко това, което сме днес.

Въпреки непрекъснато разпространяваната теза за провала на българския преход, насаждана от объркани протестиращи и контрапротестиращи, от зависими медии и контрамедии, от управляващи и контрауправляващи, от олигарси и контраолигарси, от неостаряващите агенти на ДС и от кого ли още не, ние сме неразделна част от свободния свят и нямаме нищо общо с жалката комунистическа картинка, която представлявахме не само в края на 1989, но дори и в края на 1996 година. Десетгодишнината от членството в НАТО, която  отбелязваме през тези дни, е великолепно доказателство в това отношение.

Българският преход бе значително по-сложен, отколкото си го представят толкова ентусиазираните млади хора, които написаха „площадната” история на бурната 2013 г. Все пак, дори и когато се крещи с напълно оправдано омерзение пред министерския съвет, парламента и президентската институция, това би трябвало да се прави информирано. Трябва да се знае, че в политиката е нужна приемственост, че за подреждането на българския евроатлантически пъзел бяха необходими не само систематичните външнополитически усилия на всички некомунистически правителства след 1989 г., но и постоянно отстояваната позиция за членство на България в НАТО от парламентарните групи на СДС, на ДПС и в по-ново време – на НДСВ, както и от страна на президентската институция , олицетворявана от 1990 г. до началото на 1997 г. от д-р Желю Желев, а след него до 2002 г. от Петър Стоянов.

Нещо повече, положителната стратегическа западна оценка на българската политика в областта на сигурността бе формирана от логичната последователност на редица категорични и отговорни външнополитически решения. Тук трябва да се споменат позицията на България по отношение на войната в Залива още през 1990 г., подкрепата на въздушните удари на НАТО по време на войната в Босна, далновидната българска позиция при военната акция на НАТО в Косово през 1999 г. и активното ни участие в антитерористичната коалиция след 11 септември 2001. Не може преходът да е тотално провален, а ние да сме станали членове на НАТО. Никой не дава такова членство даром… Излизането на страната ни от международната изолация по време на комунизма и успешната ни европейска и евроатлантическа интеграция е резултат от една коренно променена, независима и разкрепостена външна политика, вече с 25 годишна история. И това не трябва да се подценява от никого, дори от „ранобудните” и „непорочните”.

Анексирането на Крим от режима на Путин не е нищо друго освен връщането към старите прийоми на съветската външна политика, като тези събития са особено тревожни  за страните от Централна и Източна Европа със значително рускоезично население. Но от друга страна, тази криза зарежда с мощна енергия евроатлантическото партньорство, което придобива  нови политически измерения. Очаква се на следващата среща на върха през септември в Кардиф, алиансът, ръководен от новия си Генерален секретар Йенс Столтенберг да обсъди нови стратегически цели и неотложни задачи. При сериозно усложнената ситуация около източната граница на ЕС и НАТО, съвсем не е без значение какъв сигнал по темата „Русия” ще даде България на своите евроатлантически съюзници. Българската позиция ще бъде сериозен тест за политическия потенциал и визията на страната ни. Затова е от огромно значение е да можем убедително да защитаваме коренно различните си разбирания в сравнение с Русия по отношение на свободата, демокрацията и международното право и сигурност. В този дух, десетгодишното членство на България в НАТО е огромно предимство и достойнство, което трябва умело да бъде използвано за реализиране на националните ни интереси, особено на Балканите и в Черноморския регион.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.