В Руанда е постигнато помирение 20 години след геноцида

ДПА

В Земята на хилядата хълма бе постигнато помирение през 20-те години, откакто подкрепяните от руандийското правителство милиции само за 100 дни избиха над 800 000 тутси и умерени хуту.

„Интерахамве“ и други милиции излизат с мачетета, брадви, копия и сопи, за да извършат един от най-тежките геноциди на 20 век.

Днес, при управлението на 56-годишния президент Пол Кагаме, руандийците са миролюбиви и загрижени за опазването на природата. Живеят в страна, която е зелена във всеки смисъл на думата и която иска да се превърне център на информационните технологии за целия регион. Във въздуха на столицата Кигали витае почти нереално спокойствие.

Но през април 1994 г. нямаше компютри и мобилни телефони, а призивите за помощ към международната общност и ООН останаха нечути.

Международната общност разочарова Руанда, каза години по-късно Кофи Анан, заместник генерален секретар на световната организация по онова време. „Ако ООН, правителствени представители, международните медии и други наблюдатели бяха обърнали повече внимание на трупащите се признаци за надвиснала катастрофа и бяха предприели навременни действия, тя можеше да се избегне“, заяви Анан.

„Убежища като църкви и болници бяха превърнати в кланици. Цяла една държава бе съсипана“.

Серафин, която била на 34 по онова време, загубила 50 от членовете на големия си род, станали жертва на мачететата, но тя оцеляла по чудо в южната част на страната. „Жива съм само, защото Бог ми помогна“, казва тихо тя, а погледът й се рее в далечината.

На 11 април 1994 г. Агнес Мукамана става свидетел как убиват баща й. По-късно загубила десния си крак при нападение на хуту с граната. Сега е на 45 години и плаче от мъка, когато разказва за преживяното. Придърпва с ръка жълто-синята си рокля над протърканата протеза.

Ришар Гакуба е бил на седем години. По-малката му сестра била обезглавена, двама по-големи братя – пребити до смърт, а баща му – съсечен с мачете.

Други били отведени насила в тресавищата източно от Кигали, за да умрат от малария, мухи цеце и крокодили.

Общото между оцелелите е, че избягват думите „тутси“ и „хуту“. Ако се налага, произнасят само „т“ и „х“, и то с неохота.

„Днес децата учат в училище, че всички сме руандийци и че няма етническо разделение“, казва Гакуба.

Напрежение между мнозинството на земеделците хуту и скотовъдите тутси е имало отдавна, но решението на белгийските колониални власти да въведат официално разделение на етнически принцип засилва различията.

На мемориала за геноцида в Кигали с големи букви е изписано: „Ние не избрахме да бъдем колонизирани. . . Никога преди това не е имало толкова дълбоко разделение, нито насилие, каквото то породи“.

Решението на лидерите хуту да решат окончателно „проблема тутси“ е взето в началото на 90-те години. Клането е грижливо подготвено с пропагандна кампания, в която тутси са наричани в предавания по радиото „хлебарки и червеи“.

Изготвени са черни списъци с имената на представители на тутси и хуту, които са против правителството и трябва да бъдат избити.

Сигнал за започване на клането става свалянето с ракета над Кигали на самолета, в който летят президентът Жувенал Хабиаримана и бурундийският му колега Сиприен Нтариамира на 6 април 1994 г.

Убийствата продължават до юли, когато Патриотичният фронт на Руанда начело с Кагаме постепенно установява контрол над страната. Някои смятат Кагаме, който е президент от 2000 г., за диктатор, но той се радва на широко уважение.

„Главна цел на неговото управление винаги е била националното единство. Това допринесе значително за помирението в тази страна“, казва Ерик Махоро, директор на руандийската правозащитна организация „Никога повече“. „Той беше наясно, че трябва да се изправим лице в лице със своето минало, за да изградим бъдещето си“, посочва Махоро, хвалейки правителството, че насърчава помирението.

Важен аспект е традиционната съдебна система „Гакака“, която е била използвана за уреждане на семейни спорове, тъй като процесите срещу 1,2-та милиона обвиняеми в съдилищата биха продължили 200 години.

Вместо това обвиняем и жертва се изправят един срещу друг в тези организирани на местно равнище процеси. Често телата на мъртви роднини биват открити, след като убийците разкриват местонахождението им. „Мнозина признаха вината си и помолиха за прошка“, казва Махоро.

За отбелязване на годишнината са планирани прояви в Мемориалния център в Кигали, на националния стадион, както и в черкви и училища. За една седмица няма да се празнуват сватби, нощните клубове ще останат затворени, а всички останали публични събирания ще бъдат отложени.

От януари из страната преминава „Пламъкът на надеждата“. „Преживяхме мрак, но сега има светлина и надежда: Руанда е единна страна“, казва Илдефонс Каренгера от Националната комисия за борба с геноцида.

Още по темата: В Мали осъдените за геноцида в Руанда излежават наказанията си и искат справедливост

Серж Даниел, Хана Макнийш
Франс прес

С флуоресцентни маратонки, с очила с дебели стъкла, един мъж обикаля спокойно между високите стени на затвора в Куликоро в Мали. Описван като „Хайнрих Химлер на Руанда“, полковник Теонест Багосора беше един от главните подстрекатели на геноцида в Руанда през 1994 г. Двайсет години по-късно той излежава в затвора в близост до Бамако заедно с десетина други руандийци, дълга присъда далеч от зелените хълмове на страната си.

Подобно на Ботсвана и на Бенин, Мали е част от африканските страни, които се съгласиха през 2001 г. да приемат осъдени руандийци от Международния наказателен съд за Руанда в Аруша, в Танзания.

Затворът в Куликоро, на 57 километра от столицата на Мали, е разположен на входа на този голям гарнизонен град. Това е стара сграда, на площ от няколко хектара, заобиколена от висока каменна стена.

Около 250 затворници се намират там, сред които руандийците, които са на специален режим и са настанени отделно в част на затвора, обновена благодарение на финансиране от ООН. Осъдени на доживот или на дълги присъди, повечето от тях са възрастни, които ще приключат живота си тук. „Това са много дисциплинирани затворници, не пречат на никого и спазват стриктно регламента“, твърди един надзирател.

Насред двора полковник Багосора изглежда в добра форма, с вид на кротък дядо. Военен главатар на режима хуту в момента на геноцида, той заяви през 1993 г., че иска да подготви апокалипсиса в страната си срещу напредващия бунт на тутси. Член на Аказу, тесен кръг от екстремисти хуту, планирали геноцида, той е смятан за един от мозъците на този африкански холокост, в който загинаха най-малко 800 000 души, ликвидирани за четири месеца, от април до юли 1994 г.

В двора на затвора се разпознава също и бившият премиер на временното правителство на Руанда по време на клането, крехкият Жан Камбанда, с лице скрито наполовина от дълга черна брада.

Руандийските затворници в по-голямата си част бяха осъдени на доживот за „престъпления срещу човечеството, съучастничество в престъпления срещу човечеството или геноцид“, обяснява на АФХ друг пазач. Той напомня, че е забранено е да се разговаря с тези задържани без официално разрешение.

Руандийците живеят при по-добри условия от обикновените затворници. Зоната, в която се намират, е съставена от килии с душ, от трапезария и от библиотека. Затворниците освен това могат да приемат посещения, а храната им е по-добра от тази, която се сервира на останалите задържани. Те получават и по два долара на ден, за да могат да си купуват вестници. Това е специално отношение, което някои руандийски вестници дори наричат луксозен живот.

Управата на затвора подчертава, че някои от тези хора казват, че съжаляват „за случилото се в Руанда“. Някои настояват за „справедливост за всички жертви без изключение“, тутси и хуту.

В писмо, адресирано през 2010 г. до Съвета за сигурност на ООН, те настояваха за справедливост за престъпленията, извършени срещу хуту в Демократична република Конго където хуту избягаха след геноцида от бившите бунтовници от Руандийския патриотичен фронт, от който произхожда настоящия президент на Руанда Пол Кагаме.

Малко от жителите в Куликоро знаят, че руандийските затворници излежават присъда в техния затвор. „Аз знам, че са тук, но не знам дали един ден в тази страна те ще могат да се постигнат помирение, защото имам впечатлението, че враждата между тутси и хуту не е приключила“, смята Жилбер Коне, преподавател в гимназията в Куликоро.

Шепа затворници, чиято присъда беше намалена, днес живеят на свобода в Мали, но не искат да се върнат в Руанда. Един от тях, освободен след 12 години затвор, отказва категорично да разкрие самоличността си, защото иска да „получи куршум в главата“.

„Пътят на помирението у нас е дълъг. Днес съм свободен, но не мога да се върна в Кигали, защото там ще бъда хвърлен в затвора, ако не и убит“, добавя той и обвинява президента Кагаме, че „иска да продължи с положението, в което малцинството тутси да доминират над мнозинството хуту“.

В малийското министерство на правосъдието отказват да се месят в този спор. Амаду Санго от отдела по изпълнението на наказанията, само казва, че „ако Мали е част от страните, избрани да приемат затворниците на специалния съд за Руанда, то това е защото в Мали правата на човек се спазват“.

В Кигали, в Руанда, пък се гледа делото срещу бившия руандийски политик Леон Мугесера, обвиняван, че е проправил пътя за геноцида преди 20 години, призовавайки публично за изтребването на тутси.

Руандийското правосъдие се опитваше да го съди от 1995 г., но бяха необходими 15 години процедури, за да може през януари 2012 г. той да бъде екстрадиран от Канада, където живееше от 1993 година. Едва през 2013 г. започна процесът срещу него, след множество отлагания по настояване на адвокатите му. Според прокурора по делото Ален Мукураринда няма значение дали то ще се проточи 10 или 20 години. Важното е да стане ясно какво точно се е случило. Леон Мугесера произнесе пламенна реч през 1992 г., в която подстрекаваше хуту да избият „хлебарките тутси“.

Създаденият от ООН през 1994 г. Международният наказателен съд за Руанда със седалище в Аруша в Танзания се готви да затвори врати в края на годината след като осъди общо 73 души по 55 дела. В Руанда традиционните съдилища гакака, възстановени от властите, осъдиха от 2005 г. до 2012 г. около два милиона души.

Но 20 години по-късно Руанда продължава да иска екстрадирането на онези, които се приютиха в чужбина. Дълго време западни страни отказваха да предадат хората на тяхна територия, защото хранеха подозрения към безпристрастността на руандийската съдебна система. Сега те започнаха да отговарят положително на руандийските искания за екстрадиция.

Други предпочитат да съдят заподозрените руандийци на тяхна територия. През март френското правосъдие, което упорства в отказа си да екстрадира хора, искани от Кигали, осъди за първи път руандиец за геноцида. Това беше Паскал Симбикангва, който получи 25 години затвор.

Руанда пък иска да използва процесите срещу отговорните за геноцида като средство за подхранване на паметта на идните поколения. Ето защо процесите в съдилищата гакака, по-специално показанията на жертвите и признанията на убийците, се записват. Филми, снимки, досиета са струпани в 18 000 кутии, които чакат в щаб квартирата на полицията да бъдат номерирани.

В Мемориала на геноцида в Кигали, където се намират останките на 250 000 жертви на геноцида, ученици в униформи си водят старателно записки за един етап от историята, който не са преживели. По стените за него свидетелстват снимки на жертвите – семейни портрети, снимки от сватби, снимки на деца – разкъсани и окървавени дрехи. Всичко това е изложено до телевизори, които непрестанно излъчват разкази за ужасите, на които са ставали свидетели семейства, приятели или съседи.

В трибунала в Кигали прокурорът Мукураринда признава, че разказите на свидетелите описват такива ужаси, че понякога самите те са ужасяващи. Но правосъдието трябва да продължи работата си, за да избегне тези жестокости да се повторят.

Днес, 20 години по-късно проблемите, които доведоха до геноцида, са все още тук, но ние имаме добри основи, за да продължим напред благодарение на делата срещу отговорните лица, казва Мукураринда.
Странната роля на ФранцияСлед вчерашното решение на Франция да не присъства на възпоменателните церемонии в Кигали заради обвинението на президента Пол Кагаме, че Париж носи отговорност за кланетата между народите хуту и тутси, френският „Фигаро“ коментира: „Това ново вледеняване на отношенията без съмнение се дължи донякъде на Франсоа Оланд и на неговия екип. Френският президент претендира да е наследник на Франсоа Митеран. Той избра за съветник за Африка Елен льо Гал, която Пол Кагаме отказа да акредитира като посланик в Руанда през 2011 г.

Но гневът на Кагаме показва освен това необходимостта Кигали да припомни толкова особената си история, да възкреси вината на западните страни в момент, когато авторитарният завой на тамошния режим е обект на критики включително от историческите си поддръжници САЩ и Южна Африка.“

„Монд“ публикува обширен коментар за днешната ситуация в Руанда под заглавие „Селяните са изключени от икономическия растеж в Руанда“. Изданието посочва, че 81, 7 процента от руандийското население живее в селските райони, където цари бедност, а неравенството нараства.

Руандийските селяни разполагат само с малки парчета земя (средно по 0,32 хектара) и без подкрепа нямат никаква възможност да излязат от ситуацията на оцеляване ден за ден, пише „Монд“, цитирайки данни на ООН, според които 63,2 процента от руандийците живеят с по-малко от 1 долар на ден. Образованието, професионалното обучение и заетостта са голямо предизвикателствво в страна, където половината от населението днес е на 15-годишна възраст, подчертава френският вестник.

Британската преса също не е единодушна в оценките си за днешната ситуация в Руанда. Левоцентристкият „Гардиън“ публикува статия на бившия лейбъристки премиер Тони Блеър. Под заглавие „20 години след геноцида Руанда е символ на надеждата“ Блеър подчертава, че чуждестранната помощ е помогнала за възстановяването на страната след опустошенията на кланетата през 90-те години.

„Но самите руандийци откриха политиката за оздравяване на нацията си“, пише бившият британски премиер. „През юли 1994 г. Руанда беше черупка от нация. 800 000 души бяха убити, над 300 живота угасваха през всеки час от 100-те дни на геноцида, а милиони бяха прогонени от домовете си“, припомня се в статията. Тони Блеър продължава: „Малцина очакваха страната да постигне повече от това да предизвика силна симпания. Но начело с президента Пол Кагаме Руанда реши да започне начисто; да започне уникален експеримент на следконфликтно изграждане на нация.“ Забележително е да се види напредъкът на тази страна днес, заключава Блеър.

Либералният „Индипендънт“ обаче посочва в заглавие, че петното от геноцида в Руанда никога няма да изчезне. По повод неучастието на Франция във възпоменателните чествания вестникът отбелязва, че ролята на Париж в геноцида със сигурност е била мрачна, тъй като Митеран е бил твърд поддръжник на режима на хуту и Франция е осигурила бягството на милициите хуту от Руанда след падането на тамошния режим.

Германският „Зюддойче цайтунг“ коментира, че историята на геноцида в Руанда трябва да бъде пренаписана. „Руанда е любимката на западните медии: страна с чисти улици, без пластмасови опаковки, просяци и крадци, които са част от всекидневието в Африка. Къде, ако не тук, бихме искали да предоставим помощ за развитие?“, пише „Зюддойче цайтунг“.

„Това че, икономическият бум е основан на ресурси от съседно Конго, което Кагаме оставя на произвола на бунтовници и милиции и че в гражданската война в Конго бяха убити и насилени повече хора, отколкото в Руанда по време на геноцида, е написано на обратната страна на листа. Както и фактът, че Пол Кагаме печели президенските избори с 90 процента подкрепа и потиска всеки опит за инакомислие“, подчертава германското издание.

БТА