С ляв популизъм срещу крайната десница в Европа
Нищо, изглежда, не може да спре възхода на ЮКИП (Партията за независимост на Обединеното кралство – б.р.). Колкото и възмутителни да са изцепките на нейните светила и колкото и демагогско да е поведението на нейните лидери, все пак се очаква тя да спечели първо място на европейските избори във Великобритания идната седмица.
Независимо че изгряващата звезда на младежкото крило на ЮКИП подава оставка, възмутен от расизма на партията, или че нейният лидер – бивш банкер консерватор – се забърква в скандал след скандал за личните си разходи, или че по повечето въпроси – от плоския данък до пълната приватизация на Националната здравна система – мнозинството от гласоподавателите на ЮКИП ни най-малко не споделят нейната ултратачъристка политика.
Но проблемът не е само в това, че те споделят нейната линия по въпросите на имиграцията и на ЕС, нито пък в това, че малцина се интересуват от реалната политика, която ЮКИП предлага. Изплувайки от дълбоките консервативни дебри и навлизайки в традиционните лейбъристки територии, партията на Фарадж успя да налучка една дълбока струя на разочарование и гняв срещу системата, наложена от управляващия елит.
Колкото повече политическата класа се обръща срещу Фарадж, толкова повече тя утвърждава псевдостатута му на аутсайдер. Същата картина се наблюдава и из цяла Европа: популистката десница се надига, заедно с тюрлюгювеч от антибрюкселски еретици, като италианския Бепе Грило, а в някои страни – и с разрастващи се радикалнолеви партии.
Във Франция, Дания и Финландия десни националистически и расистки партии са на път да спечелят по над 20 процента от гласовете. Не много по-назад, изглежда, ще остане и антимюсюлманската Партия на свободата на Герт Вилдерс в Холандия. Същото може да се каже и за яростно антиромската и антисемитска партия Йоббик в Унгария, а пък неонацистката Златна зора в Гърция вероятно ще спечели първите си места в Европарламента.
Всъщност те са една твърде пъстра китка с дълбоки различия помежду си. Докато ЮКИП е за свободния пазар, френският Национален фронт залага на гласовете на работническата класа с искания за държавна намеса и социална защита. И макар че съпротивата срещу имиграцията е мобилизираща кауза за повечето от тези партии, някои, като Йоббик например, превръщат местни малцинства в изкупителни жертви.
Общото за всички тях е, че се подхранват от социалното недоволство, избуяло на целия континент в резултат на десетилетие на растяща несигурност и безработица, падащ жизнен стандарт и строги мерки за икономии. За много от техните избиратели, изоставени от традиционните партии, популистката десница изглежда единствената налична алтернатива.
Не че техният възход ще промени нещо в реалния живот. Европейският парламент е бледо подобие на демократично законодателно събрание. „Изберете кой ще управлява Европа“, гласят негови плакати в опит да убедят скептичните избиратели да гласуват идната седмица.
Всъщност те няма да избират нищо такова. Не само защото Страсбург е слаб и беззъб и защото традиционният съюз на десноцентристи и левоцентристи ще си остане доминиращ в него – макар че евентуален успех на популистката десница сигурно ще подтикне евроелитите също да се поддадат повече на нетърпимост и крайности.
Въпросът е, че Съветът на министрите и Еврокомисията ще продължат да диктуват положението в таен сговор с корпоративните интереси, които имат реалната власт в самото сърце на ЕС. Именно постоянно затягащата се хватка на банките и корпорациите върху брюкселските механизми – чрез 30-те хиляди лобисти, които поддържат неговото функциониране – предопределя всеки нов регулативен акт, всяко предложение на Комисията и всяко съдебно решение.
Резултатът е една система, придала на един провален икономически модел силата на договор, който бетонира дерегулацията и приватизацията и дава предимство на корпоративната мощ над осигуряването на работни места и социални права. Същият този подход се проиграва и в споразумението за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции, за което в момента преговарят ЕС и САЩ и което би позволило на корпорациите да заобикалят съдилищата и да налагат предложени от бизнеса правила зад гърба на избраните държавни власти.
Резултатът е подбиване на скромните защитни социални механизми, заложени в Единния (европейски) пазар: растящи ограничения върху държавната намеса и инвестиции в името на стимулирането на конкуренцията, както и експлоатация на мигриращи работници с цел да се подкопае положението на местните работници под маската на свободното движение на услуги.
След като крахът от 2008 г. се превърна в криза на еврозоната, Евросъюзът, в който мнозина виждаха поне частичен защитник на социалните придобивки, се превъплъти в знаменосец на мерките за строги икономии, който посяга да отнеме тези придобивки, налагайки на демократично избрани правителства из целия континент да предприемат опустошителни бюджетни съкращения.
Влиянието на диктата на Тройката и на мерките за икономии в еврозоната върху и без това изпадналия в стагнация жизнен стандарт и върху икономиките, напомпани с фалшива слава от златните години на неолиберализма, беше пагубно. То директно отвори вратата за възхода на крайната десница в континентална Европа. А във Великобритания лондонското Сити и управляващата коалиция сами свършиха тази работа.
Никоя от предложените реформи на ЕС, по които консерваторите на премиера Дейвид Камерън искат да преговарят и да подложат на референдум, няма да разхлаби хватката на корпорациите върху Брюксел. Те на практика целят да укрепят пазарната „либерализация“.
Ед Милибанд (лидерът на лейбъристите) на свой ред говори за необходимостта от „всеобхватна“ реформа, включително за ограничения върху държавната помощ и намеса. Но промяната в Европа изисква да се отиде много по-далече и отказът на лейбъристите да подкрепят един референдум само засилва възприемането на ЕС като антидемократична структура.
Докато европейският елит остава пленник на тази брюкселска ортодоксия, единствената противоотрова на ръста на крайната десница е популизъм отляво – такъв, който насочва стрелите към класовата и корпоративната власт, вместо към чужденците. Макар и по различен начин, такъв е подходът на „Сириза“, която сега води в анкетите в Гърция, и на холандската Социалистическа партия, която се очаква да изпревари за първи път Партията на труда. Ако това не стане, възходът на расистите и ксенофобите ще продължи.
БТА