Параскева Джукелова: Актьорът по някакъв начин е проститутка
Актрисата Параскева Джукелова се прочу с дебюта си във филма „Сезонът на канарчетата“, който й спечели наградата за женска роля на фестивала „Златна роза“ през 1994 г.
Днес тя е по-известна с участието си в най-новия български филм – „Време за жени“. Получава награда за най-добра женска роля през 2004 г. за филма „Изпепеляване“ на Международния фестивал “Любовта е лудост” във Варна и на фестивала „Златната ракла“ в Пловдив. През 2006 година участва във филм „Кръвна връзка“(“Blood line”,”Abbandoned”) на испанския режисьор Начо Серда. Предишната година, пък играе в американската продукция на „Халмарк” – „Икона“. Името й става по-популярно през 1998 г., когато актрисата става водеща в предаването по БНТ „Понеделник 8 и 1/2“.
През последния сезон игра в театралните постановки „Бягащи странници“, „Моногамният“, „По-големият син“ (Театър българска армия) и Калина в „Завинаги и още един ден“ (ДТ „Николай Хайтов” – Смолян).
– Като че ли старото българско кино по-истински успяваше да докосне зрителя. Защо новите български филми се получават някак изкуствени?
– И аз се чудя понякога защо. Да, на моменти прилича точно на театрализирано, на постановка. Това може би е проблем и на режисьорите и на колегите-актьори да бъдат максимално естествени.
– Като гледам театър, там играта се получава много добре?
– Различно е в театъра и в киното. Това, което правя аз в „Бягащи странници”, ако го правя пред камера ще стои фалшиво. Там трябва да намалиш градусите на излъчване. Там се плаче по друг начин.
– Последният ви филм – „Време за жени” – получи ли се „истински”?
– Аз не се харесвам в този филм, защото малко преигравам. Понякога човек в желанието си да направи някакъв ярък образ в киното, губи мярката. Винаги гледам критично на това, което съм направила.
– Усещате ли духа на публиката, докато играете на сцена? Дали харесват представлението или не?
– Да със сигурност се усеща. Всеки път е различно и трябва да опиташ да ги насочиш да вървят по тебе, не ти да се водиш по тях. Да се опиташ ти да ги настроиш. Но публиките не си приличат. Както един колега се изразява: „Пациентите днес са по-замислени, друг път са дошли като на рок концерт”. Много зависи и от възрастта на публиката.
– Гледате ли публиката, докато играете?
– По принцип съм късогледа и избягвам да гледам публиката. Опитах преди години, сложих лещи и като видях публиката си казах – не, повече никога. Не за друго, но защото там хората също се притесняват, особено като е на камерна сцена. Те се чувстват много близо до актьора и се притесняват от него и леко свито стоят. Като го виждам това ми става странно и смешно. Но в моноспектакъла няма начин да не гледам публиката. Аз директно ги питам „Вие как мислите” или примерно „Вижте сега да ви кажа един съвет” и този съвет трябва да го дам на конкретен човек, няма да го дам на облаците или на столовете. Опитвам се да свиквам с директния зрителен контакт. Камерната сцена е най-близо до истината. Голямата сцена прави зрелище, нещата трябва да бъдат ярки, трябва да има песни, танци, масови сцени. На камерна сцена можеш да видиш дори бенките на актьора, може да му видиш недостатъците, докато на голяма сцена актьорът е по-дистанциран, по-предпазен от зрителя.
– Напоследък се наблюдава оживление по театрите, на какво се дължи според вас?
– Сигурно се дължи на това, че имаше период на голяма финансова криза. Хората са занимаваха с други проблеми – социални, битови, политически катаклизми. Сега като чели малко се поуталожиха нещата, а и хората разбраха, че могат да отидат в театъра, за да видят нещо нереално, което понякога е много по-хубаво от реалното, което ни се предлага в живота. Много хора идват на театър, за да си направят някакъв собствен катарзис, да избягат за малко. Определено хората, които ходят на театър го правят, за да задействат някакви размисли и емоции у себе си, а не толкова, за да гледат зрелище. Ако искат зрелище, отиват на кино или гледат телевизия. Докато в театъра хората като че ли идват да почувстват нещо, да съпреживеят нещо. В повечето случаи, ако е добър, театърът е пълнещо и зареждащо преживяване.
– Вярно ли е, че от НАТФИЗ излизат най-талантливите актьори?
– Вече не е съвсем така. Във ВИТИЗ (б. р. – старото име на НАТФИЗ) вече е доста затормозена системата. Сега има и други ВУЗ-ове, където се преподава актьорско майсторство. Много си зависи и от човека, и от таланта му. Има много талантливи хора, които не са завършили ВИТИЗ. Ето например Юлиан Вергов (б. а. – актьорът от телевизионния сериал „Той и тя”), има и много други такива колеги. Напоследък вече ВИТИЗ не е гаранция. Преди беше единственото място и там най-важното беше, че можеш да си създадеш контакти в театралните среди, защото това е най-важното. Във ВИТИЗ научаваш някои неща, но той не те учи толкова на професията, а по-скоро ти дава среда, връзки, контакти. Преди са кандидатствали огромно количество хора, а сега едва събират класове. Хората вече намират по-перспективни професии като адвокат, програмист, икономист, нещо, което да е по-рентабилно. Във ВИТИЗ има и такива хора, които нямат никакви оценки и въобще не знаят защо са там.
– Мислила ли сте някога да работите нещо различно от актьорската професия?
– Не никога! На мен от трети клас ми е мечта да стана актриса.
– А родителите ви? Нали казват, че музикант и артист къща не хранят?
– Родителите ми, въпреки че са учители и са от малък град, са либерални хора и явно видяха, че аз имам артистични склонности. Още от малка съм участвала в разни театрални кръжоци и състави, свирех на пиано. Поисках да свиря на пиано, разрешиха ми. Никога не са се съпротивлявали на моите стремежи и желания. Е, вярно е, че аз бях пълна отличничка и никога не съм ги притеснявала в това отношение да бъда трудно дете. Напротив, аз винаги съм си учела, не за да доказвам нещо на някой, а просто защото съм любознателен човек и искам да науча много нещо.
– Имало ли е момент, когато сте искала да се откажете? Че театърът не е това, което сте очаквала?
– Не. Разбира се, има период, в който си казваш, театъра не е това, което си мислех, но никога не съм си представяла, че мога и искам да работя нещо друго. Аз мога да работя друго, всеки може. Не можеш да си кажеш, аз съм предопределен за това и не мога друго. Всеки може да се приспособи да върши всякакви други неща. Имало е периоди, в които съм се чувствала много зле, нямало е работа. Това е и абсолютната несигурност, която я има в актьорската професия. Но разбира се, ако искаш на всяка цена да бъдеш богато заплатен, със сигурност не трябва да ставаш актьор. Има случаи, когато актьори печелят много добре и както казват и Ал Пачино, и Антъни Хопкинс: „На мен ми плащат, за да си играя. Аз се забавлявам, правя неща, които ми харесват и затова ми плащат едни хубави пари”. Но докато стигнеш до такъв етап ти трябва доста да поработиш и да имаш голямо търпение и естествено шанс. Пак Антъни Хопкинс казва, че „Това, което трябва да се научат актьорите е търпение, търпение, търпение”. Нищо не става така.
– Има една приказка, че човек става най-нещастен, когато се сбъднат мечтите му, защото вече няма за какво да мечтае? Така ли е?
– Не е нещастен, по-скоро му е празно, изпразваш се от съдържание. Когато имаш нещо, към което да се стремиш, то те води, то те мотивира. В момента, в който го постигнеш това го няма и трябва да си направиш друга цел. „Най-много сълзи са проляни от сбъднатите мечти”, както е казал Труман Капоти. Това не означава да не се опитваме да си сбъдваме мечтите. И другото е голяма глупост, да си казваме – ама тя мечтата нека си стои там несбъдната, за да не съм нещастен после. Аз не искам така. Има и друго, че отлагането и непостигането на нещо много измъчва човек. Със сигурност има страшно много нещастни хора, които не са постигнали някакви свои съкровени мечти и това цял живот ги тормози и ги прави да изглеждат половин хора.
– Понякога обърквате ли театъра с живота?
– Не, не не го бъркам. Много добре знам, че има определени места, където се играе и други места, където не се играе.
– Не се ли изкушавате да играете и в живота?
– Не. Не ми се получава. Много лесно ме хващат, пък и на мен не ми е интересно да играя роля в общуването си с другите хора. Това игрането съм си го направила професия, не ми е нужно да играя през другото време. Сигурна съм, че разни хора, които работят една по-обикновена, на пръв поглед, професия като например работа в някакъв офис, те сигурно си измислят някакви роли и си играят от време на време. Да не говорим, че най-големите играчи са адвокатите и политиците. Там се иска голямо актьорско майсторство, да можеш да убедиш хората, да ги излъжеш в името на някаква кауза.
– Докъде може да стигне играта в театъра?
– Докрай! Аз лично имам някакви граници, не мога да играя до безкрай. Но си мисля, че ние актьорите сме такива „животни”, че дори и много болни и много изтощени продължаваме в името на театъра. Наскоро един колега беше толкова зле на сцената, че аз се притеснявах, че той ще припадне. Имаше и един друг, за който се притеснявах, че ще получи едва ли не инфаркт на сцената. Това са такива моменти, в които единственото, което ме успокоява е, че актьорът е такова животно, че дори и да му се случи нещо физически, то ще му се случи след края на представлението. Така си стяга тялото и психиката, че дори да е пред припадък той ще направи всички усилия да изкара докрай ролята.
– Смятате ли се за звезда, известността промени ли ви?
– Смятам се за популярна личност и то не точно популярна, а просто за известно име. Сигурно е настъпила някаква промяна. В началото, покрай предаването „Понеделник 8 и 1/2”, станах много популярно име и имах страх от публични места. Страх от това, че ще ме видят. Имах период, в който незнаех как да се държа на публично място, но после го преодолях и сега съвсем спокойно и нормално общувам.
– Български актьори са доказали, че са не по-малко талантливи от американските от Холивуд, но са много по-неизвестни и бедни, защо става така?
– Защото говорят български. Имаме трима актьора, които говорят перфектно английски и те снимат много. Само трима! Примерно Иван Бърнев е добър актьор, но неговият шанс и късмет беше в това, че Иржи Менцел дойде в България, запозна се с него и го покани на снимки. Аз мисля, че нашият шанс е тука да ни срещнат съответните режисьори, защото който и актьор да отиде и да се регистрира в бюрото или агенция в Ню Йорк, шансът му да бъде видян е едно на милиони. Деветдесет процента от киното се снима на английски, не включвам Китай, Азиатските страни или руския пазар. Ако ние не говорим добре английски, няма как да стане. Един пример, който ми прави голямо впечатление, филма „Контакт” с Джоди Фостър. Едно такси идва и един мексиканец отваря вратата и тогава актрисата, която коментира филма, в допълнителни материали към DVD-то, казва „това е най-известния мексикански актьор”. Можеш да си представиш колко е известен извън страната си…
– Как ще коментирате репликата на хипитата: „Не вярвай на никой над 30-те”?
– Има нещо вярно в това. Човек до една определена възраст, когато е млад по-трудно прави компромиси, по-трудно изрича лъжи, по-трудно се нагажда. Когато мине 30-те, той започва да търси една стабилност, една сигурност. Тогава човек става много по-адаптивен и започва да говори много неистини. То и на мен вече не трябва да ми се вярва. (смее се)
– Значи да не ви вярваме за нещата, които казахте досега?
– Подложете го на съмнение. Винаги подлагай на съмнение!
– Предвид ролите на предизвикателна жена, които играете, бихте ли се снимала за „Плейбой” срещу пари?
– Не. Те и не биха ме поканили. Аз няма какво толкова да покажа. Не съм изваяна барби. (смее се)
– Възможно ли е да бъдеш артист, но да практикуваш и друга професия?
– Много хора го правят, но някои от тях предпочитат да се заемат със сериозното печелене на пари или им харесва властта, която имат в работата. Актьорът е изпълнител, актьорът е наемник. Той не е човекът, който казва как ще стават нещата. Актьорът по някакъв начин е проститутка, продава се. Като започнеш работа в един офис, като работиш достатъчно дълго там, накрая ставаш шеф, докато актьорът никога няма да стане шеф. На него му се дават указания, казва му се къде да застане. Той може да има своето мнение, но режисьорът е този, който дава инструкциите. Затова на много актьори не им стига това и прескачат в режисурата, започват и сами да пишат, ако имат талант за това. Някои актьори, като стигнат до определена възраст, не им стига тази изява и започват да скачат нагоре.