Как се „развъждат“ терористи?

Едно трябва да се признае на Абу Бакр ал Багдади, лидера на терористичната група „Ислямска държава в Ирак и Леванта“ (ИДИЛ): освен изявената склонност към жестокост той има и усет към историческата символика. Точно 90 години след като Мустафа Кемал, основателят на съвременна Турция, премахна халифата, Багдади го възстанови.

Самопровъзгласилият се халиф отрече правото на съществуване на всички мюсюлмански национални държави и емирства и призова 1,5-те милиарда мюсюлмани по света да му се закълнат във вярност. И затова ИДИЛ вече ще се нарича „Ислямска държава“ (ИД), която няма да зачита никакви национални граници и териториални образувания. В чест на основаването на халифата бойците на ИД развяха черните си знамена пред очите на турските гранични войски.

Всичко това е инсценирано професионално, така че да вдъхне страх, но Багдади би могъл да стигне далеч със своя халифат. Дали тази стъпка ще го засили, или отслаби зависи най-вече от реакцията на противниците му.

В борбата срещу тероризма – а Багдади е и си остава терорист, въпреки целия шум около халифата – има две основни правила, които трябва да бъдат гравирани върху заседателната маса на всяко правителство. Правило номер 1: да се избягват свръхреакциите, за да се попречи на екстремистите да привлекат допълнителни доброволци и симпатизанти. Правило номер 2: да се види дали терористите могат да се позоват на политически неправди и те да бъдат отстранени.

Тайната на успеха на тероризма е в това – да бъде накаран противникът да наруши тези основни правила. Точно това с удивителна последователност се удава от години на ислямистките групи.

Първите, които със сляпо въодушевление паднаха в капана, бяха Джордж У. Буш и неговото правителство с тяхната „война срещу тероризма“, обявена след 11 септември 2001 г.

„Да бъдат бомбардирани предполагаемите подбудители и да бъдат принудени други държави да застанат на едната или другата страна ще влошат точно обстоятелствата, на които американските политици твърдят, че искат да попречат.“ Вече покойният американски социолог Чарлз Тили написа това на 12 септември 2001 г., ден след нападението на Ал Каида срещу Ню Йорк и Вашингтон. В този случай, писа Тили, демокрацията и заедно с нея защитата срещу държавния произвол „ще намалеят в цял свят“, което на свой ред ще създаде още по-благоприятна среда за военизираните групировки.

Ако беше жив, днес Тили щеше да се ужаси от точността на прогнозата си. Неограничената във времето и пространството „война срещу тероризма“ в действителност е не просто историята на един постоянен провал, а и на една постоянна ескалация. Преди всичко, на терористите, които се стремят да увеличат чрез медийно покритие ограничения си оръжеен арсенал, не би могло да се направи по-голяма услуга от това да бъдат обявени за „противници във войната“ и така към тях да се подходи с повишена сериозност.

От друга страна, почти всяка военна намеса оттогава – с изключение на френската операция в Мали – предизвика последваща терористична вълна: водените от американците войни в Афганистан и Ирак действително отстраниха две диктатури, но в същото време изостриха етническо-религиозните и социалните конфликти, които от своя страна подготвиха почвата за движения като това на талибаните. Когато тези национални и често локални причини за конфликт се пренебрегват, директно се подсилва пропагандата на терористичните групи: в крайна сметка те започват да се представят като първична религиозна сила.

Най-пресният пример за това е ИДИЛ, която в Ирак оглави избухналото неотдавна сунитско въстание срещу опитите на шиитския премиер Нури ал Малики да завземе цялата власт. Нигерийската терористична група „Боко Харам“, която неотдавна се озова за кратко в светлината на прожекторите с отвличането на над 200 ученички, е свързана повече с провала на нигерийската държава и на нейната неспособна и брутална армия, отколкото със световния джихадизъм.

Сомалийските милиции „Аш Шабаб“, които често биват определяни като източноафриканския клон на Ал Каида, произлязоха от едно религиозно-политическо движение срещу мародерствата на войнствени командири, подобно на начина, по който се появиха и талибаните в Афганистан. Точно тези войнствено настроени командири досега бяха подкрепяни от западните правителства като предводители на „антитерористичните милиции“.

Западните държави обявиха „война на тероризма“, смятайки, че само те могат да определят тези граници. Междувременно обаче вече открито се дискутира за нарушенията на международното право, за Гуантанамо, за изтезанията при разпити, за тайните затвори на ЦРУ и за дигиталния шпионаж – благодарение на Едуард Сноудън и на други защитници на гражданските права в САЩ и Европа. Така водещата роля в дефинирането на „войната срещу тероризма“ се изплъзна от ръцете на Запада.

Африкански държави използваха това понятие, за да се разправят с вътрешната си опозиция. В Египет армията, съдебната система и части от обществото злоупотребиха с този призив за борба, за да нанесат удар срещу „Мюсюлмански братя“ – и заедно с тях срещу най-значимите представители на ненасилствения, политически ислям. Чрез стратегията на брутални репресии срещу ислямистите и бедуините в Синай новият президент на Египет Абдел Фатах ас Сиси създаде точно това, което твърдеше, че иска да предотврати: ново поле за действие на ИДИЛ.

Междувременно в Багдад Нури ал Малики се е вкопчил във властта. Преди няколко дни, разгневен от отказа на Вашингтон да му прати военна помощ, той призова за нова „коалиция срещу тероризма“ – състояща се от сирийския президент Башар ал Асад, Иран и руски военни, които му дадоха материална подкрепа и благословията на Москва. Путин се страхува от завръщането на чеченските джихадисти, за чието радикализиране самият той допринесе много. Имаме работа с коалиция на подпалвачи в униформи на огнеборци. Тяхната стратегия е основана на съмнителната стратегия на варелните бомби, а не на горепосочените основни правила за борба срещу тероризма.

За да имаме поне някакъв шанс да спечелим тази битка, трябва да изясним какво всъщност е ИДИЛ: групата не е чудовище със свръхестествени сили. Тя е добре организирана престъпна организация, която печели от отвличания, грабежи, рекет и контрабанда. Животинската й жестокост, обезглавяванията, качените в онлайн мрежата видеоклипове с насилие и снимки на разпъвания на кръст напомнят на практиките на мексиканските наркокартели.

Само че ИДИЛ предлага вместо могъщество и материализъм една религиозна мисия – и всичко това с естетическите средства на глобалната младежка култура. По-точно казано: на глобалната култура на младите мъже. Опиянението да бъдеш господар на живота и смъртта, свързано с усещането за религиозна значимост и независимост от всички установени, предполагаемо упадъчни правила – това само по себе си вече е съблазнителен коктейл за набиране на доброволци. Към това се добавя фактът, че ИДИЛ разполага с извънредно много пари и със славата на най-успешната джихадистка марка в момента.

Само с политически стратегии на това не може да се отговори, но трябва поне да се започне оттам. Санкционирането на собствените нарушения на Запада срещу правата на човека по време на „войната срещу тероризма“ би било добро начало – и е предпоставка да бъдат призовани нигерийското, египетското или иракското правителство към спазване на демократичните правила на играта.

Следващата стъпка би било възприемане на различен подход към съюзническите страни и спонсорите на ислямистите като Саудитска Арабия. И разбира се, не бива да се прекратяват усилията да бъдат изтръгнати от редиците на симпатизантите на ИДИЛ колкото е възможно повече сунитски фракции в Ирак. Впрочем, в тази насока Иран, един от подпалвачите, предрешени в униформа на огнеборци, би могъл доста да въздейства и да помогне.

Без военни средства обаче няма се справим. Това започва да става все по-ясно на американското правителство. Само изчакването ИДИЛ да се задави с териториалните си претенции няма да е достатъчно. Ако ИДИЛ действително опита да разшири „халифата“ си в посока към Йордания, Вашингтон ще бъде принуден да се намеси.

Въпреки всичко междувременно Барак Обама реши да предостави допълнителна подкрепа на онези умерени сирийски бунтовници, които се борят в Сирия не само срещу режима, а и срещу ИДИЛ.

Бившият съветник за Сирия на американския президент Фредерик Хоф сега предлага да бъдат събрани дезертьорите от редовната сирийска армия, да бъдат обучени и въоръжени извън Сирия и да бъдат изпратени обратно, за да действат отначало като сили на реда, но впоследствие като бойни части в районите, които не са под контрола нито на режима, нито на ИДИЛ.

Това би изисквало радикална промяна в мисленето на всички заинтересовани регионални сили от Саудитска Арабия до Иран. Но според Хоф възможно е тъкмо оздравителният шок от успехите на ИДИЛ да подтикне към такова преосмисляне. Барак Обама обаче ще трябва да инвестира в това начинание цялата си външнополитическа енергия.

Ще го стори ли? Бившият му съветник за Сирия е скептичен.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.