„Новата Турция“ на Ердоган

Реджеп Тайип Ердоган се готви да прескочи от премиерския на президентския пост, обещавайки, че ще гради една „Нова Турция“.

С последните си действия обаче турският лидер не личи да си е поставил за цел да продължи линията за изграждане на страна, уважаваща гражданите и демократичните институции. Напротив, той действа по модела на деспотичните режими от Централна Азия. И докато Ердоган подкопава институции и съсредоточава все повече власт, се трупат и все по-големи рискове, пред които страната му е изправена както вътре, така и извън нейните граници.

60-годишният Ердоган е избран ръководител и е водил битки, за да разбие мощния блок на военни, магистрати и други държавни функционери, възприели себе си за настойници на светския режим, наследен от Ататюрк.

От първата изборна победа насам на Партията на справедливостта и развитието през 2002 г. Ердоган печели все повече проценти. На националните избори през 2011 г. неговата партия получи 49,8 на сто, а на местните през март – 42,87 на сто от 38,39 на сто през 2009 г.

Последният резултат е особено значим, тъй като изборната битка протече в атмосфера на остра поляризация и особено след като в публичното пространство излязоха подслушвани разговори на премиера с негови сътрудници, въвлекли Ердоган в различни афери за корупция и манипулация на институциите.

След като се намеси например да забрани социалните мрежи Ютюб и Туитър Ердоган успя да направи така, че повечето турци да не научат много неща за тези разкрития.

На всичко отгоре той твърди, че е бил мишена на сплетни от страна на чужди сили и на вътрешни врагове, най-вече на бившия си сподвижник Фетхуллах Гюлен, чиито многобройни поддръжници заемат ключови постове в полицията и правосъдието.

Разкритията, както и миналогодишните демонстрации срещу деспотизма на Ердоган не разклатиха доверието на избирателите на неговата Партия на справедливостта и развитието към човека, подобрил качеството им на живот през последните 12 години.

Ердоган остава господар на политическата сцена. Нито Гюлен можа да го свали, нито президентът Абдуллах Гюл се чувства способен да се пребори с него. Показателен за мощта на премиера е фактът, че двете светски партии на опозицията – Народнорепубликанската на Ататюрк и Партията на националистическото действие, излъчиха общ кандидат за предстоящите президентски избори с мотива, че може би той ще успее да откъсне гласове от вярващите мюсюлмани, подкрепящи Партията на справедливостта и развитието.

Изборът на 70-годишния Екмеледин Ихсаноглу, известен най-вече като бивш генерален секретар на организацията за Ислямско сътрудничество, показва политическата нищета на опозицията.

Парирал всички разногласия в своята партия, Ердоган сега е изпаднал в еуфория от своето всемогъщество. Но той е във война с институциите. Освен пълния контрол върху държавните медии, правителството успя да сложи ръка и върху повечето частни медии чрез по-строги закони и забрани, чрез преследвания на журналисти и чрез убийствени присъди и данъци спрямо медийни собственици и чрез споразумения, при които предприемачи, негови съюзници купуват медии.

Единствената непревзета крепост в правосъдието е Конституционният съд, чийто председател обаче излиза в пенсия след няколко месеца. В икономиката премиерът воюва с управителя на централната банка, който се противопоставя на настойчивото искане за сваляне на лихвите.

Отношенията на Ердоган с въоръжените сили са в състояние на тревожно вълнение заради потребността на Ердоган да открие конюнктурен съюзник в битката с Гюлен.

Съюзяването му с кюрдите и то конюнктурно, с цел да спечели подкрепата им на президентските избори може би ще доведе до нови търкания с армията.

Относно вътрешната сигурност – Ердоган контролира службите и по-специално разузнавателната МИТ, докато Гюлен има силно влияние в полицията. Резултатът от това е една доста болезнена и непредсказуема политическа обстановка в Турция.

Съсредоточаването на толкова власти в ръцете на един човек би било опасно. Всичко това става в вомент, когато Турция е изправена пред огромни рискове заради подялбата на Сирия и Ирак, кюрдите в Ирак са ядрото на нова държава, а отсъствието на национално единство, политическо съгласие и държавна кохезия може да се окаже катастрофално. „Новата Турция“ може би няма да изглежда така, както кандидадът за президент си я представя в мечтите си.

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.