Моралът на златните души
С настоящия текст се обръщам към вас, колеги и приятели в България, с които имахме и продължаваме да имаме съществени разногласия по наболели напоследък морални и политически въпроси. Подавам ви ръка по начина, по който го правят джентълмените, преди да влязат в добронамерен и честен спор помежду си, тоест, не непременно за да сложим край на нашите разногласия, а за да ги изкажем максимално ясно и открито и в крайна сметка да им дадем облик на разумни несъгласия. Нямаше да го сторя, ако не вярвах, че този тип несъгласия противодействат успешно на двата най-разрушителни за демократичната общност емоционални комплекса: от една страна, апатията и резигнацията пред лицето на политическата действителност; от друга, политически оцветените презрение и ненавист.
През последната година първият от тези два комплекса сякаш бе преодолян на много места в страната – предимно в големите градове и най-вече в София. Това е хубаво. Не е хубаво обаче, че освободената емоционална енергия задвижи на пълни обороти мелницата на втория. И никак не е хубаво, че това стана в името на морала. Натоварен с несъответни на неговата природа представи и функции, той – струва ми се – придоби характер на някакво всичко, което на практика не означава нищо, или – в по-строг аналитичен ключ – означава нещо, за чието точно определяне никой от нас не би употребил предиката „морално“. Далеч съм от мисълта, че съзнателно е бил организиран и извършен атентат срещу смисъла на морала (и като понятие, и като явление), но това не прави усещането ми за неговата девалвация по-малко остро.
С риск да бъда причислен – според различните публично огласени опити за типология на критичните реакции спрямо протеста срещу правителството на Пламен Орешарски – или към „умниците“ (в ироничния смисъл на думата), или към „нарцисите“, или към „циниците“, или дори към „червените боклуци“, твърдя, че този протест отказа, пропусна или не успя да артикулира по рационално задоволителен начин моралната позиция, с която се бе идентифицирал. Поне така, както го видях аз от разстояние, в дискурсивен план, той се оплете в клишета, противоречия и паралогизми, а в практически план от един момент нататък започна да се възпроизвежда според далеч не безукорния от морална гледна точка принцип „целта оправдава средствата“.
От друга страна, намирам за предубедени твърденията на най-върлите му противници, че в него нямало нищо морално и нищо спонтанно; че протестиращите били изцяло мотивирани от икономически и партийни интереси; че той всъщност бил – ни повече, ни по-малко – опит за преврат, организиран и постоянно режисиран от интелектуални и бизнес кръгове, свързани с парламентарната и извънпарламентарната опозиция. Тези твърдения могат да бъдат лесно опровергани и с логически аргументи, и с емпирични данни: първо, не виждам защо икономическите и партийните интереси на дадена група хора трябва непременно да се схващат в отношение на изключваща дизюнкция спрямо идеи и вярвания от морално естество; второ, не само симпатизантите на опозицията намираха редица действия на настоящата законодателна и изпълнителна власт в България за морално неприемливи; и трето, достатъчно е човек да проследи количествената динамика на протеста, за да си даде сметка, че ако и да е имало опити той да бъде манипулиран, те са ударили на камък сред огромното мнозинство граждани, излезли на улицата в началото на миналото лято.
Според мен, най-същественият морален въпрос, свързан с този протест, се отнася не толкова до действителността на неговите морални основания и импулс, т.е. до това дали такива е имало или не, колкото до техния характер, а оттук и до собствено моралната им проблемност. Мисля, че в крайна сметка се получи сериозно разминаване между това, което основните говорители на протеста изтъкнаха като негово морално измерение, и имплицитно съдържащия се в техните послания и жестове морал. Мисля също така, че това разминаване навреди на протеста – поне в качеството му на морална кауза. Започнал като локална реакция срещу олигархията, той завърши, утвърждавайки принципите на нейната глобална морална аритметика.(…)
1) Моралното неравенство между хората е неоспорим факт. Във всяка политическа общност има хора, които притежават необходимите добродетели, за да я представляват и управляват, и хора, които не притежават такива добродетели, като първите са много по-малко на брой от вторите.
2) Това морално неравенство е напълно легитимен източник на социално неравенство.
3) Морално обоснованото социално неравенство, от своя страна, е справедлива основа за количествено определяне и разпределяне на политически авторитет.
4) Добро е това управление, което съдейства за развитието и умножаването на материалните и символни ресурси на политическата общност, като защитава натрупаните собственост и авторитет на всеки един от нейните членове.
5) Най-заинтересовани да поддържат такова управление ще бъдат онези, които имат най-много какво да губят. Следователно, депутатите, сенаторите, министрите, магистратите, губернаторите, градоначалниците и пр. трябва да бъдат излъчвани изключително от техните среди.
Тук кръгът се затваря и можем да обобщим, цитирайки Джон Джей, председател на Върховния съд на САЩ от 1789 до 1795 г.: „Хората, които притежават страната, са длъжни да я управляват“.
От няколко години насам милиони хора по света протестират именно срещу тази аритметика. Смисълът на техния протест беше синтезиран в лозунга „Ние сме 99%“, издигнат от движението „Окюпай“. Става въпрос за решителен отказ да бъде призната легитимността на изплъзналата се от контрола на гражданите власт на финансовите, политическите и културните елити. „Нашата система – сподели преди три години в едно интервю френският философ Жак Рансиер – е основана върху двойна легитимност. От една страна, имаме правова държава с известен брой юридически принуди, които ограничават властта и защитават гражданите. Но от друга страна, нашите правителства са олигархични: в тях заседават професионални политици, все по-тясно свързани с финансовата сфера. Те се опират на становища на експерти, които сноват между деловите среди, правителството и университета.“
А за тези, които не се доверяват на интелектуалци с марксистка закваска, какъвто е Рансиер, ще цитирам откъс от коментар за последните евроизбори на Джон Р. Макартър, издател на либералното американско списание Harper’s Magazin: „Въпреки рязкото отхвърляне на нейния „европейски проект“, френско-германската политическа олигархия продължава да упорства. Думите на Франсоа Оланд по повод размазващото поражение, което претърпя неговата Социалистическа партия (14%), казват всичко: „Бъдещето на Франция е в Европа. Аз съм европеец, мой дълг е да реформирам Франция и да преориентирам Европа.“ Браво! Само че, докато чакаме „реформата“, не е зле да се попитаме какво бъдеще се очертава пред демокрацията във Франция. Не мисля, че то е бляскаво, след като един уж ляв президент отказва да чуе гневния антиевропейски и, по мое мнение, антигермански глас на френската работническата класа, която елитите са игнорирали до степен, че тя да приеме като единствено възможни популистките решения, предложени й от една почти фашистка партия.“ Ако пък някой се е подразнил от евроскептицизма на американеца Макартър, ще го препратя към едно от последните изказвания на убедения европатриот и световноизвестен политически мислител Юрген Хабермас, според когото начинът, по който ЕС управлява кризата, е „обида към всички концепции за демокрацията“.
През май 2011 г. протестиращите на площад „Пуерта дел Сол“ в Мадрид нарекоха себе си Възмутените. След броени седмици стана ясно, че те са станали кръстници на един глобален колективен субект – гражданите, ощетени и обидени от олигархичния модел на управление, функциониращ в условията на свободен пазар под формата на представителна демокрация. От тогава до днес те не спират да настояват за три неща: 1) да участват ефективно в управлението на своите политически общности; 2) да не бъдат ограбвани по легални и нелегални схеми за частно присвояване на публични средства; 3) да бъдат материално гарантирани фундаменталните права на всяко човешко същество, а именно правото на жилище, правото на труд, правото на достъп до културни блага, правото на образование, правото на здравеопазване, правото на свободно личностно развитие и правото на потребление на стоки и услуги, необходими за един физически и морално пълноценен живот. Тези три неща могат да се сведат до едно-единствено, но безкомпромисно искане – управлението на политическите и икономическите процеси да се ръководи от универсалния морален идеал за достоен човешки живот. Нека го наречем искане за абсолютно морално равенство на базата на относително социално равенство.
(…)Тъкмо това искане не беше ясно формулирано и настоятелно отправено към българските власти по време на миналогодишните лятно-есенни протести. В интерес на истината, в самото им начало се появиха напомнящи за него лозунги, статуси във Фейсбук и публикации в пресата, но те бяха бързо заглушени от едни гласове, които изискваха морал в политиката, без да уточняват какво разбират под това; от други, чийто патос се изрази в прокарването на всевъзможни разделителни линии в българското общество; и от трети, които просто се опиваха от езика на омразата, преживявайки своего рода морален катарзис. Интересно ми е не толкова какво казваха тези гласове поотделно, колкото съзвучието между тях.
На 26 юли в интервю за Mediapool.bg проф. Александър Кьосев определи протеста срещу правителството на Пламен Орешарски като протест „на всички, които се чувстват морално отвратени от това, което се случва“, но категорично се противопостави на опитите той да бъде схващан като момент в разгръщането на глобалното движение на Възмутените, като в същото време не отрече, че въпреки локалната им специфика, между протестите по света през последните няколко години има нещо общо. „Очевидно е, че съвременната политическа система има тежки структурни дефекти и огромен брой хора по света просто вече не искат да живеят така. (…) Във въздуха има някаква морална реакция, която не подлежи на превръщане в доктрина. Коя е тази морална сплав? Кое е това морално лепило на протестите по света? Много трудно е да се каже. Според мен, става дума за изискването за минимален морал. За онази черта, отвъд която не бива да се прекрачва.“
И според мен е така. Остава да назовем самата тази черта. Ако правилно съм разбрал, проф. Кьосев я свързва с правото на суверена да знае кой точно го представлява и упражнява властта от негово и в негово име. „Трябва просто да се сложи край – заявява той в същото интервю – на този задкулисен начин на управление на страната, където нищо не е ясно. Където не е ясно кой е кукла и кой – кукловод“. И с това, разбира се, съм съгласен. Но не мога да се съглася, че първо трябва да бъде постигната така формулираната негативна цел и чак след това, с намесата на „експертни мнения“, да бъдат определени позитивните цели на желаната промяна в начина на управление на страната.
Мисля, че едно такова степенуване на целите внушава две не достатъчно убедителни от строго рационална гледна точка идеи. Едната е, че проблемът с упражняването на суверенитета в България е в задкулисното кукловодство, а не в кукловодството изобщо. С други думи – че основният порок на политическата система е не в това, че има кукловоди и кукли, а в това, че кукловодите са на тъмно. Но къде е гаранцията, че ако излязат на светло, те ще престанат да бъдат кукловоди, а куклите – кукли? Това, че гражданите ще разполагат с повече информация за кукловодите и евентуално ще могат да освиркват и дори да свалят от сцената онези от тях, които не им харесват, няма да промени съществено статута им на обикновени зрители на политическия куклен театър.
Другата трудно защитима идея е, че веднъж сложил край на задкулисното управление, суверенът ще може спокойно да пренапише, под диктовката на експерти, правилата, по които ще се самоуправлява. Но през това време властта по улицата ли ще се търкаля? И къде е гаранцията, че експертите няма да продиктуват правила за експертно управление на една уж демократична общност, сиреч – че няма да се настанят удобно в ролята на кукловоди на народните избраници? Демокрацията, както твърди Жак Рансиер, „налага следната парадоксална истина: за да има политика, а не само господство, трябва да се предпостави власт, която да не се идентифицира с нито едно специално умение, упражнявано от едни върху други, т.е. която да се умее от всеки.“
Тук може да ми бъде възразено с утопията за моралния експерт. Тя бе скицирана от Георги Господинов в един от най-добре написаните текстове, посветени на протестите. „Да, хубаво е да има експерти – казва писателят – но експертността е винаги след морала. Икономиката е след етиката. Защото експертът без морал е само полезен инструмент в ръцете на всеки, който си го закупи, на всяка олигархия.“
(…) С това, разбира се, не искам да кажа, че експертите са по условие неморални. Искам само да кажа, че прилагането на експертиза в политическата сфера не е въпрос на морално целеполагане. Ето защо смятам, че от една последователно либерална етическа позиция, почиваща върху идеята за морална автономия на човешката личност, да се говори за морални и неморални експерти е абсурдно или – за да се изразя по-вежливо – утопично.
Но тази утопия е част от идейния арсенал на противниците на демокрацията още от онзи далечен исторически момент, в който Платон разви технократския аргумент с аналогията между добрия управленец и добрия кормчия. Както само един опитен (т.е. теоретично подготвен и натрупал опит) кормчия може добре да управлява кораб, така и само истинските философи (т.е. онези членове на политическата общност, които са развили у себе си предписаните от „изкуството на управлението“ интелектуални и морални добродетели) могат добре да управляват държавата.
Доколкото този аргумент артикулира една интуитивна очевидност, неговата рационалност съвсем не е за подценяване. Само че, извеждайки всички необходими следствия от идеята за управлението като изкуство (или като професия, както бихме казали днес) в контекста на демокрацията като форма на организация на политическия живот, Платон се изправя пред следния проблем: как да бъдат склонени неподготвените за това изкуство да си гледат работата и да не пречат на подготвените да го упражняват? С други думи, как те да бъдат убедени, че за тях е по-добре да се оставят да бъдат само управлявани, а не да бъдат едновременно управляващи и управлявани, както го изисква от тях демократичният режим? Единственият начин това да се получи, внушава атинският мъдрец, е като се прибегне до „благородната лъжа“, че сам бог ги е нарочил да бъдат управлявани, без да управляват, като е направил душите им не от злато, както е сторил с душите на философите, а от сребро, бронз или желязо. Излиза, че народът трябва да бъде излъган, за да позволи да го управляват в името на истината и справедливостта онези, които знаят какво е истина и какво – справедливост. Ето още един парадокс – колкото логически, толкова и морален.
Ала винаги, когато демокрацията изживява криза, Платоновата благородна лъжа зазвучава на висок глас в публичното пространство. И обикновено се появяват нови социални категории – едни, които съответстват на златните души, и други, които съответстват на душите, направени от по-неблагородни метали. Протестираща София не пропусна да даде своя принос в това отношение. Оказа се, че българските граждани могат да бъдат подразделени на граждани и неграждани, на нормални хора и негодници, на културен елит и безпросветна маса, на политически качествени и политически некачествени и пр. Общият критерий на тези подразделения беше степента на съпричастност към протеста, предполагаемо свидетелстваща за ниво на образованост, на морално развитие и на политическа зрялост.
Според мен, проф. Калин Янакиев огласи публично този критерий по най-отривист, честен и безискусен начин. Той видя хората от провинцията, участвали в организираната от БСП и ДПС в София демонстрация в подкрепа на правителството на Пламен Орешарски, като безлични и безпросветни люде, лутащи се „объркано и нелепо из Ларгото“ подобно на изгубило се в цивилизацията стадо безобидни животни, а протестиращите – като общност от столични граждани със завиден културен профил и „престижни професии“. Ако съдя по изброените от него представители на тази общност, част от които познавам лично, трябва да се съглася, че наистина става дума за високо образовани и талантливи жени и мъже. По-малко склонен съм да приема за чиста монета описанието на „безпросветните“ хора от провинцията. Контрастът е твърде силен, а тонът – не свободен от злокачествена страст. И тъкмо защото са страстни, а не защото са обективни, намирам думите на проф. Янакиев за честни.
Но дори и да греша, дори въпросният контраст да е фотографски точен, той не ми казва абсолютно нищо за „политическото качество“ на скицираните профили, защото не смятам, че това качество има нещо общо с образователния ценз, научните титли, артистичните таланти и успехи и т.н. Нима самият Пламен Орешарски, срещу когото протестират „естествените лидери на нацията“, според оценката на проф. Янакиев, не е хабилитиран преподавател в УНСС и автор на над 100 научни публикации? Нима „отвратителният“ Сергей Станишев не е доктор по история на Московския държавен университет, специализирал международни отношения в Лондонското висше училище по икономика и политически науки? Нима Ахмед Доган, също един от „отвратителните“, не е доктор по философия? Нима скандалното лице Делян Пеевски няма висше юридическо образование? Но дипломите, специализациите, титлите и „престижните професии“ на тези хора не ги спряха да извършат поразиите, които дадоха повод за протестите. Е, къде тогава е гаранцията, че днешните „естествени лидери на нацията“ не са утрешните „отвратителни“?
В техния морал, ще каже някой. Съжалявам, ще отговоря, но това звучи ужасно неубедително. Ако в случая под морал се разбира добродетели на характера, кои по-точно ще са добродетелите, чието прилагане на практика би било публично полезно? На пръв поглед, не е трудно да се отговори на този въпрос, като се изредят добродетели от рода на справедливост, честност, доброжелателност, лоялност и пр. Това са безспорно ценни качества.
Проблемът обаче е, че всяко едно от тях може да даде както положителни, така и отрицателни практически резултати в публичната сфера. Ще бъда задължен на всеки, който ми посочи поне едно от тях, което да не се предписва от мафиотския кодекс на честта. Всички знаем какво грози мафиотите, които са се проявили като несправедливи, нечестни, недоброжелателни или нелоялни спрямо своите бизнес партньори. Но и всички знаем, че справедливостта, честността, доброжелателността и лоялността са категорично изискуеми от обществения морал. Човек не се ражда нито мафиот, нито почтен гражданин, а става едното или другото в зависимост от формалния морален принцип, на който ще подчини своите добродетели. И в двата случая този принцип е реципрочността, формулирана в златното правило на морала, което гласи: „Не причинявай на другите това, което не желаеш за себе си!“. Разликата е, че мафиотът прилага този принцип корпоративно, докато за почтения гражданин той е универсално валиден.
Исторически погледнато, това е разликата между етиката на честта, регулираща човешките взаимоотношения в предмодерните йерархични общества, и единствената съвместима с модерната демокрация етика на човешкото достойнство. Последната просто не допуска приказки и действия, унижаващи достойнството на което и да било човешко същество. С други думи, тя принципно отхвърля Платоновата благородна лъжа за златните души. И се страхувам, че докато „политически качественото малцинство“ в България продължава да хули и презира „политически некачественото безпросветно мнозинство“ до степен, че да не може да живее с него под един покрив и дори да го изключва от понятието за народ, корпоративизмът и олигархията ще се радват на все по-добро здраве за сметка на демократичния етос.
Със съкращения от в. Култура
Емил Григоров е професор по философия в колежа Франсоа-Ксавие-Гарно и лектор по философия и литература в университета Лавал в град Квебек, столица на едноименната канадска провинция.