Руската мечка вече е с маркови очила, но пак ръмжи
Бившите кадри на КГБ, които управляват Русия, не знаят как да я направят велика страна
„Пилотите ни бяха принудени да останат на земята прекалено дълго. Те са щастливи да започнат нов живот.“ Това каза президентът Владимир Путин, когато върна в небето руските ядрени бомбардировачи за околосветските патрули, прекратени след разпадането на Съветския съюз. Това идва в повече след съобщенията за повторно отваряне на руска военноморска база в Средиземно море, за съвместни военни учения с Китай и за забиването на руското знаме на дъното на Северния полюс. Съветският съюз е мъртъв, а комунизмът – отдавна погребан.
Путин обаче иска да знаете, че руската мечка отново е тук и ръмжи с маркови очила.
Как се стигна до това положение? Човек е изкушен да потърси грешки от страна на западните правителства, да потърси виновниците, погубили Русия. Ролята на външните фактори е второстепенна. Най-добрият начин да бъдат разбрани както влизането на Путин в Кремъл, така и последвалото го управление, е да ги разглеждаме като забележително възстановяване на културата, манталитета и светогледа на стария КГБ.
Когато Путин беше изваден от нищото, за да стане първо премиер при Борис Елцин, а по-късно негов приемник като президент на Русия, малцина на Запад бяха чували за този бивш офицер от КГБ, който за кратко беше начело на Федералната служба за сигурност (ФСС) – постсъветската наследница на КГБ. Точно преди да стане държавен глава, Путин каза на колегите си, че група служители на ФСС, назначени под прикритие да работят в правителството на Руската федерация, са изпълнили успешно задачата си. Това вероятно беше шега. Но през последвалите два мандата на президентския пост хора от ФСС и нейните разклонения наистина овладяха контрола върху правителството, икономиката и силите за сигурност. Трима на всеки четирима високопоставени руски държавни служители днес са свързани или с КГБ, или с други институции в областта на сигурността и отбраната.
От какво се ръководят в действията си тези така наречени силовики? Отчасти от желанието за реванш към онези, които им оспориха властта в началото на 90-те години, по-специално след неуспешния опит за преврат на КГБ през август 1991 година. Възможно е водещият мотив да е алчността: през последното десетилетие някои от вътрешните хора в Кремъл забогатяха извънредно, а има вероятност корупцията да е по-лоша, отколкото през късните години от управлението на Елцин. Новият елит обаче разполага и с подходяща идеология. Той смята разпадането на Съветския съюз, по думите на Путин, за най-голямата геополитическа катастрофа на 20-и век. Като извличат дивиденти от широко разпространеното чувство, че Русия е била унижена, тези хора искат да създадат една толкова могъща държава, колкото беше някога Съветският съюз. Те гледат на Запада като на враг, твърдо решен да ги спре.
В това отношение управниците на Русия се радват на силна подкрепа у дома. Въпреки че е трудно да бъде измерена популярността на Путин в една страна с толкова здраво контролирани държавни медии, рейтингът му в проучванията на общественото мнение е впечатляващо висок. Така че никой не се съмнява, че способността му да избере своя наследник до голяма степен се дължи на потискането на всяко несъгласие, но това отразява също така и факта, че избирателите не обичат особено много останалата малобройна либерална опозиция. Благодарение на растежа на брутния вътрешен продукт, който при Путин достига средно 7 на сто годишно, мнозина руснаци се чувстват по-добре, дори и голяма част от тях все още да са бедни. Освен това мнозина споделят желанието да върнат величието на Русия, както и дълбоко вкоренената вяра, че Западът е естествен враг на страната им.
Глупаво е западняците да отричат, че Русия е велика страна и че по някакъв начин нейното влияние нараства. Когато Путин стана президент, страната му беше на десето място в света по БВП и резервите й в чуждестранна валута възлизаха на 8,5 милиарда долара. Днес руската икономика е осма в света, а резервите са 407,5 милиарда. Кремъл играе умело със зависимостта на Европа от руския газ, за да засили влиянието си. По въпроси като Косово или Иран Русия използва постоянното си място в Съвета за сигурност на ООН, за да принуди Запада да й обърне внимание.
Силовиките обаче остават заблудени в амбициите си. Не защото има нещо незаконно в това да искат една силна Русия. Това, което е погрешно, е начинът, по който дефинират силата – по съветските критерии на благоговението и страха, и методите, с които се стремят към нея. Икономиката, като за начало, е прекалено зависима от високите цени на петрола, газа и други стоки, които може и да не се задържат дълго време. Русия е слаба в промишлеността, услугите и високо технологичните производства. Да поставяш шпиони начело на големи фирми е рецепта за провал: те знаят как да крадат авоари и да хвърлят врагове в затвора, но не и как да правят истински бизнес. Чуждестранните инвеститори може все още да ламтят за руските природни ресурси, но не гледат с добро око на бизнес среда, в която има вероятност авоарите да бъдат произволно отнети от държавни чиновници и след това преразпределени между стари приятели. Чуждестранните и, удивително, вътрешните инвестиции обаче са много по-малки в сравнение с тези в Китай.
Няма смисъл да бъде съживявано старото антизападно стратегическо мислене на Русия, при което отношенията се възприемаха като игра с нулев резултат. Западът се опита да бъде приятел в годините на Елцин, но оттогава е отблъснат от войнствеността на Русия. Една възраждаща се Русия е в състояние да се разпорежда в задния си двор и да сплашва бивши съветски републики като Грузия, Украйна и балтийските Литва, Латвия и Естония. Но като отчуждава съседите си, Москва вреди и на собствените си интереси. Според размера и военната си мощ Русия е световна сила. Но дори голяма част от влиянието, което упражняваше някога Съветският съюз чрез комунизма, е загубено. То е заместено само от страха.
Най-погрешното тълкуване е на собственото политическо бъдеще на Русия. Силовиките показват, че са способни да смажат опозицията, да подкупват съдилищата и да остават начело на компаниите си. Но както във всички държави с авторитарно управление, те са извънредно загрижени за бъдещето.
Популярността на Путин няма да спадне толкова лесно дори при един лично подбран от него наследник. По-общо казано, със забогатяването на обикновените руснаци е възможно да нарасне недоволството им от сегашните им господари, по-специално когато ги видят как крадат и управляват лошо икономиката. Русия има огромни проблеми: престъпност, лоша инфраструктура, сепаратизъм и хаос в Северен Кавказ, ужасяващи нарушения на човешките права и задаваща се демографска катастрофа. За да балансира тези беди, е възможно новият елит да прибегне към още по-френетични форми на национализъм; а национализмът може да се изроди в чудовище, което даже неговите създатели да не са в състояние да контролират.
Истината е, че най-големите заплахи за Русия произтичат не от враговете й, а от вътрешните й слабости, някои от които сама си е причинила. За един руски управник, или за управляващата класа, приемането на тази истина изисква истинска смелост и… истински патриотизъм.