Да се осмива гордостта на президента Путин и да се изпитва параноята му е безумие

Свалянето на малайзийския самолет очевидно е злополука. Трагедията не бива да бъде използвана за санкции срещу Русия

Останки от сваления малайзийски Боинг. Снимка на очевидец

Защо външната ни политика се определя като глупава? От момента, в който чухме за сваления над Украйна малайзийски пътнически самолет, беше ясно, че е злополука. Който и да е натиснал спусъка, не е искал умишлено да причини трагедия. Не е нов 11 септември. Гаф е, а не конспирация.

Въпреки това външната политика жадува за конспирация. Владимир Путин обвини украинското правителство. Украйна обвини пропуските сепаратисти. Посланикът на САЩ в ООН Саманта Пауър „не може да изключи” отговорността на Москва. Лондон протестира на висок глас. Проляла се е кръв. Значи трябва да има виновен.

Случилото се е ужасяваща гнусотия в бандитска държава и достойнството на жертвите трябва да бъде възстановено възможно най-бързо. Но преди още да бъдат събрани телата политиците се надпреварваха да предлагат затягане на санкциите, преустановяване на търговията, отстраняване на олигарсите от политиката и замразяване на банкови сметки. Сборичкаха се като плъхове в чувал. Барак Обама се показа като страхливец, Франсоа Оланд като умиротворител, а пък Дейвид Камерън като лицемер. Философът Бернар-Анри Леви сипеше огън и жупел срещу всички. „Това е духът на Мюнхен – помиряване. И това е позор” (бел. ред. – става дума за Мюнхенското споразумение с Германия преди Втората световна война, което не умиротворява Хитлер).
Подобни моменти са опасни. През 1914 г. австрийското правителство провъзгласява лекомислената стрелба по ерцхерцога Франц Фердинанд „като заговор на сръбското правителство” и обявява война.
През 1983 г. руснаците свалят корейски пътнически самолет, който се е отклонил от курса си и е навлязъл във въздушното пространство над Сибир, като загиват всичките 269 пътници на борда му. Очевидно е било злополука, служителите от наземния контрол на изтребителите са били пияни и са изпаднали в паника. Информацията е потулена и инцидентът е използван за начало на една от най-ужасните конфронтация по времето на Студената война.

Пет години по-късно идва ред на САЩ, чиито ракетен крайцер сваля ирански граждански самолет „Еърбъс” А-300 над въздушното пространство на Иран. Военноморските сили на САЩ се измъкват и се оневиняват за постъпката си, а Иран използва случая да обяви инцидента за престъпна жестока агресия, за което допринася и фактът, че Америка награждава моряците си с медали. Вашингтон отказва да поема отговорност и чак след осем години изплаща 62 милиона компенсации на опечалените семейства.

Ужасяващо е как подобни инциденти се изопачават, за да послужат за отмъщение. Очевидно Путин е постъпил необмислено по отношение на западната граница на Русия, като е снабдил руските сепаратисти с достатъчно оръжие, за да могат да се случат подобни инциденти. И все пак идеята, че е желал трагедията е толкова абсурдна, колкото и че Константин Черненко е искал корейската касапница или Роналд Рейгън свалянето на иранския самолет.

Путин вероятно е бил също толкова ужасен, колкото и всички останали, от съдбата на пътническия самолет. Инцидентът саботира предпазливата му демонстрация на сила в района и го принуждава да заеме отбранителна позиция. Според разузнаването в Москва той се е засегнал и ядосал и затова се е оттеглил сред обкръжението си от агресивни съветници с националистка реторика. В такъв момент Конфуций ни съветва да предоставим на врага си мост, по който да се оттегли. Вместо това западните акули се забавляват, като се присмиват на параноята на Путин и го предизвикват да направи погрешен ход.

Когато посетих Русия през 90-те години след позорния й провал в Студената война, намерих тъжно и опасно място, което напомняше на Германия след поражението й през 1918 г. Все едно нито един западен дипломат не беше чел Версайския договор, нито беше обърнал внимание на предупреждението на Кейнс за последствията. Много беше направено за изграждането на икономически връзки между Изтока и Запада. Енергия, инвестиции и контакти течаха в двете посоки. Западни компании „лудуваха” заедно с олигарси и клептократи. Парите, ограбени от руския народ, изтичаха към офшорни банки в Кипър и Лондон, както и към швейцарските и британските пазари на недвижими имоти. Лондон се класира като най-големия получател на крадени стоки на всички времена.

До тук добре. Но в същото време НАТО и ЕС напредваха през Източна Европа към руската граница, като че ли насочваха оръжията си към портите на Москва, за да се присмеят на Русия за нейното поражение. Защитниците на НАТО поддържат тезата, че всяка държава, било то Латвия, Грузия или Украйна, трябва свободно да може да се присъедини към организацията, която харесва (при все че се възпротивиха, когато жителите на Крим гласуваха за отделяне от Украйна). Все пак само глупаците могат да пренебрегнат факта, че руската гордост и страха Русия да не бъде обградена съществуват. Провокацията срещу Путин във времето след Студената война е добър пиар, но гнила история.

Казват ни, че Източна Украйна е един от многото потенциални взривове, които Путин може да предизвика по руската граница от Прибалтика до Кавказ. Навсякъде има руски малцинства (или мнозинства), които могат до стигнат до сблъсък с местните неруски жители. Европейските лидери нямат никакъв интерес да подбуждат подобни конфликти, но точно това се опитаха да направят в Грузия и Украйна.

За Великобритания – или за Америка – да прави опити да налага закона по обширните граници на Русия граничи с лудост, също както и да използва един трагичен инцидент като повод за война. Това не е нищо друго, освен тупане по гърдите колко сме мъжествени. И отново залитаме към отнесената лудост на икономически санкции.
Връхна точка на лицемерието на Запада е да иска санкции срещу Москва, когато щастливо си купува руски газ и продава на Русия оръжие, кораби, апартаменти в тузарския квартал на Лондон „Найтсбридж” и места в „Итън”. Двойнствените стандарти са ни присъщи.
Според комисията на Камарата на общините за контрол на оръжията, Великобритания понастоящем продава оръжия на стойност 12 милиарда лири на 27 държави, които са регистрирани от Министерството на външните работа като „неспазващи човешките права.”
По света няма да настъпи повече мир, ако енергията в Европа поскъпне, ако Русия по-трудно получава заеми или пък луксозният лондонски магазин „Хародс” стане недостъпен за приятелския кръг на Путин. Него това хич не го интересува.

Икономическите санкции за модерните държави са като въоръжена с копия кавалерия по време на окопна война: великолепни, но безполезни. Продължителното им използване се отхвърля с всяка поредно изследване, което показва, че са козметични, жестоки или предизвикващи обратен на очаквания резултат.
Но колко пъти Камерън се е показал от бункера си „Кобра”, за да отправя неефективни заплахи за „по-сурови икономически санкции” срещу потенциално опасен режим?
Риториката е винаги една и съща, да се „изпрати послание”, да се демонстрира решителност, да се наложи цена, да не се оставя „престъплението ненаказано.” Все едно Великобритания е пенсиониран училищен инспектор.

Появата в Москва през 90-те години на твърд и груб националист като Путин беше повече от сигурно. Той може да е нелицеприятна личност, но управлява една все още могъща държава. Само глупаци могат да се подиграват с честта му и да изпитват параноята му. Държавата, която го осъзнава и има здравомислеща „глава” на раменете си, се ръководи от Ангела Меркел. Слава Богу, че я има Германия!

От в. Гардиън

Превод: Мария Николова

Текстът под снимката в оригиналната статия на „Гардиън“ гласи: „Барак Обама се показа като страхливец, Франсоа Оланд като умиротворител, а пък Дейвид Камерън като лицемер.“
–––-

Саймън Дженкинс. Снимка: в. „Гардиън“

* Саймън Дженкинс е журналист и автор на книги. Пише коментари два пъти седмично за в. „Гардиън“, веднъж седмично за „Сънди Таймс“ и коментира за Би Би Си. В предишни години е работил като редактор на „Таймс“, на „Ивнинг Стандарт“, политически редактор в „Икономист“. Бил е журналист на годината 1988 и колумнист на годината 1993 г.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.