Законът на отмъщението в Украйна
Миналата седмица мнозинството във Върховната Рада и правителството в Киев дръзнаха най-сетне да изпълнят едно от ключовите искания на Майдана – стартираха лустрацията. Трябваше да го сторят рано или късно, защото лустрационен орган вече е предвиден в апарата на новата украинска власт.
Трудно представим е мащабът на предстоящото прочистване в политическия елит и силовите структури. То ще обхване хората, работили навремето в компартията, комсомола, тайните служби, а най-вече във властовата вертикала на Янукович – или участвали някак в потушаването на скорошните зимни размирици. Актуалният характер на документа – търсят се враговете на днешния ден, обаче подсказва, че с тях нещата може да приключат. Тогава лустрацията по украински няма много да наподобява мащабните събития в Полша, дори по-скромните в Унгария и Балтика.
Докато политическият елит в Украйна е главно с произход от Съветския съюз, изглежда просто невъзможно да бъде разфасован на черни и бели. Съдийската роля ще поемат хора, виновни досущ като бракуваните от тях. Първият президент Леонид Кравчук е бил секретар на украинския ЦК; Леонид Кучма, вторият – секретар на партийния комитет в „Южмаш“, най-голямото предприятие в страната; Петро Порошенко беше министър в кабинета на Янукович. Революцията отгоре, каквато се случи в постсъветското пространство, изобщо не предполага лустрация. Тук се използват по-меки, но и по-изтънчени инструменти за политическо отмъщение.
Най-голямата заслуга на Борис Елцин е тъкмо там, че той преведе Русия през бурната революционна река без голяма гражданска война. Впрочем всеки можеше да отмъщава на когото си ще без никаква лустрация – това обаче не стана. Елцин склони на компромиси, но не и на кръв: Мавзолеят си стои, компартията също, все така без да представлява интересите на трудещите се, а „ремонтът“ на КГБ само го посви, преименува и събори паметника на един палач.
Дали Елцин не е искал лустрация или просто трезво си е пресметнал силите? Той си отиде; отнесе и отговора. Макар че дори човек с направо животинска политическа интуиция като Борис Николаевич едва ли би могъл да подозира, че седем години след смъртта му Русия ще дири своето бъдеще в отхвърленото от него съветско минало.
Но да се върнем на Киев. Местните управници сякаш за пореден път действат против логиката на собственото си оцеляване. Точно когато тече гражданска война и страната трябва да се сплоти, властта под натиска на лумпени зарежда страховито оръдие на раздора. Бъдещата ситуация косвено е разчертана на оригинална карта, рисувана от местни специалисти. Те отбелязват с червени точки всички властови учреждения в Украйна, разположени на някоя улица „Ленин“. Източно от полско-украинската граница от 1939 г. червеното е почти без пролуки; западно от чертата червени обриви почти няма. Не се ли скъса мрежата, с която киевската власт се кани да лови бивши комунисти, чекисти и назначенци на Янукович, отсега е ясно къде ще набира нов елит: Лвов, Тернопол, Ровно, Иваново-Франковск, Черновци . . . Точно те захранват и днес „Свобода“ и „Десния сектор“.
Онези в Украйна, които настояват днес за лустрация по полския модел, явно зле са проучили опита на тази страна. Нищо че архивите на полските тайни служби са запазени почти изцяло, а в Украйна е точно обратното. Някои в Киев се гордеят може би, че първата стъпка по пътя на Полша вече е направена – съдът всеки момент ще забрани компартията. Едва ли обаче днешните украински власти ще продължат с аналогиите – а нали щом бе забранена, комунистическата ПОРП веднага се преименува на социал-демократическа и се нареди сред най-влиятелните политически сили в страната.
Лустрацията беляза Полша с крайно тежки сътресения. Най-силното бе „нощта на папките“, хвърлила в криза цялата полска власт. Помолен полуневинно от Сейма да даде сведения за хората във властта, сътрудничели с тайните служби, шефът на МВР изпрати два плика. Първият, адресиран до Сейма, съдържаше имената на трима министри, осем зам.-министри, трима служители от президентската канцелария, 11 сенатори и 39 депутати от долната камара. Вторият бе изпратен до президента, премиера и председателите на двете камари; там имаше само две имена – на президента Валенса и на Хвашновски, маршала на Сейма. Същата нощ Сеймът гласува оставка на кабинета, а Лех Валенса се оправдава до ден-днешен. Което не му е лесно, след като Институтът за национална памет издаде за него книга – „Агентът Болек“.
Украйна със сигурност няма да успее да създаде такъв орган като полския Институт за национална памет, където работят 2000 експерти, и то не само върху архиви и история. Институтът разследва и поляците, сътрудничели с комунистическия, и помагачите на нацисткия режим. А колкото до отношението към нацизма (кое е национална гордост и памет, а кое – престъпление), властите в Киев има още дълго да разсъждават.
В Полша се чуват днес различни мнения и за цялата лустрационна кампания, и за Института за национална памет. Едни се гордеят с обществото си, узряло дотам, че близките на жертвите са решили да не мъстят на потомците на палачите. Други казват, че декомунизацията не била много ефективна, а лустрацията – по-скоро инструмент за уреждане на сметки. И станала възможна, чак когато комунистическата власт окончателно слязла от сцената.
През 2006 г. Полша прие закон, задължаващ всеки кандидат за ръководен пост да информира дали е сътрудничел някога с тайните служби. Укриването на тези данни автоматично води до десетгодишна забрана да се заемат изборни длъжности. Така след политически войни и чистки Полша стигна до извод, естествен за демокрацията: щом бъде информиран възможно най-пълно, нека избирателят сам да реши.
Бих казал, че в решенията за лустрация политическият текст в Украйна и в Полша е различен, затова пък съвпада подтекстът. Полша разработи, а Украйна явно замисля инструмент срещу руското влияние върху елита. През управлението на братя Качински Полша изживя лов на „руски вещици“, граничещ с шизофрения. И тайните служби, и комунистите, и независимата журналистика – всичко се натъкмяваше така, че да сочи руска следа. Това разбиваше съдби, съсипваше кариери. С оглед гражданската война Украйна има всички шансове не само да повтори в държавен мащаб тази мания за преследване, но да я разшири и да вдигне градуса й. Остава да се надяваме, че всичко ще приключи с нова подялба на собственост и кресла.
(БТА)